Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mai più cosi vicina, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Наталия Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi(2022)
Издание:
Автор: Клаудия Серано
Заглавие: Никога вече тъй близка
Преводач: Наталия Василева Христова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 01.09.2016 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1611-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16445
История
- —Добавяне
8.
Кажете го на жената, която го атакува на празника край реката, на онази русата, на която той предложи чаша вино и разказа ежедневните си страхове, за да я накара да се смее.
Кажете го на русата красавица с червеното яке, пристегнато в талията, която сега си реше косите в леглото на Виторио и след малко ще тръгне за офиса, но не и преди да го поздрави с дежурното за светските дами „Ще се чуем“. Кажете му, че съм стъпвала с боси крака в същата стая. Че съм оправяла същото легло, докато Виторио вземаше душ. Че съм гледала книгите по рафтовете, без да се осмеля да ги докосна. Виждах го как влиза, наметнат с халата, с мокри коси; изтриваше лицето си с ръкава и с пресипнал глас, с мекото си френско р ме питаше: „Готова ли си?“.
Кажете го на русата с конската опашка, която му говори с опънат гръб и леко пренебрежение и която днес ще разправя, че се е чукала с Виторио Солмани. Точно така ще каже. Дали тя знае, че Виторио си купува макарони от една и съща продавачка на пазара? Че любимата му тениска е червена, с логото на едно философско списание? Че ризата винаги се подава от панталона му? Че не знае да танцува (един път, когато опита вкъщи, се смяхме до припадък)? Че слага розмарин във всички ястия и че има отвратителни пантофи?
Бих си остригала косата заради него. Кажете го на онази русата, която сега с отвращение чисти от четката неговите косми.
В същата тази стая Виторио отваряше гардероба и си избираше риза. Стоеше гол с гръб към мен и виждах всичките му извивки. Седях на кревата гримирана и с чанта през рамо. Утрото бавно пристъпваше в стаята: на шахматния под се образуваше нещо като слънчев триъгълник, между леглото и гардероба, и единият му връх падаше върху босия крак на Виторио.
Сега виждам негова снимка в един вестник и се питам: „Да не си е боядисал косата?“.
Отивам в кухнята и ровя за нещо сладко. Дай ми да правя нещо тази вечер, Падре Пио, вече се уморих да плача във възглавницата. Това минава ли за молитва?
Но днес дори тестото не ми е приятел.
Трети ден: Оставете тестото да почива, без да разбърквате.
Понякога не можеш да направиш нищо. Трябва да изчакаш.
Защо се случва така, че в определен момент чувствата ни поемат в неочаквана посока? Ей така, изведнъж дерайлират?
Във влака, с който се връщах в Милано онази нощ, дълго се опитвах да ги наместя, но те вече се бяха разбягали.
Прозорецът упорито отразяваше образа ми, разрошената ми коса, приглушената светлина на вагона, задрямалите ми спътници. Нощният пейзаж беше безкрайна върволица от бягащи светлинки на тъмен фон.
Виторио не дойде. От друга страна погледнато, моята покана беше абсурдна. Беше предизвикателство, начин да го подложа на изпитание, да го накарам да се откаже. „Ако някой трябва да се изумява с часове, то това съм аз, от теб.“ Такива неща не бива да се пишат.
Защото някой, като ги прочете, може да се ококори, да започне надълго да размишлява върху тази впечатляваща фраза и да си я повтаря в скучни моменти от деня.
Бях сигурна, че тези думи бяха само примамка, с която ги осигуряваше приключения. Аз не съм толкова глупава, че да се заслепявам от подобни баналности, казах си, след като прочетох фразата няколко пъти, и ако наистина е изумен, то ще дойде в Порто Венере.
Виторио не дойде.
Представях си как седи до мен във влака. Тялото ми нямаше да е обърнато към прозореца, нито щях да седя притиснала колене към гърдите си. Щях да крия профила си от него, защото се срамувах; той щеше да говори надълго и нашироко с важен вид и може би в някакъв момент щеше да млъкне, да ме погали по бузата и да каже: „Ако никой трябва да се изумява с часове…“.
Но Виторио не дойде.
Бях много ловка и му свалих маската, не се хванах на въдицата му, не, можех да бъда доволна от себе си.
Но защо чувствах празнота в гърдите, сякаш съм изгубила нещо, сякаш съм изпратила последния ден на лятото?
Ама че тъпотия, повтарях си. Това няма нищо общо с него. Това е просто дарбата ми да си въобразявам разни неща. И нуждата ми да запълвам празнотата. И умората от дългия ден. И тъгата ми по дома и семейството, примесена с малко самота. Тази тъга не е по него: тя е провокирана от нощния влак, от тъмния пейзаж, от отсъстващия поглед на господина срещу мен, от телефона, който мълчи с часове, от тихия шум от прелистваните страници на списанието, нарушаващ тишината в купето…
Докато влакът ме връщаше в Милано, аз загубих вярната посока.