Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (19)

XVII.

Керванът на изселниците от Кайсери заприличваше все повече на тълпа парцаливи просяци, толкова измъчен вид имаха всички. Арменците вървяха вече месец; спираха само да пренощуват, щом войниците им даваха знак. Почти всяка нощ кюрдски и турски отряди ги причакваха по пътя и нападаха конвоя пред тихото бездействие и дори със сътрудничеството и активното участие на войниците, които уж бяха там, за да пазят арменците.

— Това са четниците! — каза някой и новината се разпространи сред целия керван. — Крият се навсякъде.

Никой не знаеше кои точно са четниците, ако не се смятат слуховете, че това са престъпници, пуснати от турските зандани. Тези нощни нападения, които понякога се случваха и посред бял ден, засягаха предимно предните и задните части на кервана, затова Крикор и семейство Киносян се стараеха да се движат в средата на дългата колона, тъй като нападателите рядко щурмуваха там от страх да не бъдат изненадани в гръб от отчаяните арменки. Защо да рискуват, след като тези две части на конвоя бяха най-уязвими?

Изминаха четирийсет и осем часа, откакто хранителните запаси на Киносян бяха свършили. Изядоха пресните продукти само за два дни, а осоленото месо и сухата храна се стопиха малко по малко през следващата седмица. След това заклаха едното муле, но не можаха да сторят същото с другото животно, тъй като бе откраднато от кюрдите. Изгубиха второто муле, а заедно с него дисагите, в които бяха скрили парите. Остана им още един чувал, но бе прекалено тежък, за да го носи сам човек, затова, след като извадиха бижутата и парите, се разделиха и с него.

Последните бисквити, пазени за малката Кенариг, бяха свършили преди два дни и оттогава се хранеха с хляб и кисело мляко, което купуваха от турските селяни, срещнати по пътя. Впрочем рядко виждаха други хора, тъй като войниците сякаш нарочно избираха маршрут, далеч от населени места и особено от големи градове.

— Дядо? — повика го Мариян, като се обърна назад. — Добре ли сте? Можете ли да ходите?

Дядо Сисаг най-трудно понасяше това изпитание. Седемдесетте години му тежаха при всяка крачка на безспирното вървене по четирийсет километра на ден през планини и долини, което му причиняваше огромно страдание, особено откакто бе спрял да се храни редовно.

— Правя каквото мога, дъще — прошепна той, след като се подпря на тоягата и два пъти си пое дълбоко дъх. — Но годините не прощават, миличка. — Поклати глава. — Не знам дали ще издържа още дълго…

— Ще издържите, дядо, ще издържите — отвърна внучката му, опитвайки се да му вдъхне кураж. — Няма друг начин!

След два дни без храна вече никой не усещаше глад. Странно, но желанието за ядене, това обсебващо чувство, което ги измъчваше, откакто храната стана на привършване, бе изчезнало напълно само четирийсет и осем часа след изчерпването на провизиите. Сякаш тялото се отказваше от онова, което не можеше да получи.

Прекараха половината от следобеда сред изоставените останки от лагер, пълен с трупове на жени и деца, покосени от болести и множеството среднощни нападения на керваните. Хората от Кайсери извадиха кръстчетата, които носеха на верижка на шиите си, обърнаха се към телата и се прекръстиха.

— Какъв ужас! — възкликна Мариян, като закри устата си с ръка. — Мили боже, ето това ни чака!

— Не говори така — смъмри я Крикор. — Нищо подобно няма да ни сполети, чуваш ли? Няма да го позволя!

Зърнаха подутото тяло на един кон, край което бяха минали мнозина изселници и бяха хапвали от неговото почти развалено месо, като мухи, въртящи се в най-гнусната мръсотия, но семейството само се огледа и продължи по пътя си. Никой не изпитваше глад.

Но всички ги мъчеше жажда.

За последно бяха пили вода предишната вечер, и то благодарение на случаен дъжд. Подложиха чаши и една тенджера под дъжда и след като изпиха насъбралата се вода, изстискаха дрехите си и всички мокри платове. Тази вода беше мръсна, тъй като дрехите им бяха ужасно мърляви, но те я погълнаха така, сякаш бе дошла от най-чистия планински извор.

Това се бе случило преди двайсет и четири часа. В този момент никой нямаше вода, а ясното небе не предвещаваше нищо освен светлина и топлина. Затова устните им бяха сухи, а мисълта, че трябва да намерят вода, не ги напускаше нито миг. Може би затова бяха подминали мъртвия кон край пътя; вероятно подсъзнателно са се страхували, че храната ще засили жаждата им.

— Кладенец! — чу се глас на турски, очевидно някой от войниците. — Там има кладенец!

Сред изселниците се разнесоха радостни викове и всички се втурнаха натам; всеки искаше по-скоро да утоли жаждата си. Множеството тичаше без ред сред облак прах, вдигнат от хиляди крака, дори силите на дядо Сисаг, който вървеше все по-трудно, се бяха завърнали и подпирайки се на тоягата, той почти тичаше заедно със своите другари по съдба.

Отекна изстрел, а след него се чуха още два.

