Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (30)

I.

Мъжът се завъртя на пети, изтича три крачки напред и скочи с разтворени крака, правейки шпагат във въздуха, приземи се на земята и отново скочи; повтори това няколко пъти в дивия ритъм на музиката. Към него със синхронни движения се присъединиха още трима танцьори, които се движеха ту плавно, ту рязко, затичваха се и скачаха, а публиката бурно ги аплодираше. Зрителите наблюдаваха танца на мъжете, докато накрая те направиха сложен акробатичен номер точно когато ритъмът на музиката бе невъзможно бърз и аплодисментите отново избухнаха пред задъханите танцьори, които пристъпиха напред към залата и се поклониха.

— Казашки танц, mesdames et messieurs^[1]! — възкликна конферансието, когато изникна на малкия подиум в центъра на залата. — Великолепен гопак^[2], изпълнен от нашите диви воини от степите!

Атмосферата в „Балалайка“, руското кабаре в сърцето на Монмартър, бе наситена с енергия и чувственост. Между масите се разхождаха полуголи рускини, които сервираха напитки, предлагаха тютюн и лесно завързваха разговори, докато Калуст и Хендрик отпиваха от шампанското си и се наслаждаваха на красавиците, които минаваха покрай тях и показваха дългите си крака и гърдите си.

— Някоя от тези мадами би подхождала на твоя младеж — отбеляза президентът на „Роял Дъч Шел“. — Как е той? Възстанови ли се вече от приключението си в Османската империя?

Калуст унило поклати глава.

— Ах, какво говорите… — въздъхна той. — Войната приключи преди цели пет години, а той обиколи Анадола и Сирия, за да търси момичето си. Истинско мъчение!

— Поне намерил ли е някаква следа?

— Почти нищо. — Опря лакти на масата и посочи към календара за 1923 година. — За цялото това време единственото, на което попадна, е една оцеляла арменка, която твърди, че я познава и че ги е видяла двете с майка й по пътя към един концентрационен лагер в Сирия — ужасяващо място на име Рас ал Айн. — Отново въздъхна. — Не е трудно да се досетим какво ги е сполетяло, не мислите ли? Младежът отиде до Сирия, но не откри нищо повече освен… разказите за убийствата на арменци в региона, разбира се. Много тъжно.

— И сега какво?

Бащата на Крикор сви рамене.

— Ами нищо. Убеди се, че тя е мъртва, и се отказа, горкичкият. — Мрачно цъкна с език. — Сега си живее живота, безделникът. Нищо не прави.

— Оставете го. След всичко, което преживя, трябва да се разсее. Ще му помогне да забрави.

— И жена ми така казва. Но това не ми харесва. Това момче трябва да се занимава с нещо смислено, по дяволите!

В този момент на сцената танцуваха група балерини, които привлякоха погледите на двамата мъже и на останалите клиенти на „Балалайка“. Хендрик и Калуст замълчаха за момент, съзерцавайки подскачащите гърди и ослепителните дупета, които накараха мъжките погледи да блеснат.

— Поне сега си имате Армения — отбеляза холандецът. — Все е нещо.

Калуст поклати глава.

— Армения няма бъдеще.

— Е, хайде сега… Защо? Та нали Севърският договор^[3] постанови независимостта на страната?

— Каква независимост? Следите ли събитията по онези места?

— Не особено, признавам.

— То се вижда. Турците загубиха войната, нали така? И въпреки това подновиха влиянието си в Анадола, окупираха арменските територии, които бяха част от Османската империя, и изтребиха още арменци, и то пред очите на Антантата. А болшевиките анексираха останалата част от страната. — Махна с ръка. — Моята родина, драги, не е нищо друго освен една поетична фантазия.

Надигна чашата с водка и я обърна на един дъх с яростта на човек, който иска да забрави темата. Разговорите за Армения го ядосваха. Колко ли бяха загинали в името на този мираж?

Настойчивите удари на барабана огласиха залата, за да обявят тържествено следващото изпълнение.

— Mesdames et messieurs — обяви конферансието на фона на ударите. — „Балалайка“ има удоволствието да ви представи… мадаааааааааааам Москвааа!

На сцената излезе съблазнителна блондинка, която поклащаше пищните си форми под звуците на новата песен. Вече наближаваше два сутринта и настъпваше моментът за онова, което бе довело Калуст и Хендрик в руското кабаре „Балалайка“ в Париж. Ценителите на женските прелести твърдяха, че в града няма по-необикновена жена, затова съдържателите на нощния клуб я бяха поканили в толкова късен час, сигурни, че никой не би си тръгнал, докато тя не се появи. Блондинката бе главната атракция в спектакъла на „Балалайка“ и собствениците на кабарето добре знаеха това. Бяха създали мистерия около тази жена и дори я бяха нарекли Мадам Москва — символ на суровата красота на изгубената им родина Света Рус.

— Апетитно парче — отбеляза Хендрик, въодушевен от пищните форми на блондинката. — Ах, каква жена само! — Повдигна вежди. — Дали наистина е рускиня?

