Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (5)

4.

Първи ден. Изсипете сместа в стъклена купа. Добавете чаша брашно и чаша захар. НЕ РАЗБЪРКВАЙТЕ.

Само ако Виторио научеше за това.

„Сладкишът на Падре Пио?“, би оцъклил очи.

„Да, знам, нарича се така може би защото накрая човек трябва да си намисли желание, което ще се сбъдне, е, никой не смята, че наистина…“

„Не вярвах, че през двайсет и първи век все още съществуват подобни неща!“ Би изтръскал пепелта от цигарата си с иронична усмивка.

„Това е южняшка традиция — бих му отговорила подразнена — също като зестрата и всичко останало!“

„Не ми казвай, че имаш зестра… Имаш ли?“

Но знам, че на десетия ден би ме изненадал с есемес: „Не трябваше ли днес да опечеш сладкиша?“.

Такъв си е Виторио.

И така, започнах да изпълнявам рецептата.

Взех чашата с ужасната смес и я изпразних в една стъклена купа. Използвах същата чаша, за да добавя брашното и захарта, и не разбърках. Останах загледана в купчините захар и брашно, засипали тестото.

Какъв е смисълът да хвърляш неща едно връз друго, като ги оставяш разделени? Може би това е първата ни грешка: че бързаме да разбъркаме, да направим от двете едно. Напираме с тревога да се разтворим в другия.

Виторио никога не би допуснал подобна грешка.

— Какво ще правиш тази сутрин? — Майка ми влезе в кухнята.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — Извади пържоли от фризера.

— Не мога.

— Имаш срок да изпратиш статия ли?

— Да.

Но вместо това хванах химикалката и написах тези два глупави реда, с които казвам, че е неделя и докато другите са на разходка, съм започнала да правя сладкиша.

„Най-важното е да си зает с нещо. Сега с известно удовлетворение забелязвам, че вече е седем часът и трябва да приготвя вечерята. Мерлуза и наденици. Смятам, че като го напиша по-лесно ще се справя с мерлузата и надениците.“ Ето какво отбелязва Виржиния Улф в своя дневник. Помня го, защото е последното изречение, написано от нея, преди да си напълни джобовете с камъни и да се удави в река Уз.

 

 

Венеция. Съществуват имена, които не се нуждаят от обяснение.

Кацнах късно сутринта. Денят беше ясен, небето синьо и през илюминатора всичко се виждаше прекрасно: петролено зеленият цвят на лагуната, кирпичено червените покриви, извитите форми на островите; а в центъра като кралица блестеше обърнатото S на Канале Гранде.

През цялото време, докато летяхме над града, бях залепена за прозорчето.

„Наводнената литература“ — това беше мотото на форума, на който Лаура ме покани, добавяйки някакво извинение, а аз побързах да си купя нова вечерна рокля и да си направя прическа, така че къдриците ми бяха вдигнати и само два кичура докосваха врата ми.

Бях взела назаем от приятелка кожено палто, което беше с два размера по-голямо, и след като казах довиждане на стюардесата и заслизах по стълбичката от самолета, напрано се почувствах като облечена в чувал. Обаче в джоба си стисках брошурата с името на хотела: пет звезди, с изглед към лагуната и с частен кей с цветарници, изпъстрени с червени петунии.

 

 

Обзета от ентусиазъм, бях сложила в куфара си прекалено елегантни дрехи. По време на сесиите оглеждах строгите ризи и едноцветни поло-блузи на останалите в залата. И срамежливо прикривах дрехите си под широкото палто.

Завиждах на Джоя — момичето, с което бяхме отишли заедно на тази конференция — за сериозните очила, за простотата, с която говореше за съвременните автори, за това, че не се гримираше и се харесваше такава.

А аз през цялото време си пълнех джобовете с листове за писма с инициалите на хотела и всяка сутрин в ресторанта се надпреварвах за масата с изглед към лагуната с един гост от Неапол, по чиито устни личаха бели петна от пастата за зъби. Тичах надолу по стълбите, полата ми леко се повдигаше, но изпреварвах всички и сядах да закусвам на масата край прозореца.

Оттам се виждаше как изгрява слънцето иззад катедралата „Сан Джорджо Маджоре“, която изглеждаше като сив силует на оранжев фон. Това ставаше около седем часа. Носовете на вързаните за кея гондоли се къпеха в светлина, а водата между тях блестеше. Наслаждавах се на гледката с чаша в ръка. Чаят, разбира се, изстиваше.

