Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (11)

10.

— Имам нужда постоянно да си сменям жилището. През две-три години трябва да се местя.

Виторио ме заведе в един милански бар с големи полилеи и широки бели дивани, които приличаха на легла. Може би бях създала у него впечатлението, че си падам по модерни заведения.

— Къде да се излегнем? — пошегува се той, посочвайки червените възглавници, разпръснати по диваните. Не схванах шегата. — Работата е там, че в живота ми има твърдо установени неща: работата например, затова имам нужда да знам, че не всичко е определено, че има възможност за промяна.

— Да се местиш на всеки две години, е доста ангажиращо!

— Всъщност нямам много багаж, доста добре се справям!

Дойде сервитьорът да вземе поръчката. Погледнах менюто и колебливо попитах:

— Няма ли безалкохолни?

Виторио се засмя:

— Безалкохолни?

— Не пия — вдигнах рамене.

— Надявам се, че поне пушиш!

— Не. Дори не пия кафе, ако искаш да знаеш!

— Мисля, че никога в живота си не съм срещал човек, който да не прави и трите неща!

Поръчах си плодов коктейл, а Виторио клатеше глава и се забавляваше за моя сметка.

Онази вечер не трябваше да сме там. Той ме покани да излезем, аз му казах, че ще бъда на концерт с приятели в една бивша текстилна фабрика, ако иска, да дойде. Не желаех да оставам насаме с него.

— За да сме наясно — обясних на Джоя.

— За кое да сте наясно?

Не знаех какво да й отговоря.

Виторио закъсня. Целият концерт гледах към входа на залата и нервно си придърпвах полата, която все се вдигаше нагоре. Докато не получих есемес: „Аз съм тук, отвън, не знам къде да паркирам. Чакам те“.

Беше се изградил като личност, както сам се изразяваше.

— Обаче — свали си очилата и ги сложи на масата — имам ненарушими навици, например кафето в четири часа е задължително.

— Където и да си?

— Без значение къде. Като мюсюлманите, които коленичат, щом чуят гласа на мюезина. Както и киното в понеделник вечер. Вечерята с приятели във вторник, фрешът в неделя сутрин… — изброяваше той с видимо удоволствие.

— Тези навици не може ли да се променят?

— Не.

— По-скоро би сменил къщата?

— Да.

Погледнах ръцете му. Бяха хубави, но с груба кожа. Заради мотора.

Когато ги нарушавам, се чувствам объркан. Имам нужда да знам, че около тези сигурни неща светът може да бъде построяван отново и отново, всеки ден. Това е свободата, най-хубавата дума — заключи той и разтвори ръце.

— Свободата да останеш верен на навиците си?

Сложи си очилата. Раздалечи крака и се наведе към мен (щастливец, знае как да седи на тези дивани, помислих си).

— Свободата е да избираш на какво да станеш роб — навъси чело. — Свободата не е някакво празно място без граници, където не се вижда дори хоризонт. Поне аз не вярвам в такава свобода.

— Госпожице, палтото ви е паднало на пода — каза ми една сервитьорка. Смутена се наведох да го вдигна. Сега пък предметите започнаха да падат.

— И не се нарича свобода, а нещо подобно на свобода. Така казва Емил Чоран. — Той изяде една маслинка и изплю костилката на покривката.

Подаде ми купата с маслините и ми предложи да си взема. Мисълта, че трябва да изплюя костилката пред почти непознат мъж, ме притесни. Направих знак с ръка, че не искам.

Сервитьорът ни донесе напитките. Виторио отново си свали очилата, показвайки сините си очи, и се чукнахме с чашите.

От прозорците се виждаше Арката на мира.

— Да се разходим малко?

— Не ти ли харесва тук?

— Разбира се, че ми харесва, просто искам да се поразтъпча.

— Не знам къде бихме могли да отидем. В Милано хората не се разхождат, само се местят от една точка до друга с определена цел.

Задържа погледа си върху мен, като ми се усмихна нежно. Прокарах ръка по врата си.

— А ти? — попита ме, докато забождаше на клечката за зъби поредната маслинка.

— Какво аз?

— Имаш ли си гадже?

— Защо ме питаш, да не би да си ми разказал за твоето?

— Разказах ти за връзката си със свободата.

— Тя не е жена.

— Но е любов.

— Имам си бенка и още когато бях малка, реших, че онзи, който я забележи, ще бъде мъжът на живота ми.

— Мъжът на живота ти! От години не съм чувал някой да използва този израз.

— Това сигурно е заради романтичното ми въображение — скръстих ръце отпред. Казах го на един дъх, думите ми се препъваха една в друга.

