Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (28)

XXVI.

Най-изумителното нещо при тоалетните в „Холцман“, помисли си Крикор, докато клечеше, за да се облекчи, е безупречната им чистота. Та къде другаде в Османската империя можеше да се види такова чудо? С присъщата си изрядност и дисциплина германците и австро-унгарците държаха те да се мият на всеки час, затова не миришеха и нямаше следа от нечистотии.

— Истинско чудо! — отбелязваше арменецът винаги когато посещаваше тоалетните. — Наистина необикновено!

Благодарение на охолния си живот сред английското общество Крикор приемаше за даденост добрите хигиенни навици на висшата класа, затова за него Османската империя се бе оказала истински шок. Положението бе още по-унизително през трите месеца, прекарани в кервана на смъртта, когато понятието за чистота не съществуваше и той се научи да живее сред въшки, бълхи и цялата мръсотия на света.

Ето защо винаги когато ползваше тоалетните на гара „Бахче“, първата му мисъл беше за съвършенство. Струваше му се странно как нещо, което цял живот бе приемал за даденост, сега за него бе удивително постижение. Наистина нямаше как да не оцени всички тези предимства, след като от охолен и богат живот бе стигнал до мизерно съществуване.

Крикор се възхищаваше на чистотата наоколо, когато няколко изсвирвания прекъснаха мислите му. Първо му хрумна, че пристигаше влак и бяха разпоредили на работниците да го посрещнат. Вероятно трябваше да разтоварят стоката. Сетне бързо си даде сметка, че не можеше да е това.

— Нишан Мавиян! — изкрещя на турски някакъв глас отдалеч. — Насам! Веднага!

Като чу виковете, Крикор разбра, че нещо не е наред. Разтревожен, отвори вратичката на тоалетната и надникна навън. Съзря няколко заптиета на пътя, които бяха наобиколили дузина цивилни. Бяха колегите му арменци. Крикор внимателно разгледа мъжа, който раздаваше заповеди наляво и надясно. Беше капитан Сюлейман. Турският офицер размахваше някакъв списък, навярно с имената на липсващите арменци, и влачеше Нишан за ръката към групичката на приятелите му.

— Мили боже! — възкликна изплашено Крикор, когато осъзна, че часът бе настъпил. — Те са тук!

Без да губи повече време, той вдигна панталоните си, измъкна се от тоалетната и заобиколи гарата отзад, за да стигне до резервоара с вода. Хвана се за желязната стълба и бързо се закатери нагоре. Щом стигна, надникна в резервоара и видя някакво дървено съоръжение, което плаваше на повърхността. Приличаше на сал. Разбра, че това бе дело на дърводелеца от миналата вечер. Спусна се вътре и се хвана за дървото. Скрит от любопитните погледи, доплува до ръба и надникна навън през един от процепите на дървеното скеле, което крепеше резервоара.

Арменците все още бяха обградени на пътя, а германските и австрийските инженери се опитваха да стигнат до тях, но бяха спрени от турските войници, които държаха пушките си готови за стрелба. Капитан Сюлейман се разхождаше със списъка в ръка и крещеше нещо, което Крикор не можеше да чуе. Арменецът преброи задържаните си колеги.

— Един… двама… трима…

Бяха седмина.

Крикор усети как в гърлото му засяда буца; ако бяха заловили седем арменци, значи, той бе единственият, който бе успял да се измъкне. Сетне видя капитан Сюлейман да влиза в гарата и да претърсва мястото заедно с петима от войниците си, които несъмнено търсеха осмия от списъка. Тоест него самия. Сърцето му заблъска лудо в гърдите от страх да не го открият. Какво ще прави, ако се качат до резервоара? Ще се гмурне на дъното, реши той. Но колко щеше да издържи без въздух?

Претърсването продължи цял час. Накрая турският офицер излезе на пътя, размахваше яростно ръце и нареди на затворниците да тръгват. Чу се изсвирване и обградените от турски войници арменци потеглиха. Крикор почувства облекчение, задето не го бяха намерили, но същевременно мисълта, че е останал сам-самичък, го задушаваше.

