Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (26)

XXIV.

Гарата „Бахче“ бе сгушена в една зелена долина на Аманос, заобиколена от планини и изолирана от селището със същото име. Дотам имаше половин час път ходене пеша, което я превръщаше в подходящо скривалище за арменците, които работеха в административния център на „Холцман“.

— Колкото по-далеч от очите на турците — отбеляза Нишан, — толкова по-добре.

Заради немския си и познанията си по инженерство Крикор бе назначен за технически сътрудник, който да осъществява комуникацията между европейските инженери и арменските работници. Настаниха го в една стаичка на втория етаж на главната постройка, статут, с който можеше да се похвали само още един арменец — Нишан.

Не че новодошлият планираше да остане там дълго. През първите седмици негова основна задача беше да открие начин да се свърже с баща си, за да му съобщи къде се намира. Знаеше, че той е влиятелен човек в Константинопол главно поради поста си в Турската петролна компания и приятелството с министър Салим бей, затова Крикор не се съмняваше, че Калуст Саркисян ще успее да го измъкне.

Но да се отърве от този ад, беше само началото. По-важното, и безспорно много по-трудно, беше да намери Мариян.

Най-добре бе да си тръгне колкото се може по-скоро, защото не знаеше колко време тя и майка й ще издържат преходите и своеволията на войниците. Освен това трябваше и да спаси Кенариг, която бе продадена на турската селянка. Времето го притискаше.

След като добре обмисли възможностите, Крикор стигна до извода, че ще е най-удачно да се свърже с баща си по пощата.

В един късен следобед, когато слънцето вече бе обагрило в червено небето по необратимия си път към хоризонта, той взе хартия за писма и излезе на терасата, за да пише. Точно тогава оттам мина Нишан и като го завари така енергично да драска по листа, веднага отгатна намерението му.

— Слушай, какво правиш?

— Не виждаш ли? — отвърна Крикор, без да вдига глава от листа. — Пиша писмо.

Очите на колегата му се разшириха от тревога.

— И как смяташ да го изпратиш?

— По пощата, разбира се. Защо?

— Да не си откачил? — Нишан размаха предупредително пръст. — Да не си си и помислил да го пращаш по пощата, ясно?

При тези думи ръката на Крикор с потопеното в мастило перо застина във въздуха и той вдигна глава.

— Проблем ли има?

— Така турците най-лесно ще те заловят. — Нишан направи жест с ръка наоколо. — А заедно със себе си ще повлечеш и всички нас! И дума да не става!

— Какво искаш да кажеш?

— Те следят цялата кореспонденция, Крикор! Ако изпратиш писмо до когото и да е, можеш да си сигурен, че ще бъде прихванато и прочетено. Когато видят, че е писано от арменец, а на всичко отгоре намерят и адреса ти, с теб е свършено. С теб и с всички нас!

— Значи, не мога да използвам пощата?

— Не, не можеш. Нито пощата, нито вестоносци, нито нищо! Трябва да пазиш абсолютна тайна! Турците в никакъв случай не трябва да разбират за нас, за предпочитане е дори да ни забравят! Ако изпратиш писмо оттук, дори да е по доверен човек, има опасност то да попадне в ръцете им. Ако това се случи, рискуваш не само своя живот, а на още двайсет хиляди арменци, които живеят и работят тук, разбираш ли? Нямаш право да ни излагаш на по-голяма опасност от тази, която вече ни грози. Затова искам да си траеш.

Посланието бе пределно ясно. Щом най-сетне проумя риска, който сам поема и на който излага сънародниците си, Крикор откъсна листа от бележника и със свито сърце и разбита на пух и прах надежда го смачка на малка топка.

Тогава осъзна, че престоят му на малката гара ще се окаже дълъг. А по-лошото, най-лошото от всичко бе, че Мариян вървеше към последната спирка по пътя на живота си.

Прекара следващите месеци в работа по строежа на Анадолската железопътна линия. Опитваше се да не мисли за Мариян и да забрави за позорната си неспособност да я защити. Крикор посвети на работата цялото си време. Разбра, че докато е погълнат от задачите си, болката отстъпваше на втори план.

Най-зле се чувстваше сутрин, като се събуждаше, и вечер, преди да заспи, когато тя изпълваше първата и последната му мисъл и тогава в сърцето му нахлуваше дълбока и сломяваща тъга. Присънваше му се как изнасилват Мариян, а той, безсилен, наблюдава отстрани; тя крещи, а той е онемял; тя страда, а той е целият вцепенен. Когато тези кошмари ставаха непоносими, Крикор се събуждаше внезапно, потен и задъхан. След миг го заливаше вълна на облекчение, осъзнавайки, че всичко е било само сън, докато не го обземаше прозрението, че преживяното насън всъщност не беше плод на фантазията му.

