Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (2)

1.

Тридесет и девет. Преброих тридесет и девет бенки на гърба му.

Прекарах много безсънни нощи до него. След като се любехме, той веднага потъваше в сън, не ме удостояваше дори с една милувка. А аз не можех да заспя.

Тридесет и девет. Той се обръщаше с гръб към мен. Гърбът му беше бял. Започвах да броя. Пропусках тъмните петна по кожата му и понякога в тъмнината ми беше трудно да различа кое е бенка, а кое петно. Така че започвах броенето отначало.

Тридесет и девет.

Не смеех да го докосна. Следвах очертанието на формите му с пръст, увиснал във въздуха на няколко сантиметра от кожата му. Започвах от извивката на таза, бавно изкачвах гръбнака и стигах до ръбестото му рамо.

Ако пръстът ми изследваше кожата му и желанието да го докосна по погрешка си позволеше да се пъхне в разстоянието между моето и неговото тяло, бързо се отдръпвах.

Можеш да галиш някой човек и отдалече. Можеш да го докоснеш и да го оставиш да те докосва, без изобщо да го пипаш. Но можеш да загубиш всичко в момента, в който отстъпиш пред изкушението да го направиш.

Мога да се отрека от думата любов и да я прикрия с една цифра: тридесет и девет. Това е всичко, на което той ме научи.

Казвам се Антония. Имената са важни: когато ги назоваваш, нещата съществуват.

Преподавателят по френска литература често ни повтаряше тези думи, докато потъвахме в романите на XIX век. „Наблюдавайте колко е важен езикът в любовните отношения“, казваше той, а последната светлина на деня се процеждаше през високите прозорци в залата. „Когато Адолф пише на Еленор^[1], той изразява в писмото цялата си несигурност; обаче същите думи на обич правят така, че той започва да усеща онова, което пише. Това е основен закон: езикът притежава силата да създава реалност. Ако нещо е казано, то съществува.“

Няколко години по-късно дойде ред на Виторио да добави някоя и друга плочка в мозайката. Това стана един слънчев ден на хълма Авентин, докато говореше за книгите на Делило^[2] и за частите, от които е съставена една обувка: „Тогава йезуитският монах кара момчето да погледне обувките си и да му назове от какво са направени. Момчето започва колебливо да изрежда връзки, подметка, токче и спира. На което йезуитът отвръща, че не вижда частите на обувката, защото не знае имената им, не знае, че се казват езиче, ушенце, сая. Ето къде се крие смисълът: когато не знаем названията им, нещата остават скрити“.

Това беше по времето, когато, поразена от присъствието му, смятах, че това ще бъде началото на нещо, което ще засяга нас двамата.

А после, после останах сама с името си, Антония, и трябваше да си го повтарям, за да съм сигурна, че съществувам.

И тогава, докато другите се напрягаха да измислят планове за спасяването ми, от типа на „по-добре да не я питаме за нищо“, „да й предложим да попътува“, и се взираха в мен, за да видят някаква промяна — „изглежда ми по-спокойна“, „вече й мина“ — аз по някакъв начин успях да открия, че не са ми разказали цялата история. Ако е истина, че нещата стават реалност, като ги назовеш по име, обратното е също толкова вярно: има неща, които най-упорито си съществуват дори когато не успяваш да ги назовеш.

Ето защо още първата сутрин, след като се прибрах вкъщи от Милано, когато отидох в кухнята и заварих масата, сложена за закуска, готовия сок от портокал и бисквитите, чашата, обърната върху чинийката, онова неназовимо нещо, „нещото“, както го наричаше Виторио, ако се налагаше да говори за нас, беше там.

Спомням си смущението, което изпитах, при вида на грижливо подредените на масата предмети и шепота от заговорническите гласове на родителите ми от другата стая:

— Станала е.

Те влязоха в кухнята заедно и седнаха срещу мен. Бях си сипала чай и отхапала малко от бисквитата.

— Нали точно тези бисквити обичаше?

— Да, благодаря ви.

— Баща ти твърдеше, че предпочиташ онези със сметаната, но аз му казах, че са тези!

— Да, тези са, но и другите не са лоши.

— Видя ли каква чаша съм ти избрала?

— Да, хубава е.

— А покривката харесва ли ти?