Откъм пътя се чуха викове. Европейските инженери се бяха събрали край пътя и ругаеха турците, очевидно несъгласни със случващото се. Войниците не им обърнаха внимание и продължиха да вървят невъзмутимо, докато се скриха от погледите им по пътя за Мараш.

Уплашеният поглед на Крикор се спря на тоалетните, където, за негов късмет, се намираше при пристигането на войниците.

— Спасен от лайната — каза си тихо той, докато се готвеше да излезе от резервоара, все още разтърсен от случилото се. — Лайната.

Бе останал единственият арменец на свобода в района на планините Аманос.

Когато, мокър до кости, Крикор влезе във фоайето, германските и австро-унгарските инженери с отпуснати рамене и мрачни погледи бавно се изправиха и мълчаливо се взряха в него, сякаш така отдаваха почит на отведените от турците арменци. Атмосферата в сградата на гара „Бахче“ беше тягостна. Без да каже думичка, Крикор се качи по стълбите до първия етаж, оставяйки мокра диря след себе си, и почука на вратата на директора. Тъй като отвътре не се чу отговор, той завъртя дръжката и влезе в кабинета. Седнал зад бюрото си, хер Цайц забърсваше очилата си с дантелена кърпичка, когато забеляза, че някой го наблюдава.

— Крикор! — възкликна с облекчение, когато разпозна неканения гост. — Ах, Крикор, най-после! — Стана от стола и с разперени ръце се втурна да посрещне работника си. — Боже, добре ли си?

— Горе-долу…

Австриецът го дръпна вътре в кабинета и посочи към един стол. После отвори гардероба, извади една хавлия и я подаде на арменеца.

— Виждам, че си успял да се скриеш в резервоара — отбеляза той. — Още по-добре! Слава богу! — Настани се пред Крикор и заговори тихо. — Предполагам, че знаеш какво се случи…

— Видях всичко.

Местният директор на „Холцман“ си пое дълбоко дъх.

— Сигурно си разбрал, че те ще се върнат — прошепна хер Цайц. — Когато тръгваха, подчертаха, че няма да оставят нито един арменец на свобода. Това означава, че не можеш да останеш тук. — Поклати глава, подсилвайки значението на думите си. — И дума не може да става.

— Но… къде да отида? — попита Крикор, чувствайки се изгубен. — Накъде да бягам?

Австриецът изправи рамене и присви очи, обмисляше решение на проблема. Изведнъж, сякаш му бе хрумнала идея, той скочи и отиде до бюрото си. Отвори чекмеджето, порови в документите вътре и извади малка книжка, която показа на госта си.

— Знаеш ли какво е това? — попита той с триумфална усмивка. — Моят паспорт! — Отново седна и постави пръст върху мокрите гърди на арменеца. — И той ще стане твой.

Крикор се взря в малката книжка с имперския герб на Австро-Унгария на корицата.

— Мой ли? Как така?

Местният директор на „Холцман“ се усмихна.

— Тази година не планирам да пътувам, затова на мен няма да ми трябва — каза той. — Давам ти го и с негова помощ ще стигнеш до Константинопол. Утре сутрин оттук ще мине офицер от германската армия, който пътува по работа. Ще го придружиш до Константинопол.

— Германски офицер? — учуди се Крикор, в чийто поглед се четеше страх. — Но те… те са още по-лоши! Не са като вас, цивилните граждани! Има много случаи, в които германски военни са предавали арменци на турците, за да ги екзекутират!

— Този е различен, не се тревожи — увери го хер Цайц и го потупа по ръката. — Няма да ти стори зло.

— Откъде сте сигурен?

— Да кажем, че ми дължи услуга…

Категоричността в думите и в погледа на австриеца успокои Крикор. Освен това нямаше друг избор.

— Добре, вярвам ви. — Взе паспорта от протегнатата ръка на австриеца и го разгледа. — Ако го задържа, как ще се измъкнете оттук? Не искам да ви създавам проблеми…

Австриецът отново ровеше усилено в чекмеджето, от което този път извади документ с логото на „Холцман“.

