Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (4)

3.

Милано. Ем, както го наричах аз. Ем е история, която не може да се разкаже напълно, това е неразплетен възел.

Беше февруари и в деня на пристигането ми вътре в гарата валеше сняг. Покривните панели над коловозите бяха счупени на места и снежинките падаха върху хората и куфарите.

Квартирата ми беше на четвъртия етаж.

Вечер се опитвах да настроя телевизионните канали, докато хапвах, седнала на дивана. Бързо се оправях и гасях телевизора. Подреждах си книгите по рафтовете, окачвах картини, очаквах някой да си изчисти подметките на изтривалката пред моята врата, да хвърли един поглед на цветарника ми с кактусите, подредени стъпаловидно, и да посегне към колекцията ми с музика.

Представях си вечерите, прекарани в разговори с нови приятели край масата в хола, чантите, натрупани върху креслото, някой пушач на прозореца. Заспивах на дивана и на следващата сутрин купувах нови чаши, купи за сладолед, тирбушон.

Нощем над Милано се спускаше сива пелена. Искаше ми се това сиво да изчезне, да виждам небе, като навсякъде другаде.

— Как така като навсякъде другаде? Не виждаш ли, че е оранжево? — каза ми един ден Джоя.

— Няма нито една звезда. Всъщност, ако видиш звезда, значи, на следващия ден ще вали сняг!

И така, накрая настъпваше часът на аперитива.

Половин час хората се блъскаха на излизане от офисите, портите на градския парк „Индро Монтанели“ се затваряха, стоянките за велосипеди опустяваха.

„Къде си? На станция «Кадорна»? Аз тъкмо влизам в метрото. Идвам!“

Токчетата, червилото, трамваят, квартал Навили!

„Вие хванете маса, идваме след десет минути!“

Слагаш шапка и ръкавици, ръкавиците са задължителни, ако се движиш с мотор.

Улиците се задръстваха. Заведенията се пълнеха.

„Две чаши сухо бяло вино, благодаря“, можеше да се прочете по устните на клиентите през прозорците на някой бар.

Приятелки на групички чакаха пред заведенията, после вратата се отваряше и те влизаха една след друга, а скъпите им палта и ухаещите на шампоан коси изчезваха вътре.

Най-нерешителните обикаляха от бар на бар.

После изведнъж настъпваше тишина. Улиците опустяваха. Оставаше само нощното небе — да, оранжево беше. Аз се прибирах и пусках щорите.

Милано. Там научих думи като хепънинг и аперитивовечеря. Научих се да нося красиви дрехи, но те все не бяха толкова хубави, колкото на останалите. Научих се да вървя с изправен гръб, като шумно тракам с токчетата на ботушите. Научих се да се усмихвам доста по-широко, отколкото ме караше изпитаната радост. Защото Милано те учи да бъдеш зрял човек и ти дърпа стола тъкмо тогава, когато краката ти омекнат и решиш да се подпреш.

Но все още се заглеждах по момчета, зачетени в спортните страници, и най-много от всичко исках кошница за пикник.

После се запознах с Виторио.

 

 

В онзи ден конферентната зала беше огряна от ярка светлина. Момичетата от персонала слагаха бутилки с вода на масата на лекторите и почукваха с пръст по микрофоните. Междувременно залата се пълнеше с палта, аромати на парфюми и ръкостискания, а пушачите излизаха на тълпи за последна цигара преди началото.

Аз пристигнах половин час по-рано и бях заела мястото си. Палтото, преметнато върху облегалката, ми убиваше на гърба. Чаках Лаура — единствената, която познавах в Милано. Тъкмо тя ме беше поканила на тази конференция за издателската дейност, а сега никаква я нямаше.

Беше светла и мързелива събота.

В чинийката под една саксия на прозореца се беше задържала малко вода. Случайни облачета скриваха за малко слънцето и лъчите му ту се протягаха към локвичката, ту се отдръпваха, палеха жълти отблясъци по саксията и после ги гасяха.

Всичко се движеше по фината нишка на очакването, а светлината ми подсказваше, че след края на конференцията ще извърша лудост — ще отида на улица „Спига“ да си купя нови официални обувки.

Нечия обувка прекъсна лъча светлина, хвърлян от прозореца към пода. Беше тъмнокафяв мокасин.

Усетих как погледът на мъжа с мокасините се спря върху краката ми. И аз погледнах натам: кльощави колене под чорапогащник телесен цвят. В Милано всички знаят, че не бива да се носят чорапогащници телесен цвят. Непохватно си придърпах полата, за да покрия колене. Когато вдигнах очи, мъжът вече го нямаше.