Трудът му действаше успокоително, притъпяваше чувствата и заглушаваше емоциите, затова посвещаваше цялата си енергия на работата. Стараеше се да държи ума си зает, често излизаше, за да огледа тунелите, които се строяха в планината. Всеки път се възползваше от случая, за да се отбие в палатките, обитавани от арменските работници. Те бяха бедни и потискащи, с нахвърляни по земята одеяла и хилави ревящи бебета, оставени с часове вътре, изоставени от майките си, които бяха принудени да работят на строителните обекти.

В тунелите гъмжеше от арменци. Децата до дванайсет години получаваха по пет пиастъра на ден, жените — десет, мъжете — петнайсет, а надницата на занаятчиите можеше да достигне и трийсет пиастъра. Заплащането беше мизерно, но това не тревожеше никого. Важното бе, че имаха закрила от турците.

Освен това европейските инженери ревностно ги защитаваха. Германци, австро-унгарци и швейцарци правеха всичко възможно да държат турците далеч от арменците. За да ги ядосват, кръщаваха кучетата си с мюсюлмански имена, като Мехмед, Абдула и Ахмет, а някои дори стигаха дотам да използват името на пророка в обидни шеги.

— Онези направо побесняват, като ни чуят да викаме кучетата — засмя се един германски инженер, когато Крикор повдигна въпроса. — Ние обичаме кучетата си, а турците ни мразят. Дори дойдоха да ни помолят да не кръщаваме никое с името Мохамед. И знаете ли какво направихме? Вижте това! — Сложи шепи около устата си като високоговорител и се провикна. — Мохамед! Мохамед! Ела тук!

Чу се лай и една немска овчарка се затича към него, весело размахвайки опашка. Застана до господаря си задъхана и с изплезен език.

 

 

Едно от задълженията на Крикор бе комуникацията с инженерите, които поддържаха теснолинейката между гарите Мамуре и Ислахие, използвана за транспортиране на войски и муниции през планините Аманос. Повечето от тези военни части бяха германски и австро-унгарски, изпратени, за да подпомогнат фронтовете в Палестина и Месопотамия. Ето защо Крикор често разговаряше с техните офицери. Намираше австро-унгарците за учтиви и състрадателни, винаги носеха сладкиши на арменските деца или поне им казваха по някоя добра дума, но германците, за разлика от колегите си инженери, му направиха изключително лошо впечатление.

— На арменците им трябва твърда ръка — често коментираха помежду си германските офицери. — Те са държавни изменници и искат да изненадат турците в гръб. Добре правят турците, че премазват тези червеи!

Всичко това се говореше пред Крикор, тъй като никой не знаеше, че той е арменец. Хер Цайц бе решил да запази това в тайна и сега младежът разбираше защо. Като верни съюзници, германските военни виждаха добродетелите на турците и откриваха недостатъци във всеки техен враг, като се започне от арменците. Коментарите им бяха толкова груби, че веднъж след шегата на един офицер, когато случайно минаха покрай път, осеян с трупове на арменци, Крикор не можа да се въздържи.

— Дори и сред тях да има предатели, що за народ избива невинни жени и деца заради шепа виновни? — избухна той. — Нима според вас това е нормално?

Офицерът повдигна вежди, изненадан от този неуместен изблик на възмущение.

— Не знаех, че сте арменец…

— Не съм — отвърна Крикор и каза истината. Всъщност той беше британски гражданин — подробност, която, разбира се, не спомена. — Но освен това не съм сляп, нито заблуден! Питам се какво оправдание намирате вие, господин полковник, за погубването на жени и деца от глад, пребиването им до смърт с пръчка или посичането с брадва?

Офицерът отново погледна към вече далечния участък от пътя, където се бяха натъкнали на труповете.

— Вярно е, че турците малко прекаляват… — призна той. — Но трябва да приемем, че в тези тежки и смутни времена е трудно да отделим зърното от плявата и накрая всички минават под една и съща коса.

Когато офицерът отново погледна към събеседника си, той вече се бе отдалечил, стоеше с гръб и се преструваше, че проверява нещо по линията. Не искаше да слуша обясненията на офицера, а и се страхуваше от собствената си реакция. По-добре да го помислят за невъзпитан, отколкото да се сбие с германеца.

 

 

Същия ден, когато се върна на гара „Бахче“ след посещението си в планините, Крикор се натъкна на Нишан, който изглеждаше крайно напрегнат.

— Чу ли новините? — попита приятелят му. — Знаеш ли какво се е случило?

— Не. Какво?