— Стой! — изкрещя същият глас на турски. — Нито крачка повече, ясно ли е? Всички на място!

Хората спряха и наоколо внезапно се възцари тишина. Крикор се надигна на пръсти и съзря телата на две жени, прострени на земята, а локвата кръв около пръснатите им глави растеше. Очевидно не бяха стреляли във въздуха, а по жените, които бяха начело на тази отчаяна надпревара.

Няколко метра по-нататък се виждаха двама въоръжени войници и едно съоръжение с кофа, охранявано от трети турчин. Там навярно бе кладенецът.

— Който иска да пие — заговори един от войниците, — ще трябва да си плати.

Сред жадната тълпа се надигнаха викове на негодувание, какофония от гласове, които оспорваха решението.

Войниците почакаха търпеливо и сетне онзи, който стоеше най-близо до кладенеца, извади пълна кофа с вода и предизвикателно я плисна върху главата си като човек, на когото въобще не му се пиеше вода. Депортираните зяпнаха от изумление, като наблюдаваха как войникът прахосва нещо толкова ценно при дадените обстоятелства.

Като разбра, че са му в кърпа вързани, същият турчин вдигна два пръста.

— Струва два гроша — обяви той, докато показваше пръстите си на всички страни, за да могат всички да го видят. — Който иска да пие, ще трябва да плати два гроша за чаша. Ако искате две чаши, цената е четири гроша, и така нататък. Разбрахте ли?

Примирил се с неизбежното, Крикор бръкна в джоба си и започна да брои монетите. Ако всеки от семейството изпие пет чаши вода, ще трябва да плати петдесет гроша. Но ги мъчеше такава жажда, че се нуждаеха от поне десет чаши.

Или повече.

 

 

Тази нощ нападението се случи малко по-рано от обикновено. Червеникавото слънце все още галеше хълмовете на хоризонта, разсипваше мека светлина в короните на дърветата и къпеше небето в аленовиолетови тонове, когато се чуха първите изстрели и банда кюрди нападнаха кервана. Вече нямаше каруци, под които семейство Киносян да се скрие, тъй като животните, които ги теглеха, отдавна бяха откраднати или заклани и изядени от собствените им изгладнели стопани. Крикор бе подготвил план за подобна ситуация и преведе своята групичка до склона на долината.

— Насам! Скрийте се тук!

Спотаиха се между храстите край пътя, откъдето наблюдаваха кланетата и последвалото разграбване на малкото останало имущество.

Дългият керван, който бе потеглил от Кайсери с повече от две хиляди души, се бе превърнал в жалка тълпа, наброяваща едва седемстотин бегълци. Останалите бяха загинали по пътя като жертви на постоянните кюрдски засади или на глада. Киносян можеха да се смятат за късметлии, тъй като бяха изгубили само един човек — малката Карун, още на първия ден, защото се движеха винаги в средата на кервана, откъдето, водени от ловкия Крикор, успяваха навреме да се скрият от нападателите.

— Шшт! — прошепна Мариян, докато запушваше устата на малката Кенариг, която тъкмо щеше да се разплаче. — Нито гък!

Думите й бяха излишни, защото вече всички знаеха, че трябва да мълчат по време на нападенията. Всички бяха залегнали сред прикритието на листата и не смееха да помръднат. Бяха разбрали, че да останат неподвижни, е най-сигурната защита; ако някой от нападателите ги забележеше, най-вероятно щеше да си помисли, че са мъртви, и нямаше да ги закача.

След последното нападение, когато кюрдите се върнаха в селата си, войниците дадоха знак за почивка. Семейство Киносян бавно се изправиха и се настаниха до един храст, както правеха винаги, когато лагеруваха. Дядо Сисаг използва случая, за да претърси няколко трупа, проснати насред шосето, в случай че кюрдите бяха пропуснали нещо.

— Кенариг! — извика той, след като бе преровил палтото на една старица с окървавени гърди. — Виж какво намерих. — Той протегна ръка към внучката си. — Искаш ли?

Момичето съзря няколко бадема в ръката на дядо си, взе ги и нетърпеливо ги излапа. Това бе първата нормална храна, която опитваше от два дни насам, но не я засити. Затова се присъедини към семейството си и изрови няколко корена, които Мариян бе намерила край пътя.

Нощта се спусна над кервана и както винаги в този час, семейството се настани върху покривалата и се приготви за сън. Кюрдите не се върнаха повече, бяха дошли по-рано, за да могат да се приберат за вечеря. Въпреки това сънят на Киносян бе прекъснат от две ръце, които изникнаха от тъмнината и сграбчиха Мариян.

— Какво става? — изпищя тя, събудила се внезапно и опитвайки се да се освободи. — Пуснете ме!

Съзря стар, мърляв и смърдящ турчин с дълга брада, който я дърпаше.

— Идваш с мен, глупачке! — рече старецът, без да я изпуска. — Ако откажеш, ще умреш. Хайде!

— Пуснете ме!

Крикор, който се бе събудил от цялата тази врява, имаше нужда от известно време, за да осъзнае какво става. Когато най-накрая се окопити, скочи вбесен и заби юмрук в стомаха на непознатия.

