Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (20)

19.

От: antonia@libero.it

За: vittorioso@gmail.com

Тема: бугенвилиите в Отранто

 

Скъпи Виторио,

Сега е 16:20 в събота следобед. Ако там всичко е по график, ще получиш този имейл между удоволствието от кафето в четири и чувството за вина (което едва ли ще изпиташ) с цигарата в четири и половина.

Ето, виждам как се смееш…

Как е „разходката“ по Лазурния бряг? Сложи ли си сламената шапка? Noblesse oblige^[1]…

Аз съм при семейството си. Оставям ги да ми приготвят закуски и вечери, да ми оправят леглото, да ми пъхат сандвич в плажната чанта. С една дума — държа се като дъщеря.

И се питам къде ли отиде един мой познат, който мечтаеше да се метне на стъпалото на влак в движение с раница на гърба, също като Индиана Джоунс… Ти познаваш ли го? Той има побеляла брада, с тук-там останал някой рижав косъм. Ако минеш край дома му, може да го видиш на терасата да подрязва бугенвилиите… да, тъкмо когато са разцъфнали!

„Обаче клоните им стигат чак до хамака и ми се навират в очите!“ ще ти каже, ако решиш да му възразиш. Макар че се съмнявам, че изобщо ще иска да говори за нещо толкова лично… той много внимава с определени неща. Имам предвид, че все гледа да не се дава. Страхувам се, че най-накрая е успял добре да се скрие. Всъщност планът му не струва и се пука по шевовете. Обаче не му го казвай, ако го срещнеш.

По-скоро му погледни брадата: ако я почесва, значи е изнервен. А ако я приглажда, издърпвайки косъм по косъм, мога да се обзаложа, че иска да каже нещо, но се въздържа.

И той изпитва своите колебания. Известни съмнения може би. Има изкушения. Да погали някого, да произнесе някоя дума повече. Но си приглажда брадата и можеш да си сигурен, че няма да я произнесе. Трябва да му се признае, че е дисциплиниран.

Но е приятно да го наблюдаваш как върви през живота си: той е от онези, които се радват, че лятото наближава, че всеки петък излиза седмичният хороскоп, че седи в кафене и пие портокалов фреш, докато си чете вестника. В това се крие талантът му.

С една дума, ако случайно го срещнеш, кажи му, че онова момиче, дето беше в леглото му онази сутрин, когато се наведе над нея и я попита: „Спиш ли?“ и я целуна по рамото, и после пак и пак, чак докато тя не се размърда от нежния му смях, а после той стана и отиде в другата стая, та да му кажеш, че онова момиче изобщо не спеше…

Нали разбираш, тя не е като другите, които го обвиняват, че не може да остане. Това трябва да му го обясниш добре. Тя не вярва, че е лесно да бъдеш някой, който избира да отиде в другата стая. Това му го кажи със сериозен тон. А после смени темата. Говори му за пресните тортелини на госпожа Олга или нещо подобно. Заклевам се, че ги краде от чиниите на другите.

Антония

 

 

Прибрах се у дома за няколко седмици. Отидох на юг, докато Виторио се качи на директен полет за Франция.

След като прекарахме нощта заедно, си казахме довиждане пред блока му. Пожелахме си „Забавлявай се“, „Ти също“ и аз си представих, че сме две точки, които тръгват в противоположни посоки, но съвсем скоро неизбежно ще се срещнат отново на отправното място.

Затова заминах, изпълнена с радост, с нещо като твърда увереност. „Защото вече сме достатъчно близки“, написах в дневника си. „Няма къде да избяга, вече сме близки.“ Вкъщи всички обсъждаха, че съм станала различна, по-елегантна, по-зряла, по-блестяща? Не можеха да го назоват точно.

— Сигурно е заради новите дрехи… всички тези копринени панталони, бежовия цвят… Да не би да си изхвърлила цветните си рокли? Бяха толкова хубави.

— Не, според мен е заради късата подстрижка.

— Не е това… има нещо различно в начина, по който гледа.

Оставях ги да ме оглеждат и се смеех, после си вземах чантата, излизах и се срещах с приятели или просто се разхождах из моя град, който вече не беше толкова мой.

Разхождах се като човек, който крие някаква тайна. Ходех на плажа, оставах в морето с часове.

— Откога плуваш толкова много?

— Ами — смеех се в отговор. Представях си как, като изляза от морето, ще напиша на Виторио и ще му разкажа къде съм, за скалите сред залива, за който разправяха, че…

И пак се гмурках, слушах звуците под водата, тихото и нежно бъл-бъл-бъл.

Майка ми идваше да си натопи краката в плиткото и ме наблюдаваше отдалече. Плувах към нея и й разказвах.