— Министърът на войната Енвер паша е минал през планините Аманос на път за палестинските и месопотамските фронтове. Поискал да разгледа тунелите. Когато пристигнал, така се изненадал да види толкова арменци да работят на обекта, че възкликнал: „Не се ли говореше, че вече няма арменци в провинцията? Какъв срам! Я вижте колко арменци се крият тук!“.

Крикор повдигна вежди невярващо.

— Така ли е казал?

— Така!

— И ти го чу?

— Аз ли? Не, разбира се! Но хер Цайц го е чул, придружил го е дотам и дойде да ми каже.

Двамата замълчаха. Младият арменец бе съкрушен от онова, което току-що бе научил, а Нишан още го осмисляше. Вече бе минала година, откакто Крикор бе пристигнал на гара „Бахче“, и тук се чувстваше в безопасност. Не вярваше, че го грози опасност. Та нали това място се контролираше от „Холцман“? Нима тук не се разхождаха само мъже с европейски костюми? Не бяха ли турците онези, които се съобразяваха със строителните разпоредби?

— Ами… хубаво — каза накрая той. — Очевидно Енвер паша не е знаел, че тук, при тунелите в Аманос, работят много арменци. Вече знае. — Сви равнодушно рамене. — И какво? Какво лошо има в това?

— Какво лошо ли? — почти се възмути Нишан, повишавайки тон. — Сляп ли си, или само се преструваш? Човекът няма да остави нещата така, Крикор! Сега, след като знае, че хиляди арменци са се спасили от походите на смъртта, ще предприеме нещо! Не знам какво ще е то, но не е трудно да се досетим, нали? — Почти обезумял и отчаян, той обхвана главата си с ръце. — О, това е краят! Свърши се!

 

 

С чиния супа в едната ръка и бележник и молив в другата турският офицер, който бе пристигнал на гарата преди няколко дни, седна на масата. Името му бе Сюлейман и беше капитан. Той топло се усмихна на Крикор.

— Чух, че сте арменец! — възкликна весело той. — Кажете, не е ли вярно?

Така директно зададен, въпросът постави събеседника му в отбранителна позиция. Какво трябваше да отвърне? Да отрече и да рискува да му поискат документите, където бе посочено британското му гражданство? Това незабавно го превръщаше в шпионин. Да признае и да се прави на ударен?

— Да, вярно е — отвърна Крикор, преборвайки колебанието, което нарастваше, докато обмисляше как най-правилно да подходи към въпроса. — Защо питате?

— О, нищо важно — каза турският офицер. — Започваме преброяване на работниците, наети от „Холцман“ за изграждането на тунелите, и трябваше да потвърдим тази подробност.

— Преброяване ли? За какво?

— По административни причини, разбира се. Хубаво е да знаем кой къде се намира, не мислите ли? Има някои неща от договорите между компанията и Османската империя, за които трябва да се погрижим, както и за данъците и всичката документация, която ни трови живота. С две думи, ние сме жертви на бюрокрацията.

Крикор отмести поглед към бележника и молива, които офицерът бе оставил до чинията си.

— Това ли си записвате? Искате имената и етническата ни принадлежност за преброяването?

Споменаването на бележника предизвика израз на изненада по лицето на капитан Сюлейман.

— А, това ли? — попита престорено той. — Не, за друго е. Знаете ли, пиша книга за историята и обичаите на арменците и си водя записки. — По лицето му се изписа удивление. — Възхитителен народ, спор няма! Предприемчиви и благородни хора, чиито обичаи трябва да бъдат описани, за да могат всички да научат за тях. — Офицерът съучастнически се наведе напред. — Нямате нищо против да ми помогнете, нали?

Недоверието бе станало част от живота на арменците в Османската империя. Крикор вече знаеше, че не може да приема нищо за чиста монета и винаги трябва да търси скритите намерения. А какви бяха истинските подбуди на турчина, който седеше пред него?

Всъщност, като се замисли, капитан Сюлейман бе пристигнал на гара „Бахче“ три седмици след визитата на министъра на войната в планините Аманос. Дали бе съвпадение? От друга страна, за какво им е на турците да преброяват работниците на „Холцман“? Заради данъците? Докато разсъждаваше по въпроса, разпитът му се стори подозрителен. Какво би искал да знае един турчин за арменците? Нима всичко това не служеше за претекст, за да научат кои са ерудираните и следователно най-опасните арменци, работещи във франкфуртската компания?

— С удоволствие ще ви помогна — отвърна Крикор с престорено безразличие. — Проблемът е, че не знам нищо по въпроса. Не съм запознат с арменската култура.

