Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (6)

5.

Втори ден. Когато влязох в кухнята и видях купата с тестото, леко се изненадах. Почти бях забравила за него.

— Започнала си — каза Анна със задоволство и продължи да глади роклята ми.

Бях поканена на театър. Един младеж, който се занимаваше с актьорство, ми беше обещал да ме вкара зад кулисите след представлението.

Трябва да продължа напред, да приемам всички покани, да се оставя да ме ухажват. Да давам обещания и да се правя, че им вярвам. А също да съблазнявам, за да се чувствам жива.

— Добре правиш, че излизаш — изкоментира Анна, дока го притискаше с ютията една гънка.

— Да.

Виждам вече как ще дойде да ме вземе, облечен с елегантно палто. Ще ми предложи да хапнем в ресторанта на театъра. Ще ям и ще пия, ще стискам колене под масата като малко момиченце, а той през цялото време ще става, за да поздрави някой познат. По време на спектакъла често ще се обръща да ме гледа, за да прецени дали се забавлявам — и той като останалите. Ще се опита да постигне някаква близост, като леко сложи ръката си върху моята, но аз ще я отместя.

— Готово. — Анна с доволна усмивка ми показа резултата от гладенето на моята рокля.

Ще се оставя да ме заведе в гримьорните, горе по стълбите, по чиито стени висят афиши от стари спектакли. Ще се правя на въодушевена от това, че се запознавам с актьорите, и ще повтарям „браво“, докато им стискам ръцете.

— Ще я закача отвън, за да не се смачка.

Ще се качим в колата, той ще ме попита: „Искаш ли да пообиколим?“, аз ще кажа: „Благодаря, късно е и съм уморена“. Когато стигнем до нас и той загаси двигателя и се извърне към мен, докосвайки палтото ми, ще добавя: „Много ми хареса“. Ще изскоча от колата, бързо ще завъртя ключа на външната врата, а в асансьора няма да се погледна в огледалото.

— Не, сложи я в гардероба. Аз ще се оправя.

Анна, истината е, че не мога.

Защото Виторио ми отне дори радостта от ходенето на театър, удоволствието да си купя нова рокля, да си сложа червило. Бих искала, но наистина не знам как да му простя за това, че ми се гади само от мисълта, че ще трябва да се кача в друга кола, а не неговата, в която сиди плейърът прекъсваше и навсякъде се подмятаха книги…

— Да видим ли рецептата?

Втори ден. Разбъркайте сместа и я покрийте с фолио.

Да разбъркам. Разбърквам. Разбърквам. (Не, Виторио, на нищо не си ме научил.)

Понеже тестото е по-скоро твърдо, дървената лъжица образува в него кръгове, също като кръговете на дървото.

 

 

Джоя тъкмо ни беше запитала с учителя по латински:

— Не намирате ли, че тази кора на дървото е прекрасна?

Беше късен следобед, бяхме в парка на Конгресния дворец на остров Сан Джорджо Маджоре. Все още беше светло, но светлината беше крехка, от онази, която издължава сенките. Да, кората на дървото беше прекрасна и аз гледах Джоя с благодарност, че я беше забелязала и ни я беше показала.

Мобилният ми звънна и се отдалечих малко, за да говоря. „Да, Лаура, всичко е наред.“ Вървях по уличката и стигнах до насип. Като приключих разговора, се спрях да разгледам. Беше спокойно, тихо и във всичко се виждаше отражението на царствено ленивата Венеция. Малко по-нататък Марко бе легнал по корем в тревата и снимаше нещо. Какво ли? Нещо, което само той можеше да забележи.

Беше последният ден от престоя ни. Ето я Венеция, град, който прилича на огромен постер, сякаш няма три измерения, а само фасади. Но аз все пак влязох в хотелите й, в дворците й, под мостовете й. Накрая тя се превърна в нещо, което не е само за гледане.

— Е, какво мислиш за тези дни?

Виторио не беше от онези хора, които питат дали не те притесняват, като те изненадат в гръб в парка.

Беше с бяла риза и черен костюм. Елегантен и невероятно усмихнат.

— Бяха много хубави. Странни, но хубави. — Огледах се, къде ли беше Джоя?

— Колегата ти не дойде ли днес на заседанието.

— Дамяно ли? Не знам, сигурно и той е бил потопен.

— Вероятно в алкохола снощи.

Колко можеше да е широка тази негова усмивка?

