Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (7)

6.

Милано в неделя. Екологични шествия и никакъв трафик. Кварталите са заспали. Тротоарите са като празен трамплин: накъде ли да отскочиш в неделя сутрин?

„Колко е хубаво в Милано без колите!“, тъкмо казваха, но радиото. Изгасих го.

Остана звукът от тенджерите, които бях навряла една в друга и се опитвах да разделя, клекнала на пода и опряла глава в кухненското диванче.

В моя роден град семейството ми сигурно вече беше приключило с обяда. Можех да си представя как в момента мама раздига масата, а чичо си дърпа чашата: „Закъде бързате, по дяволите?“.

Със сигурност татко е поел към дивана, а дядо пали газовия котлон да свари кафе. Баба ми със знаци дирижира положението.

А аз междувременно слагам сол във водата и зяпам през прозореца: там се беше показала съседката, кимнах й с глава за поздрав, но тя може би не разбра, че е за нея, и не отговори.

Включих лаптопа и го сложих на масичката.

Продължих да си представям сцените у дома: вече са се разделили, мъжете са във всекидневната, дремят пред телевизора в очакване на мача, мама и баба седят на дивана в хола и плетат. А леля ми вероятно още почиства кухнята.

„Ида, ела, нали прибрахме, останалото ще го свърши Катерина утре!“ сигурно я вика баба. Но Ида трябва да лъсне с парцала между газовите котлони, да премахне всички мазни петна и остатъци. После ще си запали цигара и ще я изпуши на прозореца. Ето я: с червени къдрици, леко поклащани от вятъра, докато вдишва и издишва дима, и с очи, вперени в опустялата неделна улица. Знам, че мислите й се реят. Ако бях там, щях да се доближа до нея, така че нашите мисли да се слеят и да издадат оглушителен шум. Пак ще я повикат, тя едва ще се усмихне на последната си глътка свобода и ще отиде в хола.

Като малка, когато с баба ходели на покупки, леля си сваляла обувките и продължавала боса: зарязвала по пътя първо едната обувка, после другата. Баба ми забелязвала чак когато се връщали вкъщи и трябвало пак да пресекат целия град, за да ги намерят. Колкото и да расте човек, някои неща не се забравят.

Започнах да се ровя безцелно в интернет. Написах „Виторио Солмани“, но го изтрих, преди да натисна „търси“. Бих могла да използвам визитката му, да му напиша имейл. Как го беше нарекъл Марко? Донжуанът на конференцията. Или направо го кръсти плейбой? Оставих компютъра.

След като хапнах, се излегнах на дивана с книга в ръка, потънала в тишината. Ето това би било невъзможно при нашите. Тъкмо затова, докато четях, ми се струваше, че дишам с пълни гърди, и образът на мама, която си е пуснала кълбото в краката, ставаше по-неясен. А кълбото е от оранжева дебела вълна — дали ще успее да завърши пуловера, преди сезонът да се смени? Смътно дочувах и разговорите им за последните рецепти, прочетени в списанието… Колко ли пъти съм заспивала, докато съм ги слушала да си бъбрят? После виковете от съседната стая ме събуждаха с рязкото: „Гол!“ или гневните упреци за грешки на терена.

Ето го онова познато усещане за неблагополучие, точно в стомаха.

Затварях се в кабинета на дядо и разгръщах старите му книги. Но тъкмо когато ми се струваше, че някое изречение може да запали светлина в съзнанието ми, и цялата стая изчезваше пред очите ми, някоя ругатня намираше начин да проникне вътре, въпреки затворената врата, и да развали магията.

„Съдията е лайнар! Продажник!“ Падаше стол, чуваше се как нечий юмрук гневно се стоварва върху масата; а от хола нямаше никаква реакция, продължаваха да си плетат и да си бъбрят. Затварях книгата и мечтаех да избягам някъде, където животът не тече на фона на отвратителната футболна хроника.

От: antonia@libero.it

За: vittorioso@gmail.com

Тема: спирката на площад „24 май“^[1]

 

Скъпи Виторио,

Не знам дали си спомняш за мен. Поговорихме си на остров Сан Джорджо Маджоре, препоръча ми да прочета „Песен от края на лятото“. Исках да ти кажа, че си я купих още същия ден. После се качих на последното корабче, седнах във влака и Венеция изчезна. Имах странно усещане за край на нещо и начало на друго. Ако си го изпитвал някога, знаеш, че не е болезнено: началото свършва, за да отстъпи място на нещо по-добро.