Виторио отпи от чашата си.

— На скрито място ли е тази бенка?

— Не, на теория би трябвало да я виждат всички. Но само по-внимателните я забелязват, това е особеност, видима само за благородни души.

— Наистина ли? Значи, трябва да я потърся.

Наведе се над масата и се престори, че ме оглежда.

— Няма да я намериш.

— Не, вероятно няма. — За момент, изглежда, се сконфузи от моята дързост. — А някой по-достоен от мен успя ли?

— Да, едно момче, още на първата ни среща. Бяхме заедно много години, бяхме щастливи. Мислехме, че ще се оженим, но нещата се развиха по-различно…

— На колко години беше тогава?

— На двадесет и две.

— Слава богу, че не си се омъжила.

— Защо?

— Как защо? На двадесет и две!

— И какво от това?

В бара пуснаха музика.

— Гледай ти, бенка! — и се засмя така, че цялото му лице грейна. Започна да поклаща глава и крак в ритъма на музиката.

Хвърляше ми весели погледи, а аз можех само да се усмихвам в отговор, макар че изобщо не исках.

— Какво има, не пиеш дори безалкохолния коктейл?

— Не ми се пие повече.

Излязохме от заведението и тръгнахме в студения Милано, а той се правеше на екскурзовод. Знаеше историята на всеки паметник, площад, квартал.

— Откъде знаеш всичко това?

— Това е моят град.

Тъкмо беше престанало да вали и Милано сякаш си отдъхваше — пускаше една от онези дълги въздишки в края на деня, също като човек, малко преди да заспи.

Виторио продължаваше да изброява дати и имена и на този фон витрините на осветените магазини ми изглеждаха толкова глупаво, че ги отминавах, без да посея желания в тях.

Не знаех какво да кажа, само слушах. Опитвах се да измисля някой въпрос, но не успявах. Да вмъкна някое разсъждение, но не ми се получаваше. Вървях и мислите ми се рееха, нещо, което винаги правя. В някакъв миг се озовах близо до него и ми се прииска да съм в прегръдките му. Но той май изобщо не поглеждаше към мен.

Даде ми ръкавиците си. Държах ръцете си в джобовете и потърквах палеца и показалеца, за да разбера от какво са направени. Бяха от груба вълна.

Изведнъж се спря и млъкна. Наистина ли беше bastard^[1], както пишеше на коженото му яке?

Извади си кърпичката за очила и внимателно си изтри стъклата.

Огледах се, потърсих някакви думи. Но всяка мисъл ми се струваше глупава в сравнение с неговите монолози.

— Ще ти бъде ли неприятно, ако изпуша още една цигара? — попита ме той, нарушавайки тишината.

Стори ми се, че е разочарован от липсата на теми помежду ни.

— Не, защо?

Опря се на една входна врата да пуши, беше на няколко метра от мен. Усетих, че ме наблюдава.

— Госпожицата да не разиграва нямо кино? После ще те изпратя до вас.

Стоях смутена в средата на плочника. Погледнах към небето.

— Кажи нещо, Антония, нали имаш език?

— Според древните гърци Луната била момиче, което минавало по небето на сребърна каруца, теглена от бели коне — успях да изрека.

Виторио силно издиша дима от цигарата си, беше като порив на вятъра. Пак млъкнах.

— Как ти е фамилията? — попита ме, докато четеше табелките на домофона пред блока.

Посочих му моя бутон.

— Лусида хендрайтинг?

— Какво?

— Шрифтът, който си използвала. За надписа. — От устата му излезе облак пара.

Той се доближи, а аз се престорих, че гледам името си на домофона.

— Не знам, не си спомням…

Свали от ръката ми едната ръкавица, за да си я вземе, после размисли.

— Хайде, задръж ги, аз имам други. — И ми я върна.

— Хвърляш ми ръкавицата на предизвикателството, като през седемнайсети век? — пошегувах се.

— През седемнайсети ли?

— Да, исках да кажа…

Лицето на Виторио се надвеси над моето с полуотворени устни.

Извърнах лице, за да го избегна, унизена от това, че ме поправи. Тогава той ми хвана лицето с двете си ръце и отново се опита да ме целуне. Срамежливо му отвърнах и се отдръпнах.

— Искам пак да те видя — каза той тихо, протягайки ръце към мен.

— Да вървим да спим — казах и хванах ръцете му.

Беше един часът. Нощта падна вертикално върху нас. Виторио ме опря във вратата и дълго се целувахме.

 

 

После цял час седях, както си бях с палтото, на масата в кухнята. Когато най-накрая станах, си казах: „За щастие той въобще не ми харесва“.