Калуст дискретно се усмихна.

— Та тук има само рускини, драги.

Като потвърждение на думите на арменеца тъкмо в този момент певицата поде своята чувствена и тъжна песен под акомпанимента на пиано и цигулка, изпълнен от оркестъра на клуба.

Расцветали яблони и груши,

Поплыли туманы над рекой.

Выходила на берег Катюша,

На высокий берег на крутой.^[4]

— Браво! Браво!

Мъжете ръкопляскаха бурно, пленени от дрезгавия глас и най-вече от изкусителното тяло, по което дългите коси на валкирия се спускаха на златни вълни. Но никой от мъжете не бе толкова развълнуван от красавицата, колкото Калуст. С широко отворени очи, вперени в нея, той скочи на крака и горещо аплодира изпълнението на звездата на „Балалайка“. Никога не бе срещал жена като нея и у него се зароди непреодолимото желание да я опознае по-добре.

Когато рускинята излезе от сцената, арменецът повика управителя на кабарето и го попита коя е мистериозната блондинка.

— Това е Мадам Москва, мосю — отговори учтиво той, но не разкри тайната. — Тя е най-голямата атракция на нашето заведение!

Калуст размаха банкнота от петдесет франка.

— Това вече го знам, човече. Как се казва?

Управителят прибра банкнотата и се наведе към двамата мъже с все така загадъчно изражение.

— Тя е госпожа Хан — прошепна поверително той. — Баронеса Хан.

— Баронеса ли?

— Времената са трудни, мосю — обясни мъжът и примирено сви рамене. — Как да си изкарваме хляба ние, белите руснаци, след като болшевиките завзеха властта в Светата Рус?

Преди отново да се обърне към домакина, Калуст хвърли поглед към вратата за гримьорните, през която блондинката бе изчезнала веднага след изпълнението си.

— Има ли начин да… ами да се запозная с баронесата?

Управителят се поколеба.

— Аз… Опасявам се, че баронеса Хан е много затворен човек, мосю. Съжалявам.

Арменецът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади две банкноти по сто франка и започна да ги подмята между пръстите си.

— Сигурен ли сте?

Погледът на управителя шареше между банкнотите и вратата към гримьорните. След като разсея и последните си съмнения, разкъсван между алчността си и дълга да пази звездата на заведението си, той бързо дръпна банкнотите и ги прибра в джоба си.

— За вас — усмихна се той — баронесата със сигурност ще направи изключение.

Съблазнителната блондинка се появи петнайсет минути по-късно, придружена от управителя на „Балалайка“ и възрастен мъж в униформа на царската войска.

— Баронеса Хан и нейният съпруг — представи ги управителят на кабарето и махна превзето с ръка. — Генерал Аташ Хан е предвождал хусарския полк на Втора бригада от Първи кавалерийски корпус на Руската императорска армия.

Офицерът удари токове един о друг по военному и наклони глава.

— На вашите услуги.

Приемайки поканата на Калуст, който остана поразен от факта, че блондинката е придружена от съпруга си, двойката се настани на масата на двамата мъже от петролния бизнес. Арменецът поръча бутилка шампанско, почерпи съпрузите с хайвер и им предложи от най-добрите хавански пури, докато разговаряха.

— Аз и моята Слава пристигнахме в Париж бедни като църковни мишки — разказваше генерал Хан, като надигна чашата с шампанско, която сервитьорът току-що бе напълнил. — Нямахме нищо, бяхме прогонени от собствената си родина като кучета, без…

— Моята родина — поправи го Слава. — Нима забравяш, че си от Персия?

Генералът гаврътна шампанското наведнъж и след като избърса устата си с опакото на ръката, вдигна пръст, сякаш искаше да произнесе тържествена реч.

— Където един ден ще се върна! Няма да стъпя в Русия! Земя на безумци! Сега там командват другарите, чували ли сте? Новите управляващи се обръщат един към друг с „другарю“, така говорят и на лакеите си, преструвайки се, че всички са станали големи приятели! Пфу! На всичко отгоре тези малоумници се осмелиха да сменят и името на страната си! От една година вече няма Русия. Сега я наричат Съветски съюз. Къде се е чуло и видяло подобно нещо? Съветски съюз! Що за безсрамие? — Той отново напълни чашата си и я размаха, сякаш за да вдигне тост. — Моята цел, драги приятели, е Персия! Там съм се родил и там ще се върна! — Погълна шампанското си. — Пиячката си я бива! — Потисна едно оригване. — Знаете ли, в моя хусарски полк имаше дузина перси — хора, които са ми верни до гроб и с които и до ден-днешен поддържам връзка. Гарантирам ви, че с тяхна помощ един ден ще стана шах. Шах, казвам ви!

Докато генералът си палеше пура, баронесата отегчено завъртя зелените си блестящи очи, сякаш вече й бе писнало да слуша едни и същи приказки.

— Ах, мечти! — прошепна раздразнено тя. — Една чашка ти стига, за да започнеш да дрънкаш глупости!

Генерал Хан удари с ръка по масата, внезапно обзет от бурен гняв.