— Махай се! — изръмжа той. — Изчезвай оттук!

Старият турчин се олюля, притискайки корема си, и хвърли слисан поглед на арменката, която го бе нападнала. Никога не бе срещал жена, която да удря така, нито пък с такъв дебел глас, но разбра, че не е препоръчително да й противоречи, и се заклатушка назад, докато изчезна в гъстия мрак.

 

 

Затрудненото ходене на дядо Сисаг се влоши още на следващата сутрин. Както обикновено, керванът потегли малко преди изгрев-слънце, но куцането на най-възрастния член на Киносян забави и останалите от семейството. В късната утрин те вече вървяха в задната част на кервана, като така рискуваха да станат жертви на постоянните кюрдски набези.

— Татко! — настоя Аршалуис, която напълно съзнаваше, че така се излагаха на огромна опасност. — Трябва да побързате, не може да изоставаме в края на колоната!

Цялото тяло на стареца трепереше от физическото усилие и крачката му стана още по-несигурна.

— Правя каквото мога — отвърна той, дишайки тежко. — Правя каквото мога.

Като видя, че положението се влошава, Крикор, който, както обикновено, носеше Кенариг на гръб, я свали на земята и двамата с Мариян отидоха да помогнат на дядо Сисаг. Подхванаха го под мишниците и го носиха така известно време. След час обаче се изтощиха и трябваше да го пуснат.

— Дядо! — примоли се Мариян, задъхана от усилието. — Хайде само още малко!

Старецът тръгна отново, но по-скоро залиташе, отколкото вървеше. Бременната Аршалуис му се притече на помощ, но трябваше да се откаже само след петнайсет минути, тъй като бързо се измори.

Войниците обхождаха кервана на коне, за да се уверят, че никой не бяга и не изостава прекалено. Като видяха семейство Киносян да се бавят, един от тях се приближи до опашката на кервана и започна да маха настойчиво с ръце към началото на колоната.

— По-бързо! — нареди той. — Ya’Allah! По-бързо!

— Заради баща ми е, ефенди — заговори почтително Аршалуис в опит да събуди у турчина малко съчувствие. — Вече едва ходи, горкичкият. — Пое си дълбоко дъх, събирайки кураж да изрече молбата си. — Дали може Ваше Превъзходителство да го вземе на коня си?

— Полудя ли, жено? — възмути се войникът. — Да не съм ти дилижанс? — Замахна с пушката си към предната част на кервана. — Побързайте малко, чу ли? Не искам никой да изостава. Ya’Allah!

Семейството ускори крачка, побутвани от турския конник. Дядо Сисаг измина още няколко метра, но накрая краката му отказаха и той се свлече на земята.

— Не мога повече — заяви и изтощено въздъхна. — Уф! — Като видя, че всички го гледат, той махна с ръка и каза: — Вървете, аз оставам тук.

— Но, татко… — каза Аршалуис. — Хайде, още малко.

Старецът поклати глава.

— Не мога — призна примирено той. — Не мога, дъще. Тялото ми не издържа. Това е краят на пътуването.

— Татко!

— Дядо!

Киносян и Крикор се опитаха да се приближат до дядо Сисаг, но турският конник препречи пътя им и заплашително насочи пушката си към тях.

— Марш! Вървете! — заповяда той, като махна с ръка към кервана, който вече се отдалечаваше по пътя. — Ya’Allah!

— Моля ви, ефенди! Той е…

— Млъкни и тръгвай, жено! — извика войникът. Насочи дулото на пушката си към Аршалуис. — Ако още веднъж оспориш заповедите ми, ще отнесеш куршум между очите, ясно ли е? — Насочи пушката към останалите. — Вие също, нещастници такива! Хайде, вървете всички! Ya’Allah! Който не тръгне до пет секунди, ще бъде застрелян.

Те отчаяно се спогледаха. Какво можеха да направят? Войникът ги държеше на прицел. За да покаже, че не се шегува, той сложи пръст на спусъка и се приготви да стреля.

— Но, ефенди…

— Едно — започна да брои турчинът. — Две… Три…

Киносян разбраха, че нямат друг избор. Трябваше да се подчинят. Тръгнаха неохотно, с обърнати назад глави, като не откъсваха поглед от дядото, който продължаваше да седи по средата на пътя.

— Дядо! — примоли се Мариян със сълзи на очи и треперещ глас. — Станете и вървете! Само още едно малко усилие… Моля ви!

Неспособен да помръдне краката си повече, дядо Сисаг вдигна ръка и прекръсти семейството, което се отдалечаваше.

— Бог да е с вас, дъщери мои! Господ да ви закриля в своята безкрайна милост.

Турският конник се приближи до стареца. Без да обръща внимание на семейството, което наблюдаваше всичко, той вдигна оръжието толкова високо, колкото можеше, замахна бързо и силно стовари приклада върху главата на стареца. Чу се тъп звук като от изпусната на земята диня. Сетне бликна кръв като от фонтан и дядо Сисаг падна по гръб. Тялото му приличаше на изоставен чувал, левият му крак потръпна за последен път, а прахта от пътя го покри като тънък саван.

— Дядо!