— О, слава богу, че си тук! Знам, знам, че закъснях!

Сред тълпата се появи едрата фигура на Лаура. Тя бършеше потното си чело с носна кърпичка и си проправяше път през реда с „Извинете, може ли“. Когато станах да я поздравя, на лицето й цъфна блажена усмивка и тя първо сключи ръце като за молитва, после енергично ме прегърна. Седна до мен и цялата редица столове се разтресе.

Извади от джоба си шоколадов бонбон — искам ли? — пъхна го в уста и затвори очи.

— Вълшебен вкус!

Усмихнах се.

— Видя ли какво слънце грее навън? — подхвана тя, докато се бореше с палтото си в опит да го съблече. — Изобщо не познаха прогнозата!

— Милано винаги прави нещата на своя глава — отговорих и се заех да й помагам да си освободи ръката от ръкава.

— А във Венеция има тревога за наводнение, така ми каза таксиджията. Имало голяма вероятност да ни залее, но сме невредими! — каза тя през смях.

Из залата се понесе сърдито шшшш, хората продължиха да шумят още малко.

— Аз съм журналист без химикалка. Ще ми услужиш ли?

После настъпи тишина.

 

 

Виторио беше един от първите издатели, които взеха думата. Проследих пътя му от първия ред до микрофона на подиума. Беше млад, дребен на ръст. Той прекоси тези няколко метра с пружиниращи стъпки, сякаш се разгряваше. Това беше мъжът с мокасините, закрили слънчевото зайче.

— Виторио Солмани, ето една добра причина човек да посещава скучни конференции — въздъхна Лаура.

— В какъв смисъл?

Жените пред нас се сръгаха с лакти. Лаура прикри усмивката си с длан.

Първото нещо, което си помислих, когато видях това момче да става и да отива към подиума, бе, че би било добре да си обръсне бакенбардите в стил седемдесетте и да си свали карираното сако от туид.

— Намирам го за много привлекателен — прошепна ми Лаура.

Нима трябваше да се поровиш в някой винтидж бутик, за да изглеждаш привлекателен в Милано?

Така в онзи ден Виторио влезе в живота ми, придружен от коментар за чара му, за което не можах да му простя.

The miles of distance away from everything would end. It would all meet?^[1]

Той започна лекцията си с този цитат. Започна направо, без да си прочисти гласа. Имаше хубав, топъл, плътен глас.

— Докато вървях насам тази сутрин… — импровизираше.

Косата му беше прошарена, леко рошава; носеше очила с квадратни рогови рамки, отговарящи на хипстър модата в момента. А на ухото имаше халка, с която сякаш заявяваше: заемам определена позиция, но не съм като останалите.

Хората на партера бяха потънали в креслата си, седяха, преметнали крак връз крак и доволно кръстосали ръце на гърдите. Лаура си водеше записки, като придружаваше всяка дума с одобрително поклащане на огромната си къдрава глава.

Какъв ли номер разиграваше?

Загарялото му лице не беше особено изразително. Само от време на време хвърляше по някоя усмивка. Но прожекторите го осветяваха и това вероятно не беше предвидено. Или пък беше, защото на определени интервали почти незабележимо се навеждаше към партера и тогава жените на средна възраст с надути от силикон устни впиваха ръце в седалките.

Той разказа за свое скорошно пътуване със своя малък „Форд Фиеста“:

— С Джовани и Габриеле се срещнахме в кафенето на площада и си направихме кръгла маса с червено вино.

Остави ни известно време да се чудим защо няма „Ауди“.

— Джовани Асколти и Габриеле Гали са основатели на издателска къща „Мареа“ — прошепна ми Лаура.

— Аха.

Когато той млъкна, тишината в залата затрептя. Секундите увиснаха в празното пространство между слушателите и него, сякаш изпаднали в почуда. После Виторио си свали очилата, усмихна се, каза „благодаря“, публиката го аплодира, а времето се подчини на усмивката му и продължи да тече, даже секундите си отидоха на мястото и отново се включиха в тиктакането на часовниците.

Солмани си го бива, но ще разбера какъв номер разиграва.

Той разтърси къдравата си глава с несъзнателен жест, почти ироничен (дали не отговаряше така на моята заплаха?), а междувременно слънчевият квадрат на пода се беше издължил и докосваше краката ми.

