Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (17)

16.

Беше първата неделя на май. Грееше слънце, беше топла пролетна утрин и виещите се растения вече сплитаха клони по фасадите на дворците на улица „Паче“. Всичко забавяше ход.

Само Виторио бързаше, с коженото яке, вързано през кръста, с рокерските ботуши и с особената си походка с високо вдигната глава, с която сякаш разсичаше въздуха.

Аз подтичвах след него. Токчетата ми засядаха между римските павета. Бях с бежов шлифер, който се премяташе отпред, а колан от същия плат ми притискаше хълбоците. Полите на шлифера ме удряха ту отляво, ту отдясно в бесния ритъм на моите стъпки.

„Защо, по дяволите, бърза толкова?“, негодувах вътрешно.

Спря се само за миг пред будката за вестници: „Ла Република“, „Ил Соле вентикуатро оре“ и един „Кориере дела Сера“.

— Антония, искаш ли вестник?

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Ще погледна твоите — отговорих на един дъх.

— Не искаш ли някое женско списание?

Пресечките около Кампо де Фиори имат прекрасни имена: „Уличка на ветровете“, „Уличка на пещерите“, „Булевард на книжарите“. От двете им страни са наредени занаятчийски работилнички, дори има една за поправка на велосипеди.

Поглъщах всичко с периферното зрение, като се опитвах да не загубя от поглед ризата на Виторио, който вече се беше превърнал в неясно петно сред тълпите туристи.

Край мен мина момиче на велосипед и веднага се разсеях: с къса коса, с барета и светла радост в очите, сякаш летеше. Тя дрънкаше звънчето и бавно се отдалечаваше с бялата си широка пола, която събираше слънчевите лъчи.

Виторио се обръщаше и ме гледаше разочарован. Аз забързвах крачка, за да го настигна. Защо не върви по-бавно?, мислех си, но се усмихвах насила. Усмихвах се, за да уверя жените, които ни наблюдаваха: „Всичко е наред, госпожо“. И защо ли сутринта бях отделила половин час да си събера косата в нещо като кок на тила, докато Виторио през пет минути чукаше по вратата на банята и питаше „Готова ли си?“ а аз се борех с фибите и една падна в мивката и се заклещи там. Сега усещах как кичурите падат един след друг, така че не ми оставаше нищо друго, освен да прогоня смущението си и да се усмихвам.

Той седна в едно кафене на Кампо де Фиори, отвори вестниците и млъкна задълго. Отхапваше от кроасана, опипваше масата в търсене на чашата с портокаловия сок, без изобщо да вдигне поглед от статиите. Господинът, седнал на съседната маса, крадешком ни наблюдаваше. Аз бавно си дъвчех тостера.

Няколко часа преди това, когато отворих очи в леглото, синята светлина вече се беше оттеглила от стаята. Реших да стана и да взема душ, докато Виторио още спи, но ръката му ме сграбчи през кръста.

— Къде отиваш? — каза, без да отваря очи.

Тогава го целунах по топлите устни, докоснах с език ситните му равни зъби, леко пожълтели от тютюна, и се любихме със затворени очи, без да си разменим нито една дума.

После той си отвори очите и те ми заприличаха на фарове: усетих нещо да блести в тях.

Това се случи тогава — голото му тяло беше върху моето, но аз за първи път не изпитвах срам — хванах главата му с ръце и произнесох:

— Аз съм…

Исках да кажа щастлива. Но Виторио направи такава физиономия, че от устата ми излезе друго прилагателно.

— Аз съм доволна — казах. — Много съм доволна.

— Добре.

Той стана рязко, вдигна си боксерките от пода и повече не ми проговори.

Малко по-далеч от нас в кафенето седяха баща и дъщери. Бяха французи и момиченцето смучеше шумно фрапето си през сламката. Беше облечено с червено палтенце и имаше панделка в косите. Направи знак на баща си, че й е топло, и той се наведе и я разкопча, като нещо й пееше.

Виторио вдигна глава; помислих си, че най-накрая ще проговори. Усмихнах му се. Обаче той си поръча кафе.

