Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (38)

37.

И все пак, дори в най-ужасните моменти, когато пресичам полето с някой влак и образът на чакащия ме на перона Виторио засяда като буца в гърдите ми, дори тогава не мога да си забраня да мисля колко несравнимо хубав е светът. Цветовете се редуват, пейзажите се сменят, бялата луна виси в небето още преди да е настъпил нощният мрак. И не мога да го обясня, но тази красота смекчава болката в сърцето ми и едновременно с това го оставя неутешено. Стоя зад стъклото. Красотата отминава. Виторио няма да ме чака повече на никоя гара.

Вярвам, че някой ден пак ще се срещнем с Виторио. И ще можем да се престорим, че сме пораснали, че сме станали по-зрели и макар и разделени, сме приятелски настроени. Ще седнем да си поговорим в някой бар, ще избягваме деликатни въпроси, но неизменно ще се натъкнем на такива. Ще се измъкнем от тях — той непринудено, аз с многословие и жестикулиране. Той ще го забележи, ще се престори, че вика келнера, за да ми остави малко време да се съвзема, и когато отново ме погледне, аз ще успея да се усмихна. Ще покани някой приятел да седне при нас, аз ще прокарам ръка през косата си. После ще се сбогуваме с целувки по двете бузи и ще си кажем: „Доскоро“. И никога повече няма да се видим.

От прозореца на поредния влак виждам как пролетта крещи с пълно гърло, бадемите са разцъфтели, надгробните камъни се белеят, земеделците са навели гърбове в полето. Виждам разпръснати къщички от някоя махала. А дърветата още са съвсем голи и крехки, закъде бързат тънките им клони?

От време на време изскачат спомени, прогонвам ги, пак ги прибирам, ако затворя очи, ще потъна в тях. Когато споменът е болезнено непоносим, се опитвам да се разсея. Прозорчето ме вика — навън е животът с цялата му красота, леност и разточителство. Не ги искам, не желая да ги виждам.

Тази пролет ме потиска, тя разпалва желания, пошушва обещания. Аз не искам обещания. Защо е това жълто поле, това натрапчиво жълто? Шшт, мълчи, мълчи, безполезно е да търсиш тази част от мен, а ако все още я има, тя е уморена от толкова прелъстявания.

Дали пак ще искам да вляза във всяка къща, да си се представя на някой балкон? На пролетната светлина дори крайпътният надпис на синята табелка САН ЛОРЕНЦО изглежда прекрасно.

За какво ме зове?

Не, спокойно, времето за призоваване е приключило.

Войната свърши.

Оставам победена и в същото време някак спасена. От онова спасение, лишено от тържествено ликуване, принадлежащо на хората, участвали в битката: там, където се пада; където само един човек може да отвори вратите, да издуе платната, да пусне жизнените викове на деня да нахлуят. Където се чака (нещата да се променят, той да се върне, надеждата да отпусне хватката си, болката да изчезне, да дойде смирението). Където смяташ, че можеш да се съхраниш цяла и вярна на себе си, обаче виждаш как един мъж се приближава и вярваш, че е той единственият, макар да знаеш, че не е възможно, но за момент вярваш, че това е той — и в мигове като този усещаш как затъваш, как сърцето ти пада като зряла круша.

Аз бях там, където царуваше „тъй или иначе“, и в това наречие всяка част от мен фатално се заличаваше. Там или се влиза цял, или е по-добре въобще да не влизаш.

Виторио няма да победи. Помислих си: Името му го предаде.

Но грешах: Виторио е създаден да бъде щастлив, със синьото си веселие, с широката си усмивка. С книга, прочетена, полюлявайки се в хамака, с простата радост от цигарата, чакана цял ден.

Нека животът винаги ти дава тези неща, Виторио Солмани.

Казвам сумрак, не залез. Залезът е прекалено червен. За мен вече няма гледка, която да спира дъха, да предизвиква вълнения, а само бавен сумрак, който скрива силуетите, придава някакво вълшебство на фаровете на колите и обвива всичко тихо и без плясък от цветове. И само за няколко минути по върховете на дърветата, по склоновете на хълмовете, по пътищата, които криволичат и се впиват в планините, а после отново изскачат от тях, по фантастичните мостове и по светлите платна вече е настъпила нощта.