Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (10)

9.

Междувременно Силвия растеше. Пишех за нея нощем, вперила късогледите си очи в малкия екран на лаптопа, и тя сякаш оживяваше край мен. Появяваше се на седалката в метрото, скрита зад някой вестник, ей така, на шега, чакаше пред супермаркета, за да хване едната дръжка на торбичката с покупки и да ми стане по-леко. Пресичахме улицата, а найлоновата торбичка, готова да се пръсне, ни свързваше. Силвия не спираше да говори, аз я дърпах да върви по-бързо, когато колите не намаляваха, тя сърдито им сочеше пешеходната пътека, после започваше да скача на дама по белите й ивици, бъркаше и започваше отначало.

Силвия беше на двайсет години, но приличаше едновременно на дете и на жена. Тя беше родена със синдрома на Даун, но това бе „само особеност“, както казваше тя, и кой ли я беше научил да го повтаря? Очите на Силвия бяха бадемови. Защото беше родена под бадемово дръвче. Така й беше казал баща й Руджеро.

— Децата се раждат под дърветата и всяко дръвче определя формата и цвета на очите им. Мама например е родена под кестен, затова очите й са кестеняви и имат окръглена форма, ако се загледаш, ще забележиш. Аз съм роден под бор, нали виждаш зеленото на ириса ми? А ти, както и твоите приятели от асоциацията, си родена под бадемово дръвче.

— Под онова в двора ли?

— Точно под прозореца.

Силвия си имаше собствени разбирания и от нея струеше някаква естествена, примитивна радост. Може би затова не можех без нея.

Истината беше, че тя не се питаше къде да си сложи ръцете, когато разговаря с някого, нито как да го поздрави, къде да гледа. Не се питаше дали трябва да изправи гръб. Нито Как ли звучи гласът ми?.

Това с гласа е ужасно. Фактът, че никой от нас не може да чуе как звучи в ушите на другите, отваря една голяма пропаст и предизвиква недоумение: дали представляваме гласа, който чуваме, или по-скоро сме онзи, който чуват другите? Колко странно нещо е животът, човек постоянно изпада в затруднение.

Но Силвия не познаваше тези затруднения; животът при нея беше непосредствен, при Силвия вътрешният и външният глас напълно съвпадаха и не можем да не признаем, че това е цяло щастие. Поне докато не се влюби в Антонио. По дяволите, любовта преобръща всичко.