Аз започнах да ритам крака на масата.

— Какво има? — рязко ме погледна иззад вестника си.

Посочих му французите:

— Виж колко са мили.

— Хм. Ако искаш, вземи тази част, прочетох я. — Пак вдигна вестника пред лицето си и удебелените заглавия от сивата страница на евтиния ежедневник се взряха в мен. Вестникът изглеждаше жалък, мърляв, скалъпен надве-натри за не повече от час.

— Отивам до тоалетната.

В огледалото видях копринения си костюм, бенката на шията, която вече беше добила тен, блестящите черни зеници на очите си. И се почувствах като красива, но празна ваза.

После пак тръгнахме да обикаляме Рим и той ни остави да го разгледаме.

От двете страни на алеята, която се изкачваше към хълма Авентин, бяха посадени розови храсти. Виторио отново се оживи. Той говореше, показваше ми гледки, аз пък му отвръщах, като му назовавах храстите и цветята и леко му се подигравах за обсебващото желание да узнае имената на всички неща.

Виторио цитираше Де Лило, аз го слушах очарована и исках да събера един по един камъните от настилката на пътя за Авентин, за да запазя спомена за всяка крачка.

Рим се откри пред очите ми. Момичето на име Антония видя купола на „Свети Петър“ през ключалката на портата в Резиденцията на рицарите на Малтийския орден и се влюби във Виторио, който правеше снимки с мобилния си телефон.

После слънцето взе да се спуска, каменните зидове на улица „Маргута“ станаха розови, а пълзящите храсти започнаха да излъчват упойващи аромати: направо ми идеше да се излегна под тях. Портокаловата градина на хълма Авентин опустя, служителите затвориха портите зад гърба на един мъж и едно момиче, които през цялото време вървяха и говореха, разплитаха нещо.

От един завой, откъдето се откриваше панорамна гледка към града, тя му посочи всички места, които би искала да посети. Попита го: „Някой ден ще се върнем ли пак тук?“, и очакваше целувка, но такава не последва. Той проверяваше паметниците в един електронен гид, втренчил поглед в телефона си, после вдигна глава и видя ироничната й усмивка, на която отвърна: „Ти подиграваш ли ми се?“. И тръгнаха отново, обзети от радост.

В Трастевере се чувстваше оживление, аедът^[1] на квартала, както караше да го наричат, излезе от дома си. Той носеше очила с дебели стъкла, но жестовете му бяха префинени. Приготви се да декламира пред седящите в ресторантите на открито и туристите край фонтана на площад „Санта Мария“ свои стихове, които караха слушателите да се смеят или да мълчат. Единствено той можеше да рецитира тази поезия, защото знаеше ритъма на паузите и ударенията, а също колко бавно трябваше да бъде произнесена думата „горчивина“.

Туристите хвърляха монети във фонтаните. Един мъж търсеше пътя за ресторанта и вървеше, взрян в екрана на телефона си, а момичето до него го дърпаше леко за ръкава, за да не се блъска в минувачите.

Някакъв актьор, облечен в дълго палто, се качи в трамвая. Отиваше да изнесе комедийно представление за кризата на семейните отношения, повтаряше си наум репликите, но се объркваше, защото в главата му постоянно изникваше „Гневният Орландо“ и не можеше да се отърве от него, все си спомняше стиха Любовта ни прави слепи за нещата около нас и само тя може да ни покаже невидимото^[2].

Прилича ми на Пазолини^[3], мислеше си един човек, като гледаше актьора.

И така настъпи вечерта.

На Моста на музиката ослепително белият цвят на лимоните, открояващи се на синьото небе, ми вдъхваше увереност.

— Прекрасно е — казах.

— Обаче и това е съвременно изкуство. Нали твърдеше, че за теб изкуството е спряло през 1930-а?

— Добре де, пълна съм с предразсъдъци. Защо всеки път трябва да го подчертаваш?

— Всъщност не е така.

Опитахме се да разберем какво ни заобикаля: над нас трябваше да е Монте Марио (дали не виждах светлините на планетариума?), малко по-нататък беше мостът „Милвио“, а какво ли беше онази осветена Мадона отстрани на хълма?