— Не се тревожи, драги — отвърна той, докато взимаше писалка, за да запише нещо. — След два месеца ще го обявя за загубен и компанията ще ми изпрати нов. — Посочи към документа, който попълваше. — Сега ще подготвя пропуска, който ще ти е необходим, за да преминеш контролните пунктове. Ще кажем, че пътуваш за Константинопол, за да провериш доставка на релси за Анадолската железопътна линия. — Хер Цайц подписа документа, сложи му печат и го подаде на работника си. — Ето!

Крикор взе пропуска и го прибра в плик. Сетне започна да разлиства паспорта и спря на страницата, на която се мъдреше лицето на шефа му.

— Ами тази снимка? Когато турците я видят, веднага ще разберат, че това не съм аз!

Хер Цайц отново взе паспорта и разгледа собственото си изображение. Това наистина бе проблем. Как биха могли да го разрешат? Вдигна поглед към арменеца и тогава му хрумна една идея.

— Имаш ли своя снимка?

— Аз ли? Разбира се, че не.

— Нищо, Ханс ще се погрижи — Махна неопределено с ръка, сякаш всичко вече бе уредено. — Той има фотоапарат „Voigtlaender“, освен това си е направил и тъмна стаичка зад помещението, където спи. Ще оправи нещата за нула време. — Австриецът продължи да се взира в Крикор, а по лицето му се четеше тревога. — Нямате нищо против да ви снима, нали?

— Разбира се, че не! — отвърна младежът. — Може и да съм арменец, но не живея в Средновековието…

Погълнат от проблема, хер Цайц дори не забеляза, че бе обидил събеседника си. Мислеше как да махне снимката от паспорта, без да скъса страницата. След като внимателно натисна мястото, накрая фотографията се отлепи, оставяйки място за нова снимка. Австриецът върна паспорта на Крикор.

— От днес имате ново име! — заяви инженерът и се насили да се усмихне. — Казвате се Жан-Лукас Цайц!

 

 

Влакът потегли от гара „Бахче“ точно в осем. Облечен в светъл ленен костюм, който му бяха подарили за пътуването, Крикор бе застанал до прозореца и помаха на хер Цайц и останалите германски и австро-унгарски инженери, докато храстите и дърветата на завоя не ги скриха от погледа му и той трябваше да се върне на мястото си.

— Симпатяга е този хер Цайц, не мислите ли?

Въпросът бе зададен от майор Петер Хаманс — саксонският офицер с безупречна униформа, който придружаваше арменеца по време на пътуването. Майорът бе на средна възраст, с големи бакенбарди и гъсти мустаци, извити надолу като на Бисмарк, приликата с него се подсилваше и от шлема с остър връх Pickelhaube, който проблясваше, поставен в краката му.

— Да, много — отвърна Крикор и се настани удобно на мястото срещу спътника си. — Отдавна ли се познавате?

— Откакто дойдох в Османската империя — каза германецът. — Видяхме се при посрещането на нашата легация в Константинопол. Тогава открихме взаимната си страст по пеперудите. Цяла вечер разговаряхме за колекциите си и станахме приятели. Оттогава той винаги пази за мен най-добрите места във влака. — Махна с ръка към вагона от първа класа, в който пътуваха. — Много е удобно, нали? — Мустаците му потрепнаха, когато се усмихна. — Удобно и приятно, разбира се.

Спътникът му бе свикнал да пътува в първа класа. Още от дете Крикор винаги пътуваше в най-луксозните купета и макар изпитанията от пристигането в Кайсери насам да му бяха разкрили една напълно нова реалност и да бяха променили възгледите му за живота, той все пак приемаше подобна привилегия за даденост.

— Познавам хер Цайц вече цяла година — каза арменецът, за да поддържа разговора. — Пристигнах тук в плачевно състояние и той…

Офицерът вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Ще ви бъда благодарен, ако не ми разказвате историята си — сряза го твърдо той. — Правя услуга на хер Цайц, но е възможно това да доведе до… как да се изразя… неприятности. Затова колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ако нещата се объркат, винаги мога да кажа, че съм бил в неведение. — Мъжът повдигна вежди. — Разбирате позицията ми, нали?