— По дяволите, жено, не ми ли вярваш? Нима не вярваш в мъжа си?

— Тогава какво правя в тази дупка? — попита тя, махвайки с ръка наоколо. — Упражнявам се за персийска императрица? — Тя ядно цъкна с език. — Не ми се подигравай!

Напрежението между двамата съпрузи бе очевидно и не убягна на Калуст. Ясно беше, че баронесата е разочарована от живота си и изглежда, винеше генерала за това. Затова арменецът я обсипа с внимание, на което в началото тя отвръщаше само за да дразни съпруга си, но Калуст усети слабостта й към лукса. Та защо се бе омъжила за по-възрастен мъж? Очевидно е била привлечена от позицията му сред хусарите в апогея на военната му кариера и арменецът знаеше, че може да се възползва от това. Затова поръча още шампанско и хайвер, които веднага плати с банкнота, измъкната от тлъста пачка франкове. Подозренията му се потвърдиха от реакцията на Слава, когато забеляза толкова много пари. Рускинята се наведе към своя заможен обожател с нескрит интерес и с копнеж в зелените си очи.

— Виждам, че сте успял мъж — отбеляза блондинката с кадифен глас. — Какво работите?

— Занимавам се с петрол, госпожо. Печеля баснословни суми пари.

Слава измърка като котка.

— Имам нужда точно от мъж като вас… — прошепна тя и хвърли обвиняващ поглед към съпруга си, който разговаряше с Ван Тигелен. — Не сте като бедния ми Аташ, който преживява от изпълненията ми в този мизерен клуб. Аз, която съм била в царския двор, представяте ли си?

— Чух те, жено — запротестира генералът, който неочаквано се намеси в разговора. — Добре знаеш, че имам планове да се замогна…

— О, нима? — изсъска презрително рускинята. — Имаш предвид безумния ти план да станеш шах или сделчиците, които замисляш с онези мошеници болшевиките?

— Не са сделчици! Това е изкуство! Трябва да спася изкуството от ноктите на онези невежи глупаци!

Думата изкуство подейства на Калуст като предупредителен звън, който събуди любопитството му.

— Търгувате с произведения на изкуството?

Генерал Хан ядосано махна с ръка, сякаш не искаше да повдига темата.

— Това си е моя работа.

Арменецът не се отказа; интуицията му подсказваше изгодна сделка. В Париж имаше много разорени руски благородници, които продаваха истински съкровища.

— Знаете ли, че съм ценител на произведенията на изкуството? — попита той. — Вие сте ми много симпатичен и аз с удоволствие ще ви помогна. Знам, че бежанците от болшевишката революция минават през трудни времена, а хората трябва да се подкрепят, нали така? — Погледна го невинно, но всъщност бе хвърлил мрежите и чакаше рибата да се хване. — Ако търгувате с изкуство, може би имате нещо, което би ме заинтригувало…

Персиецът поклати глава.

— Слушайте, тук говорим за велико изкуство — каза надменно той. — Изключително ценни платна, които са по джоба само на най-богатите, разбирате ли? Не че се съмнявам във финансовите ви възможности, драги, но честно казано, ми се струва, че не разполагате с достатъчно средства, за да си позволите въпросните съкровища.

Разговорът определено ставаше интересен.

— Така ли мислите? — усмихна се Калуст. — Предизвиквам ви да проверите. За какви съкровища говорите?

— Ами за черешката на тортата. Творби, които само един Ротшилд може да купи, схващате ли?

По лицето на Калуст заигра загадъчна усмивка.

— Уважаеми генерале, аз притежавам платна на Дега и Реноар плюс още някои дребни неща в скромната ми колекция. Ако някой продава творби от подобен ранг, може да се заинтересувам. Кой знае?

Хан впери високомерния си до момента поглед в арменеца и го разгледа с внезапен интерес. Човек, притежаващ картини на такива велики художници, несъмнено имаше възможности.

— Наистина ли?

Калуст продължи да се усмихва.

— Да ви приличам на шегаджия? — отвърна той. — За какви точно творби говорите?

Бившият главнокомандващ на хусарите се замисли за момент, сякаш изучаваше събеседника си. Генерал Хан се имаше за познавач на човешкия нрав, затова му отне само миг да се убеди, че рискът си струва. Щом взе решение, той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, и със съучастническо изражение приближи стола си до този на Калуст, навеждайки се към него, сякаш искаше да му прошепне нещо на ухото.

— Говоря за най-големите съкровища на Русия — прошепна той. — Имам контакти, благодарение на които мога да ви уредя фантастични покупки!

— Да, но на какво?

В погледа на офицера отново се прокрадна недоверие. Никой в клуба не им обръщаше внимание.

По сцената подскачаха няколко балерини и клиентите направо ги изпиваха с поглед. Тайната щеше да бъде запазена, освен ако Калуст бе недискретен, но пък не изглеждаше такъв човек.

Генерал Хан въздъхна, сякаш за да набере смелост, и най-после изплю камъчето.

— Заграбената плячка от „Ермитажа“.