— Ходихме в едно заведение, посещавано навремето от Назолини, вътре беше прекрасно, пълно с хора… На някои от масите седяха хора и записваха нещо в тефтерите си, имаше от най-различни националности: не туристи, а от артистичните среди, и от разговорите им можеше да научиш, че еди-кой си организира концерт или прави изложба…

Тя сядаше на някой плосък камък и ме слушаше.

— А той какъв е? — попита ме една сутрин.

Плувах с лице към слънцето.

— Измъчен човек, който смята, че е щастлив! Но когато заговори, го слушаш с отворена уста… Нещата, които казва, мислите му, са удивителни… и си говорим за щастието. Ти разговаряла ли си с някого за щастието? Аз досега не бях… А ако го видиш сред хора, колко обича да разговаря, любопитен е, интересува се от всичко, за миг разбира отсрещния… Струва ми се, че трябва да се уча от него. Най-вече се уча да си подбирам думите, да обръщам внимание на онова, което се казва, да не бърборя напразно. Това ме кара да обуздавам своята пламенност!

— А ти щастлива ли си?

— Да. — Започнах да се катеря по скалата, за да изляза от водата.

— Излез от тази страна, тук е по-лесно, дори аз успявам.

— Ето, готово. Трябва да се упражнявам, Виторио ме води да плуваме на странни места, понякога се налага да се спускаме по въже във водата!

Свалих си гуменките за плуване и усетих нагорещената скала под краката си.

— Макар на моменти да е труден. Мрази телефона и затова се чуваме през четири-пет дни, понякога през седмица… Аз искам да му се обадя, да му разкажа за деня си или за нещо, което съм видяла, просто някоя дреболия, но той е много строг. Ако избързаш и му се обадиш преди срока, не ти отговаря, сякаш иска да те държи на дистанция.

Минаха деца на водно колело и виковете има раздвижиха застиналия юлски въздух.

Вдишах дълбоко.

— Но му имам доверие. Изпитвам именно доверие в него, в личността му. Това е нещо, което чувствам отвътре, определена сигурност, разбираш ли? Стените, които издига, са нищо в сравнение с нея. Освен това съм упорита, и ти го знаеш.

— Знам го прекрасно! Но упоритите хора могат да си причинят много болка.

Вдигнах рамене и отговорих:

— Ще видим.

Изтрих си ръцете и извадих снимка на Виторио от портмонето си.

— Някога виждала ли си нещо по-хубаво? — казах и я протегнах на майка си.

Някой беше издебнал Виторио зад бюрото му в издателството, на снимката беше с елегантно сако и с химикалка, увиснала във въздуха. Беше хванат полуобърнат и сякаш разговаряше с някого, седнал от лявата му страна. Очилата не скриваха сините му очи и в погледа му блестяха искрици: със сигурност говореше по работа.

— Прекрасно момче. По-скоро мъж.

— Но тази снимка е отпреди три години, намерих я в интернет. Нямам снимка, на която да сме заедно: за него това е прекалено годежно!

Изтегнах се на слънце с въздишка. Майка ми се приближи.

— Извинявай, но защо не живеете заедно?

Тялото й хвърли огромна сянка върху мен.

Идеалното бадемово дръвче

За неговото име

— Господин Амилкаре, моля Ви за нов стих.

— Мила Силвия, случило ли се е нещо? Ела, влез.

Старият Амилкаре тръгна пред нея, като влачеше крака, стигна до библиотеката и започна да прокарва пръст по кориците на книгите в търсене на вдъхновение.

— Вчера срещнах един господин, виждала съм го и преди… не е красив, даже е смешен, аз плачех, но когато се доближи до мен, се разсмях и тъгата ми — хоп! — изчезна изведнъж.

— Разбирам! — Господин Амилкаре се обърна към нея: — Тогава чуй какво ще ти кажа. За днес никаква поезия, по-добре един чай, ела с мен в кухнята. Утре, когато си по-спокойна, ще прочетем нещо заедно.

— Защо не днес, господин Амилкаре?

— Мило дете, поезията е бомба! По-добре да се успокоиш, преди да я вземеш в ръце!

Господин Амилкаре беше започнал да чете като много малък, още преди да стига до масата, и в къщата му беше пълно с книги, останали от баща му, романи на руски автори и поети херменевти. Той разбираше около една трета от прочетеното. Но когато затваряше книгата, в гърдите му оставаше нещо специално, едно усещане за тъга, там, близо до сърцето. Честно казано, това беше болезнено удоволствие и дълго време след като затвореше книгата, седеше неподвижно.