 

 

По време на кафе паузата Лаура ме представи на своите приятели. Стисках ръце, многократно повтарях името си и моментално забравях имената, които ми казваха. После всички се скупчиха около Лаура и тя започна да разказва нещо, а аз останах в края на този своеобразен кръг.

Стисках под мишница дамската си чанта и се чувствах като глупачка, че не я бях оставила в залата като другите.

Отидох до масата с напитките, без да усещам жажда.

Едно момиче извика името на Виторио някъде от другия край на стаята. Обърнах се и видях как му се хвърли в обятията.

— Откога не сме се виждали!

Той, както ми се стори, леко се отдръпна с иронична усмивка, посветена на нейния устрем. Доближиха се до масата.

— Хайде, разкажи ми какво си намислила — започна да я разпитва. Направи знак на сервитьора и сам й сипа плодов сок. Тя имаше пиърсинг на носа и тъмният й бретон й влизаше в очите (прецених, че беше горе-долу на моята възраст и по-скоро грозна). Чукнаха се с чашите. Колко неуместно, помислих си. Извърнах поглед и се оттеглих.

 

 

Отново видях Виторио в залата, преди да влязат другите. Подреждаше записките си в чантата. За да си отида на мястото, минах толкова близо край него, че забелязах заглавието на книгата, която прибираше в чантата, и понеже я познах, казах:

— Чела съм я и много ми хареса.

Той вдигна поглед. Зад големите очила ме гледаха две смущаващо сини очи. Побързах да се измъкна; за да си върна равновесието, се загледах в едно палто, оставено на близката седалка.

— Това ме радва. Той е един от най-добрите ни автори, но за съжаление, още не е известен в Италия.

Стори ми се, че в погледа му имаше известно смущение, нещо като детско изумление. Той стоеше наведен над отворената си чанта, застинал по средата на движението, преди да прибере вътре книгата.

— Чела ли си други книги от нашия каталог?

— „Желанията“.

— Гледай ти, най-неуспешно продавания ни роман! — засмя се той.

Вдигнах рамене.

Той се изправи с книгата в ръка. Къде беше онзи привлекателен мъж, който говореше от трибуната? Пред мен стоеше момче, с което бяхме еднакви на ръст.

Попита ме дали знам, че авторът често идва в Италия, защото имал къща в Сицилия.

Зачудих се защо ли изобщо го заговорих. Той само си стоеше там и си подреждаше нещата: времето спира, сега тръгва отново, онова момиче, дето не знае как да се гримира и фондьотенът й стои на петна, се доближава до мен и ме заговаря.

Всъщност Виторио говореше и се усмихваше. Добави някаква фраза за щастието, а аз се отдръпнах, защото неговата радост ми се стори нещо, от което трябваше да се защитя.

Скоро след това останалите участници започнаха да влизат в залата. Налагаше се да говорим високо, за да можем да се чуваме, но моят глас беше тих и Виторио постоянно се навеждаше да му повтарям думите си на ухото. Така че го оставих да говори той и се ограничих само с кимане.

— Може ли — каза някой зад гърба ми. Преди да успея да се отместя, Виторио ме дръпна към себе си и се озовах на няколко сантиметра от туиденото му сако. Махна ръката си от плешката ми и продължи с нежелание подхванатия разговор:

— Иначе живее в Бруклин.

Аз отстъпих назад и скръстих ръце пред гърдите си, така че изпуснах чантата, която стисках под мишница.

— Добре — отговорих и бързо се наведох да я вдигна — отивам си на мястото.

— Тогава да си вземем довиждане — каза Виторио, вдигайки ръка пред очите си, за да не го заслепява слънчевият лъч, прокраднал се в този момент през прозореца. Този незначителен жест се загнезди в паметта ми. — Днес е прекрасен ден — намигна ми той и ми протегна ръката си.

— И във Венеция грее слънце, но водите се покачват с три сантиметра на всеки половин час — уточних аз в своя защита.

Виторио ми хвърли въпросителен поглед, после устните му се разтеглиха в мека усмивка.

— Значи, ще остана тук — реши той.

А аз, потънала във вода до глезените, се върнах на мястото си.

— Като свърши днешното заседание, сме канени на ресторант — подхвърли ми Лаура.

— Предпочитам да се прибера. Ти ще отидеш ли?

— Разбира се, какъв хубав ден само! Освен тия досадници там ще бъде и Виторио Солмани. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— Пак ли този Виторио?

— Как е възможно да не го харесваш?

Потърсих го с очи, видях къдравата му, прошарена коса, уж небрежно пуснатата брада, изваяния профил.

— Не е мой тип — отговорих, поклащайки глава.