Усмихнах се и с треперещи ръце поднесох чашата към устните си. Зад тях през прозореца се виждаха ясното небе и покривите, осеяни с телевизионни антени.

Майка се обърна и проследи погледа ми:

— В Милано тези цветове сигурно са ти липсвали, а?

В онзи момент си пожелах земята под стола ми да се отвори и да ме погълне заедно с чаения сервиз, бродираната покривка, бисквитите и въпроса в очите на майка ми.

Вероятно, простичко казано, човек трябва да свикне с определени истини: да приеме, че раните, и по-точно някои рани, никога не зарастват; че някои неща не намират решение и че не всички хора се спасяват.

 

 

Първите седмици прекарах в припомняне на забравени неща: подът в спалнята е мраморен, на ромбове, винаги съм го мразела. Подът в хола е бял, кухнята е с розова теракота. Банята е в портокалов цвят, който е толкова кичозен, че гостите ни си измислят извинения, за да я видят пак. Понякога нощем от планината слиза бурен вятър и брули листата на растенията по терасата, дори обръща саксии, а татко става да види какъв е този шум, връзва саксиите за парапета и псува. Терасата е настлана с теракота, която в летните нощи направо пари под краката ти. После осъзнах, че онова, което преди е било мое, вече не ми принадлежи.

Оставаше ми само да се напъхам в анцуг, аз, която дори на покупки ходех с високи токчета, да обикалям по крайбрежието и да зяпам минувачите, да ги следвам, защото телата им ми носеха някаква утеха. Например още си спомням тялото на дебелака, излегнат на плажа, и мисълта, че мога да отида да го пипна: ако го бях направила, пръстът ми щеше да потъне в мека бяла маса, цялата оплетена в синята мрежа на вените. Тази мисъл ми донесе облекчение.

Когато се прибирах, често обърквах пътя, но се срамувах да питам за посоката в родния си град. Щях да се оправдавам с фразата: „Дълго отсъствах“.

Попаднах на една песен, в която мъж пееше: „Любовта те кара да й се подчиниш“. Пусках си диска в колата и още от първите ноти изпадах в самозабрава. Чак сега разбирах какво имаше предвид онзи мъж, който, докато се любехме, ме попита:

— Даваш ли си сметка?

— За кое?

— Колко си красива. И че ще умрем.

Шофьорите в колите зад мен гневно надуваха клаксоните: „Няма ли да тръгваш?“.

Все пак някак успявах да стигна до нашата улица. Но къде ли отиват онези парчета от нас, които сме раздали в любовта си?

Ако ще даваш, давай, казваше пътят, който се виеше под моето „Туинго“ втора употреба, сметката е проста, разумна, приемлива.

Приемлива ли?

 

 

Така или иначе, името ми е Антония. Това е толкова вярно, колкото и цветът на плочките, както и всички онези реални неща, за които трябва да се хванем.

Неговото име беше Виторио. Звучеше тежко, значимо. Понякога нощем търся името му в менюто с телефонните номера и си го повтарям, толкова е голямо и плътно. После се връщам в главното меню и в детския си креват: единичното легло е достатъчно да побере моя малък бъдещ живот.

Ето че взех да ставам мелодраматична. Всъщност не мога да не съм: прекарвам часове зазяпана в саксията с азалии на перваза или във въжето на щорите, което по цял ден виси и знае да прави само това — да виси зад прозореца.

Явно съм се научила да се сдържам. Дори когато много ми се иска да изтръгна решетките на терасата и да изкрещя „Пуснете ме да изляза“, не го правя. Приготвям си чай, въртя чашата в ръце, взирам се в гладкия й порцелан. Случва се понякога в чашата с чая да виждам отново онези мейли в телеграфен стил, които Виторио ми изпращаше.

От: vittorioso@gmail.com

За: antonia@libero.it

Тема: бугенвилиите в Тарутао

Ослепително бели плажове, дива природа, приятелски настроено местно население.

Кафето не става за пиене. Но въпреки това хотелът предлага достатъчно комфорт за пребиваване. Прикачвам няколко снимки.

Обаче, когато се върна, непременно ще отидем да ядем пържоли. Кажи на Дюкан (и си сложи черната рокля).

В.

Тогава се разсмивам, но както се смея, от очите ми потичат сълзи.

Днес бих му написала: „Скъпи Виторио, спомням си много смях“.