Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (33)

32.

Целуваше ме, но никога не търсеше ръцете ми. Правеше любов с мен, но после затваряше очи и аз сякаш преставах да съществувам.

Въпреки всичко аз реших да си променя плановете и да остана в Милано заради Виторио. Но никога не му казах, че останах заради него.

— Ами плановете ти? — питаше ме Джоя.

— Ще ги преместя в друг град.

— Нали знаеш, че не е същото. Ами семейството ти?

— То винаги ще си е там.

— Ами родните места? Ти обичаш юга.

— Ще има къде да се завръщам.

— Но…

— Няма но. Хората се местят.

— Не трябва ли първо да го попиташ дали иска да си променяш живота заради него?

— Той ще каже не, дори да не го желае, никога не би поел такава отговорност.

— Но му се налага. Трябва да я поемете и двамата. Трябва да му кажеш. Той непременно трябва да знае, че сменяш посоката на живота си заради него.

— Никога, и точка по въпроса.

— Правиш го, защото те е страх, че той ще те посъветва да не го правиш.

— Правя го, защото го обичам и знам, че не е в състояние да поеме отговорност за щастието или нещастието на някой друг.

— Това не е честно спрямо него.

— Напротив, правя го от любов, да не се чувства изнудван, да не усеща тежестта на моите очаквания и на моя избор.

— А дали не го правиш от страх, че любовта му не е достатъчна, за да те задържи до себе си?

— Ако не искаше да съм до него, досега щеше да ме остави.

— Всъщност вие не живеете заедно. За бога, Антония, помисли! Зарязваш всичко за човек, който дори не може да произнесе, че сте двойка.

— Вече съм решила. Моля те да не говорим повече за това.

Но ето че веднъж, докато вечеряхме, Виторио ме попита:

— Защо не опиташ да си намериш работа в някой друг град?

Спомням си безразличието в очите му. Колко невъзмутимо си наля още вино и си изтри устните в салфетката, в очакване да му отговоря. Високомерието му, в което се спънах.

— Къде?

Изслушах цял списък с градове и всички те бяха доста далеч от Милано.

— При това положение по-скоро ще се прибера вкъщи — казах на един дъх, без да го поглеждам в лицето.

— Досега така и не си ми казвала защо не искаш да се върнеш по родните си места.

Стори ми се, че не е задал този въпрос. Всичко ми се струваше толкова абсурдно. Беше като най-долнопробна шега.

— Не искаш ли да натрупаш опит в други области? — предположи той.

— Да, искам — потвърдих, оставих вилицата и повече не докоснах храната.