— Би трябвало винаги да е така. Имам предвид, че животът трябва винаги да е такъв — въздъхнах.

— Ама че претенции!

— Искаш да кажеш, че не можем да претендираме за щастие? Я ми обясни защо. В крайна сметка ние не сме искали да се раждаме на този свят.

Виторио поклати глава.

— Няма защо да тропаш с крак. Нещата не стават така.

— Само че това желание за внезапно щастие, на мига, е по-силно от всичко. За теб не е ли така?

— Понякога тъкмо споменът за щастието ни прави нещастни.

Прозорливостта на това му твърдение ме накара да се засмея.

— Какво трябва да правим тогава?

— Да признаем голата истина. Антония, какво е това щастие, за което говориш? Единственото щастие, което познавам, е да не преследвам илюзии и да не си съчинявам приказки. Трябва да бъдем щастливи от нашата ежедневна борба.

— Борба срещу кого? И какво е щастие без илюзии? Това, което казваш, е ужасно. Освен това, на мен истината не ми стига.

— Боже мой — каза Виторио, навивайки ръкавите на ризата си — невероятно е, аз бях същият преди няколко години, измъчвах се по същия начин… Искаш ли следващия уикенд да отидем в Париж?

Аз облещих очи и не отговорих.

— В Париж живее сестра ми. Трябва да се запознаете, тя е чудесна. Винаги е била по-добра от мен във всичко — когато бяхме деца, тя се учеше по-добре, беше по-умна, по-точна. Аз обаче все се измъчвах, бях… малко луда глава, накратко казано! Освен това ми липсва онази естественост, с която тя гради отношения, лекотата, с която споделя живота си с някой друг, за нея е толкова… лесно, нали разбираш?

Каза всичко това, докато си свиваше цигара.

Наблюдавах го как внимателно насипва с пръсти тютюна в хартията, после с точни движения го завива и оформя на цигара — винаги ходеше с изрязани нокти.

— И сега се измъчваш.

Запалката на Виторио на два пъти не сработи, той я разклати, после започна да я почуква по крака си. Накрая запали.

— Грешиш. Помисли си само колко ми завиждат приятелите ми. Питат ме: Как го правиш? Личи си, че си щастлив.

— На мен не ми изглеждаш толкова щастлив.

— Защо? Защо непременно трябва да има някакво прикрито чувство на нещастие? — На челото му се поду една вена и той произнесе със сериозен тон: — Човек може да не храни надежди и без да е отчаян.

Не намерих какво да му отговоря и забих поглед във върховете на обувките си.

— Така че — заключи Виторио — започвай сама да си правиш щастието. Да смяташ, че могат да ти го доставят другите, е голяма лудост.

— Би трябвало да можем да разчитаме на другите.

— Би трябвало.

— Аз мога ли да разчитам на теб?

Хванах се с двете ръце за парапета на моста.

— В какъв смисъл?

— Ще мога ли да разчитам на теб? Някой ден, ако имам нужда…

— Не. На мен не — каза ядосано.

Настъпи тишина.

— Какво очакваш, Антония? — продължи с по-спокоен тон, с очи, вперени в дървените греди на моста, който приличаше на палубата на кораб. — Какво очакваш? Животът е пустиня.

 

 

Нощта покри всичко, но Рим си оставаше все тъй прекрасен. Така е в Рим. Дори паметниците да не бяха осветени, дори куполът на „Свети Петър“ да не блестеше под звездното небе, той се виждаше от всеки покрив; ако угаснеха лампите на моста пред замъка „Сант Анжело“ и дворецът се скриеше в мрака, дори ако светлините на Джаниколо изчезнеха и онези по хълмовете, на ресторанта на върха на Монте Марио и по корабчетата, пресичащи Тибър в по широката му плавателна част, пак щях да чувам как градът пее. Песен, която те кара да седнеш, да провесиш крака от кея и да слушаш със затворени очи, докато сърцето ти всяка секунда въздиша: „Искам да остана тук, тук, тук“.