— Ставаше ми непоносимо да слушам бърборенето вкъщи — разказваше той на Силвия — тогава излизах на улицата, носех огъня, който книгата беше запалила в мен, и не успявах да го потуша. Може би това беше част от болката на главния герой, малко от безпокойството на разказвача, което някои автори оставят между редовете, и много мои собствени вълнения, които се преплитаха с емоциите от разказа… или само се отразяваха в тях; може би тъкмо тук се криеше разковничето — отразяваха се… Ех, по никакъв начин не успявах да се излекувам от тези чувства. А ти, Силвия, може и да имаш бадемови очи, но виждам как докосваш книгите, виждам как очите ти се разширяват, като чуеш точната дума. И макар за теб това да е само звук… ти усещаш, че той е верният. Разбираш, че е верният — заключи старецът и си намести очилата.

 

 

Лятото избухна с пълна сила. Ярката светлина блестеше по фасадите на белите средиземноморски къщи, които много приличат на зарчета; тя се навираше в очите, плъзгаше се по уличките, нахлуваше през прозорците. Морето приличаше на щастливо дете, дочакало баща си да се завърне от командировка, отрупан с подаръци за него. Скалите блестяха, палмите по крайбрежието бяха освободени от защитните опаковки, които ги пазеха от зимните студове.

И когато Силвия и майка й Мария излизаха от вечерната служба, по целия залив се виждаха светлините от фенерите на рибарските лодки.

Двете жени се отправяха към дома си мълчаливо, докато старците измъкваха столовете си на улицата пред портите на къщите.

Селцето предразполагаше към спокойна разходка, нямаше я онази задъханост на туристическите маршрути, на ресторантите с меню, изписано с големи букви на таблото, на пазарите и панаирите, на кафенетата с изглед към морето. Това беше старо селце, където пътьом в неделя сутрин можеше да си купиш прясна риба.

Нощта падаше идеално, без червените изблици на залеза. В полето настъпваше тъмнина и само кучешкият лай напомняше за съществуването. Сгушена под завивките, Силвия чуваше как братовчедка й Ева отваря градинската портичка, която делеше двора им от този на леля й, чуваше как се катери по стълбата към терасата точно над нейната спалня; чуваше бавните й тихи стъпки над главата си. Ева сядаше на пода, вперваше очи към небето и знаеше, че Силвия ще се присъедини.

— Искаш ли да опиташ?

Тя пушеше, седнала със скръстени крака.

— Цигари ли?

— Една!

— Не, не! — отговаряше Силвия уплашено.

Ева изглеждаше спокойна, броеше звездите в небето и къщите под краката си, без да се изнервя, ако сбъркаше и се налагаше да започва отначало. Нямаше закъде да бърза, разполагаше с всички нощи на света, за да пуши „Филип Морис“ и да брои. Но както гледаше и броеше, без да бърза, тя обмисляше заминаването си; планът й включваше и най-малките детайли, защото това пътуване щеше да е много важно. И не смяташе да се върне.

— Случва ли ти се понякога да се страхуваш от собствените си мисли? — попита я една нощ.

— Ако си мисля за лоши неща, ме хваща срам.

— И какво правиш?

— Повече не мисля за тях. А ако са особено лоши, се удрям по ръката, но невинаги.

— Невинаги ли? — засмя се Ева. — Не трябва да се удряш. Аз също имам лоши мисли понякога, те биха могли да наранят други хора, ако знаеха за тях…

— Какви мисли?

— Най-различни — отговори уклончиво Ева. — И бих искала и аз да мога да се ударя и да мисля за друго, както правиш ти… но не успявам. — Тя сведе поглед и започна да се щипе по бедрото. — Смятам, че мисълта не бива да среща препятствия, тя е направена, за да тича, да стига далече, там, където краката ти не могат да стигнат. Тъкмо мисълта може да ме овъзмезди за онова, което животът няма да ми даде.

Силвия не можеше да следи разсъжденията на Ева, но я слушаше в захлас, попиваше думите й и макар значението им да й беше неясно, тя чувстваше, че разказват и за нея.

Прострените на терасата чаршафи се издуваха от вятъра.

— Но няма да те поведа по лош път! — прекъсна мисълта си Ева.

— На мен твоят лош път ми харесва!

Двете избухваха в смях.

— Път е хубава дума — каза Ева, след като изведнъж стана сериозна. Звучи добре, прилича на… свобода… Не знам, хубава е.

— Наистина е хубава.

— И думата перспектива ми харесва, какво мислиш? Ти имаш ли си някоя хубава дума? Да ти е любима, да ти харесва как звучи, да искаш да я повтаряш хиляди пъти?

— Антонио.

Тя го каза толкова естествено и нежно, както никога никое име не бе произнасяно, каза го с толкова любов, че за миг сякаш светът потръпна при този гальовен шепот, с който Силвия произнесе името на Антонио.