Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (26)

25.

Бях си заделила шоколадови яйца и ги държах на нощното си шкафче: ако успявах да прекарам деня, без да се поддам на изкушението да пиша на Виторио, вечер преди лягане си позволявах да изям едно яйце. Това беше ежедневната ми награда за тренировката.

Приятелите ми се смееха. После ме питаха защо го правя.

— Защо не го зарежеш? Защо упорстваш?

Правеха доводи: щом се държи по този начин, значи, въобще не се интересува от теб, не му пука.

— Ако човек обича, той дава всичко без остатък — повтаряха.

Лесно им е на тях, мислех си: давали са често и на много хора. Имали са нужда да обичат повече, отколкото наистина са обичали. В крайна сметка са превръщали думите и идеите на любовта в подаръци, без изобщо да забележат. После, когато са се разделяли, са плакали, крещели са и ето че един ден… са се изправяли и са започвали отново. Но ако беше паднал някой като Виторио, кой ли би могъл да го изправи на крака?

— Ти му прощаваш всичко — упрекваха ме.

Грешаха: аз никога не простих на Виторио за нищо.

Той се защитаваше, както можеше: от мен, от моите чувства, от нашата връзка. Да, имаше връзка между нас. Въпреки заминаванията му, мълчанието му, ледените му отговори, издигнатите стени, ръцете му, които казваха стоп, въпреки разочарованията ми и моите очаквания, които постоянно се сриваха. Имаше я.

И тогава Виторио ме нараняваше. Понякога нарочно, понякога случайно. Но колкото повече болка си причинявахме, колкото повече докосвахме своите несъвършенства, толкова по-стегнат ставаше възелът, в който се бяхме оплели.

До такава степен, че чувстваш как принадлежиш на някой друг. Или отричаш себе си. Аз се отдадох, той се отрече. Така само с един удар загубих и себе си, и него.

Или това са само някакви измислици?

 

 

Виторио отново замина на някакво дълго пътуване, но този път го научих от трети лица. След случката с болницата той просто изчезна.

Тогава се опитах да се погрижа за себе си; не успях: това не ме вълнуваше.

После една сутрин го заварих пред кооперацията си. Беше се подпрял на мотора. Лицето му беше изострено и със сенки под очите.

— Не си ли спал? — беше първото, което го попитах.

— Толкова ли съм сложен? — беше отговорът му.

Ние двамата сме шампиони по красноречие, мина ми през ума. Прехапах устни. Поклатих глава. Не се усмихвай, заповядах си, не се усмихвай. Леко помръдване на носа, очите му, вперени в моите, и ето че устните ми нарушиха заповедта.

— Какво е станало с пръста ти? — посочих лепенката на нокътя му.

— Губя разни части — каза, вперил поглед в земята. После вдигна глава и в очите му се четеше тъга, каквато дотогава не бях виждала.

— Не се тревожи, аз ще ги събера.

Той ме прегърна. С лице, захлупено в якето му, усетих, че ми липсва въздух.

Идеалното бадемово дръвче

Прозрение

Бадемите цъфтяха. Знаете ли как изглежда полето през февруари, когато сред сгърчените от болка маслини в бледорозово трептят цветовете на бадема? Това са обещания. Цели декари, пълни с обещания.

Под тъмните клони на бадемите Антонио видя Силвия да танцува. Тя толкова леко се въртеше около себе си с разперени ръце и се смееше, защото светът й изглеждаше идеален под розовите цветчета.

Здрачаваше се. Жълтата луна надничаше между клоните. До този момент Антонио не беше подозирал, че цъфтящите бадеми нощем излъчват светлина. Но ето че беше така: белите пъпки срамежливо проблясваха в тъмнината и с усмивката си я разпръскваха, побеждаваха я, а тъмнината се отдръпваше и сякаш самата тя се усмихваше.

На тази мека светлина всичко изглеждаше по-нежно, по-спокойно, по-приветливо. И мъдро като старец. Какъв ли би бил животът ни, ако осъзнаем колко сме крехки. Че чувствата ни са крехки. Тогава всичко би станало здраво и вечно. Антонио беше запленен от гледката на Силвия, танцуваща под цъфналите бадемови дръвчета, и тази красота беше толкова завладяваща, струящата светлина спираше дъха и Силвия му откриваше тайна, от която нещо в него се преобърна. Нищо не съм разбирал, помисли си Антонио. Сега разбрах всичко, каза си веднага след това.

Но в следващия миг вече не разсъждаваше, остана му само чувството, че вътре в него се е разплел възел: когато престана да дърпа конците, с един прост жест възелът се разплете сам.