Предната вечер в катера не си разменихме нито дума. Дори да ме беше познал, той с нищо не го показа. Или по-скоро беше пиян. Седеше до Дамяно Черти и си говореха.

В някакъв момент катерът спря. Капитанът се опита отново да запали мотора, но му отговори само някакво тревожно хъркане. Бяхме притихнали, напрегнати, а лагуната беше по-тиха и от нас.

— Да му се не види! — изкрещя нашият капитан и се отпусна на седалката.

Виторио беше станал: трудно пазеше равновесие.

— Добре — каза той. — Това напълно обяснява ситуацията, в която се намираме всички ние — издатели, изследователи и журналисти!

— Ако не друго, поне всички сме в една лодка — допълни Дамяно.

И те ни разиграваха тази комедия, докато не дойде друг катер да ни превози.

Втората част от пътуването беше по-спокойна: Дамяно беше приспан от алкохола, а Виторио седеше срещу мен. Катерът пресичаше лагуната с бясна скорост.

— Направо като Лара Крофт! — подхвърлих на Джоя. Посмяхме се. Виторио вдигна очи към нас, а аз го погледнах право в лицето. Той извади от джоба си черна плетена шапка и си я нахлупи, като издържа на погледа ми. Веждите му бяха гъсти и прошарени, а торбичките под очите му бяха станали сиво-сини. Аз сведох поглед първа.

— Толкова ли е очевидно, че сме банда некадърници? — попита в парка на Конгресния дворец.

Некадърници, отбелязах наум. Добре го дава.

— Истината ли?

— Разбира се.

— Никога не съм виждала толкова луди глави, събрани на едно място!

Прехапах език. Но Виторио се смя от сърце. Попита ме защо мисля така и не ме остави на мира, докато не получи удовлетворителен отговор.

Докато мрънках нещо, той местеше поглед ту към едното, ту към другото ми око, после към устните ми, като описваше триъгълник. Или пък гледаше носа ми? Покрих го с длан за миг, дългия си нос, и пак прехапах устни.

Виторио продължи.

— Значи, си журналистка?

— Но не искам да бъда журналистка.

— Защо?

— Защото на следващия ден вестниците са само стара хартия.

Вдигнах очи към него, за да видя какъв ефект са произвели думите ми. Виторио си запали цигара, без да направи никаква мимика.

— Трябва да прочетеш „Песен от края на лятото“, сигурен съм, че ще ти хареса. Публикувахме я миналата година. Разказва се за пенсиониран учител. Един ден…

Виторио говореше и аз се хващах в примката му. Привлечена от жестовете му, от начина, по който разтърсваше глава, когато разговорът се оживяваше, от петното на кожата под дясното му око; от месестите му устни, които не исках да зяпам, но все тях гледах.

Така за няколко минути на лицето ми се изписа идиотска усмивка.

— Значи, засега живееш в Милано — попита той неочаквано.

— Да. — Отметнах кичура зад ухото си и скръстих крака.

— Как се казваш?

— Антония.

— Антония — повтори. На устните му грейна детска усмивка.

Светлината в парка ставаше все по-слаба. Виторио си погледна часовника, дръпна си дълбоко от току-що запалената цигара и я хвърли във водата. Изпитах разочарование от гаменския му жест.

— Студено е — каза и потри ръце. — Да се върнем ли в залата?

Той тръгна пред мен и видях, че в задния му джоб беше пъхнат вестник на руло.

— Не очаквах, че ще правиш компания на плейбоя — изкоментира Марко, като ни видя да влизаме заедно. — Смятах, че си различна.

Когато конференцията свърши, си направихме обща снимка. Докато ни приканваха да гледаме в обектива, забелязах как Виторио ме сочи на един свой колега от другата страна на залата.

После се доближи до мен.

— Трябва да се връщам с другите в Милано — отдръпнах се на шега.

Подаде ми визитката си.

— Пиши ми, разказвай ми, ако искаш.

 

 

Много по-късно, една нощ, когато бяхме в неговото легло, го попитах за онзи ден.

— Спомняш ли си?

— Не.

— Как така не?

— Някой ни запозна.

— Не са ни запознавали! Ти си непоправим! — Целунах го по челото и се завих в чаршафа. — Ти ме спря, хвана ме за копчето на сакото. И даже ме посочи на един твой приятел. Поне спомняш ли си защо го направи?

— Сигурно съм си помислил, че си симпатична.

— Ммм.

— Да, помислих си много е симпатична. Ще спим ли? — И затвори очи, без да дочака отговор.