— О, не вярвам! — възкликна все така превзето офицерът. — Не ми казвайте, че не чувствате поне малко гордост от вашето славно минало…

— Арменският етнос е просто едно недоразумение — каза Крикор, докато загребваше супа с лъжицата си, очевидно не особено заинтересован от разговора. — Всъщност аз съм османец… и се гордея с това. Политиката не ме вълнува, нито религията или цялата тази бъркотия… Единственото, което ме интересува, е да печеля пари, за да преживявам.

Капитан Сюлейман продължи да го изпитва по арменска история и култура още няколко минути, но отговорите на събеседника му бяха все същите — на човек, на когото не му пука за миналото, за традициите, християнството и който не проявява особен интерес към арменската култура. Когато приключи със супата и се убеди, че нищо няма да изкопчи, офицерът се извини и все така с бележник и молив в ръка се присъедини към други арменци в столовата на „Холцман“, на които вероятно зададе същите въпроси.

Крикор се престори, че не му обръща внимание, и си тръгна от столовата, за да нагледа строителните работи. Обаче появата на капитан Сюлейман и неговите въпроси го изпълниха с подозрение и допринесоха за оформянето на една смущаваща идея в главата му, която същата вечер сподели с Нишан.

— Турците готвят нещо.

 

 

Първо се появиха малки жандармерийски отряди. Седнал на терасата на гарата, Крикор забеляза как минават по пътя край „Бахче“ и се качват в планините. Отначало това не му направи особено впечатление, струваше му се нормално за една воюваща страна. Три дни по-късно обаче, когато преброи още четири такива отряда, които отиваха в същата посока, реши, че трябва да говори с Нишан.

— Четири ли? — учуди се колегата му. — Сигурен ли си?

— Видях ги със собствените си очи.

Новината заинтригува Нишан. Ръководителят на арменските работници в „Холцман“ започна да наблюдава внимателно пътя и след няколко часа видя още един малък отряд жандармеристи. Разтревожен, той зачака хер Цайц да се върне вечерта от обиколка по строителните обекти, за да говори с него. Австриецът не знаеше за случващото се, но обеща да разпита чиновниците на компанията в Константинопол.

Новините пристигнаха след седмица, когато сътрудник на „Холцман“ се появи неочаквано в Бахче. Веднага щом ги научи, Нишан панически изтича при Крикор.

— Турците искат генералният директор на „Холцман“ да уволни всички арменци, които работят тук, в планините Аманос — заяви той. Нервничеше и говореше толкова бързо, че във възмущението си пропусна половината срички в думите. — Искат всички да се върнат на пътя!

Новината бе крайно обезпокоителна.

— Какво? — стресна се Крикор. — Ще ни уволнят ли?

— Това искат турците — потвърди Нишан. — Но изглежда, че директорът е отказал с аргумента, че без арменците строителството на тунелите ще спре.

— А, голям човек!

— Проблемът е, че държат арменските работници да бъдат заменени с мюсюлмани. На това директорът отговорил, че арменците са най-квалифицираната работна ръка и че много съжалява, но не може да се лиши от нас. — Опита се да се усмихне. — Добър отговор, а?

Въпреки съображенията на началниците в „Холцман“ бързо стана ясно, че новините на пратеника от Константинопол не предвещават нищо добро. Предчувствайки наближаващите съвсем скоро събития, Крикор разтърка слепоочията си, сякаш масажът щеше да му помогне да види нещата по-ясно.

— Трябва да запазим спокойствие — каза той по-скоро на себе си, отколкото на арменския си приятел. — Генералният директор се застъпва за нас и това е добър знак. Трябва да му се доверим.

— Но докога, Крикор? — попита Нишан, който видимо едва се владееше. — Смяташ ли, че директорът ще има достатъчно сили да се противопоставя на турците до края на проклетата война?

Това бе добър въпрос.

— Прав си. Нещата ще свършат зле.

Нишан си пое дълбоко дъх в опит да овладее нервите си.

— И не съм ти казал всичко.

— Още ли има?

Погледът на Нишан се отклони към пътя край гарата.

— Помниш ли жандармерийските отряди, които минаха оттук? — попита той. — Току-що са уведомили хер Цайц, че в планините Аманос има четиристотин войници и че командирът им в Адана си е направил щаб тук, в Бахче. Освен това се говори, че са сложили военни контролни пунктове по всички пътища, водещи към планината. — Арменецът се взря настойчиво в събеседника си, след като бе изложил всички факти, свидетелстващи за сериозността на положението им. Трябваше само да свържеш всички точки, за да ти се изясни цялата картина. — Знаеш какво означава това, нали?

Крикор кимна мрачно.

— Обградени сме.

Раменете на Нишан се отпуснаха под тежестта на страха, който се надигаше в гърдите му. Не спираше да кима като човек, който с всяко следващо движение все по-ясно прозрява истината.

— Така е — потвърди тъжно той. — Турците наистина са решили да ни довършат.