И така, започнах да чета книгата още във влака за Милано, не откъснах очи от страниците в метрото, макар че куфарът ми на колелца все падаше върху краката на другите пътници, после и в трамвая на път за квартирата… Всъщност бях до такава степен погълната от романа и чак когато чух някой да вика: „Последна спирка“, си дадох сметка, че отдавна е трябвало да сляза. Макар че в книгата се говори за Амстердам, аз виждах в нея Венеция. И себе си, когато си тръгвах, нищо, че главният герой е професор на име Фароу и страда от простатит.

„Добре, тръгна си. Какво толкова те учудва? Загубил си смисъла на живота.“ Така му каза Бил с грозната шапка. „А в Амстердам снегът се бе стопил, вече беше април и някой в този момент пристигаше на гарата с голям куфар. Един слънчев лъч огря стаята ми.“

И тогава изведнъж всичко стана по-леко, по-поносимо, нощният Милано, сбърканата спирка, тромавият трамвай, дори скъсаният чорапогащник и вълчият глад.

Бях изумена.

За това, така да се каже, благодаря.

Антония („онази“ от конференцията във Венеция)

Докато натисках „изпрати“, си помислих: Какво ли чак толкова може да се случи?

Идеалното бадемово дръвче

Радостта от непонятна нежност

Когато Силвия късно сутринта мина през селото Сан Фе, то цялото беше обляно в слънце. От двете страни на улицата върху пластмасови столове бяха разпънати да съхнат рибарски мрежи.

В главата на Силвия една китара свиреше весела мелодия и момичето пристъпваше в такт с музиката ту наляво, ту надясно, сякаш танцуваше танго. Пътят за плажа беше стръмен. Пощальонът Франко се друсаше на велосипеда си по неравната настилка, той се размина със Силвия и изпълни утрото с виковете си „ох“ и „ах“ по посока на пансиона.

На Силвия обаче й се струваше, че стърчащите от разнебитения паваж камъни омекват под стъпките й. „Мила госпожице, къде да Ви отведем днес?“, питаха те, а балконите, с надвесените водопади от мушката, отговаряха: „Силвия всеки ден ходи на плажа, кога най-накрая ще запомните?“. Сега в главата й започна да звучи флейта.

Намеси се велосипедът, подпрян на стената: „Госпожице Силвия, ще ме удостоите ли с честта да Ви придружа?“.

Тя само се поклони и продължи.

Пред месарницата децата се люлееха на въжетата на сенниците и не сваляха очи от нея. На гриловете пилетата се въртяха в ритъма на музиката.

В кафенето, в което продаваха цигари и вестници, а освен това оттам можеше да си купиш шампоан, клечки за уши и пожълтели картички, старците се бяха скупчили около масата за игра на карти.

— Добър ден! Добър ден! Добър ден! — поздравяваше ги Силвия. Те вдигаха глави — за миг разприте спираха — и й намигаха. Тогава в главата й зазвучаваха маракаси, които държаха ритъма, и този концерт тръгваше към морето.

Колкото повече наближаваше плажа, голите циментени кубове ставаха все по-многобройни: това бяха къщи, започнати преди години от някакъв предприемач, дошъл от вътрешността на страната, и после запорирани от съда. Те стояха там забравени, а парите за строежа бяха похарчени с по-добра перспектива за паркинг, който се пълнеше в летните дни, и за синьо влакче, което возеше туристите до заливите. А недовършените къщи в Сан Фе с прозорците си без стъкла, вперени в морето, стърчаха като беззъби усти.

Но къщата в пастелнорозово беше красива, макар и с опадала мазилка и цялата пропита със сол, тя беше последната в селцето и се издигаше направо на плажа.

Един огромен кактус беше закрил половината от фасадата й и приличаше на скулптура от свещници, висящи един над друг. Сравнени с него, зелените кепенци, на които Силвия чукаше всяка сутрин, едва се забелязваха. Три почуквания.

Тя събираше пъстроцветните вятърни въртележки, оставени на стъпалата, пъхаше ги в саксиите на перваза, духаше с всички сили, за да ги накара да се завъртят поне малко. Тогава долепяше устни до решетките на кепенците и крещеше:

— Двигателите са запалени, господин Амилкаре! Готови за отплаване!

Чуваше провлачените стъпки на стареца зад вратата — на кафе ли ухаеше? — после се чуваше ритуалният въпрос, произнесен със стържещ старчески глас:

— Как е времето навън, капитан Силвия?

Силвия се преструваше, че се оглежда, преценяваше колко ясно е небето и с наплюнчен пръст проверяваше откъде духа вятърът. После крещеше:

— Времето е хубаво като Америка! — и пак се втурваше към морето, заедно с цялата музика на цигулките, маракасите и дори един тромпет. Старият Амилкаре я изпращаше с усмивка, а въртележките бясно се въртяха на перваза.