— Напълно.

Майор Хаманс се облегна назад, доволен, че са установили правилата. Като типичен саксонец, той не беше особено разговорлив, което всъщност смяташе за добродетел. Защитаваше тезата, че е по-добре да говориш умно, отколкото да говориш много, и често изтъкваше, че безброй изсипани думи се превръщат в празнословие. Че кой обръща внимание на казаното в един невъздържан словесен поток?

Ето защо германецът се наведе и взе малката кожена чанта, която бе оставил до шлема си.

— Обичате ли да четете?

— Ами… да, разбира се. Защо?

Офицерът извади три книги от куфарчето и ги показа на спътника си.

— Изберете си.

Погледът на Крикор зашари по трите романа — „Смъртта на Тициан“ от Хофманстал, „Нощите на Тино от Багдад“ от Елзе Ласкер-Шюлер и „Лейтенант Густл“ от Артур Шницлер.

Като видя заглавията на немски, Крикор махна с ръка.

— Знаете ли, въпреки че говоря езика ви, четенето ми е по-трудно, затова…

— Избирайте — настоя майор Хаманс с по-твърд тон, давайки да се разбере, че не приема отказ. — Ако нямате навик да четете на немски, създайте си такъв. Четенето във влака ще помогне на прикритието ви. Освен това би отказало всеки натрапник, който иска да ви заговори.

Крикор погледна германеца в очите. Не беше глупав. Отново се взря в заглавията и накрая избра романа на Елзе Ласкер-Шюлер, тъй като му се струваше, че щом действието се развива в Багдад, навярно историята щеше да е интересна. Но когато отвори книгата и се натъкна на първата страница с върволица от немски букви, вече не беше толкова сигурен.

Когато влакът спря на следващата гара, Крикор вдигна поглед от книгата и надзърна през прозореца. Сърцето му подскочи от страх и лудо заблъска в гърдите му. Група турски военни и заптиета се качваха във влака.

— Ох! — прошепна разтревожено той. — Ще си имаме неприятности.

Майор Хаманс хвърли поглед към групичката и равнодушно се взря в спътника си.

— Не се притеснявайте, драги — заяви той и посочи с палец към закачената до вратата на вагона табелка. — Не прочетохте ли какво пише?

Погледът на Крикор се спря върху двата надписа на табелата — единият с арабски, а другият с готически букви.

СПЕЦИАЛЕН ВАГОН ЗА ГЕРМАНСКИ ОФИЦЕРИ

— Значи, мислите, че няма да влязат тук?

Майорът поглади мустаците си и пламъче проблесна в сивите му очи.

— Няма да посмеят. Така и стана.

Турските войници и заптиетата изчезнаха някъде из задните вагони, без да смущават единствените двама пътници в специалния вагон. Това продължи и през следващите часове, въпреки множеството турски военни, които се качваха и слизаха на всяка гара.

— Кой би помислил! — усмихна се Крикор. — Аз се страхувам от тях, а те — от нас.

Пристигнаха в Адана пет часа след като бяха тръгнали от Бахче. Майор Хаманс покани спътника си на обяд във вагон-ресторанта. След като се нахраниха и от престоя оставаха цели два часа, германецът му подхвърли едно предизвикателство.

— Какво ще кажете да пообиколим града?

Наеха карета и се разходиха из центъра на Адана. Имаше твърде много хора. По тротоарите се блъскаха търговци и навсякъде се виждаха военни. Разтревожен да не го разкрият, Крикор се чувстваше напрегнат. Смяташе, че си играе с огъня.

Притеснението му се засили, когато на централния площад видяха няколко арменци, които още висяха на бесилото.

— Мисля, че… е по-добре да се връщаме.

Германският офицер разбра неудобството му и нареди на кочияша да кара към гарата. Спътникът му определено не бе харесал жестокото зрелище, което Адана предлагаше на посетителите си.