 

 

Организаторът на конференцията се казваше Оливиеро Мари и беше много, ама много висок. Стърчи по всички снимки пред двореца „Чини“: като тръстика на фона на лагуната. По време на вечерите, давани от организаторите, се препираше с всички за ролята на издателските къщи. Ризотото изстиваше в увисналите във въздуха вилици: лек дим се виеше от неговата, докато описваше кръгове с нея. Чак когато накрая сервираха коняка и бисквитите се топяха в чашите, настъпваше мир, а всички фундаментални въпроси биваха забравени.

След вечеря излизахме тримата — аз, Джоя и едно момче на име Марко. Той носеше червено шушляково яке и на врата му беше окачен огромен фотоапарат (Силвия смяташе, че прилича на декоративна златна рибка).

Оставяхме площад „Сан Марко“ и кафене „Флориан“ с прочутия му оркестър зад гърба си и скитахме по тесните улички, минавахме под вълшебни колонади, като си казвахме, че никога няма да забравим тези дни.

Джоя се беше увлякла по един млад учител по латински, който беше дошъл на конференцията с поларен пуловер и навсякъде ходеше с него. Марко искаше да се снимаме заедно.

Седнахме на една пейка на остров Сан Джорджо Маджоре и най-накрая се съгласих. Едва ли беше по-висок от мен!

— Исках да се снимам с най-хубавата усмивка на конференцията — каза той, докато щракаше. Излязох като джудже, потънала в чуждото палто, с неумело увит около врата бял шал и колене, присвити от неудобство.

 

 

Чувам някакъв шум от съседната стая. Оставям химикалката и отивам да погледна какво става. Тестото си почива на тъмно в кухнята. Съставките са съвестно отделени една от друга. Виторио доволно би потрил ръце. Аз обаче искам да вдигна ръка и да попитам „Защо не бива да се разбърква?“.

Веднъж по телефона Виторио ми каза: „Явно на нищо не съм те научил“.

Често се сещам за тези му думи, всеки път, когато изпитам желание да се отдам напълно, да се разтопя. Спомням си как завърши онзи разговор по телефона: „Както изглежда, всеки си запази недостатъците“. Спомням си стената, която гледах дълго, след като чух това заключение. Имах усещането, че стената гледа мен, изпаднах в ужас; а тя си беше спокойна, защото знаеше, че е само тухли и вар, нищо повече.

И в хола вече взе да се смрачава, в далечината розовото небе докосва лентата на морето, която се вижда от прозореца. Изчаквам още малко, преди да светна лампата и отново да седна да пиша. Всяко нещо сякаш е увиснало в полумрака: момчетата, които ми подаваха ръка на слизане от катера с думите „Моля, мадам“, мелодията на „Чао, чао, бамбина“ свирена на акордеон в една гондола с младоженци, на които група американски туристи подвикваха да се обърнат, за да ги снимат. И аз, която никога преди не бях ходила във Венеция, докато пътувах с катера, забелязах във водата да блести някакъв малък правоъгълен предмет: той беше наполовина потопен, беше с грапава повърхност с цвят на алуминий. Сигурно беше лек, защото, когато вдигнахме котва, корабното въже го докосна и той няколко пъти се завъртя около себе си. В него се отрази един слънчев лъч, беше като проблясък на светкавица, после се загуби във вълните след нас.

 

 

Последната вечер ни покани издателката Елза Караро. Палацо Караро се намираше в квартал Канареджо. През прозорците на корабчето пред очите ни се нижеха църквата на Босоногите^[1], мостът с обелиските, музеят на Тинторето. Каналите бяха като тъмни кладенци.

Когато портата се отвори, се озовахме пред широка мраморна стълба. По стените бяха окачени стари карти на Венеция.

— Виждате ли канала, отбелязан с червено — показа ни Оливиеро Мари — трябвало е през него да се отвеждат от лагуната водите на реките Силе и Музон… Но най-красивото нещо е по-нататък, от началото на осемнайсети век.

— Какво е?

— В помещението отстрани има две гондоли. Да побързаме, така ще влезем заедно.

От изненада се спънах в едно стъпало. Някой зад гърба ми каза: „Хайде!“.

Когато влязохме, в залата имаше вече стотина гости и хората от кетъринга сновяха напред-назад. Гостите бяха известни и прегладнели. След като битката за храната привършеше, те се събираха на групички с чаша червено вино в ръка и се надвикваха, за да привличат вниманието. Една певица на средна възраст, видимо от славянски произход, пееше някакви безкрайно монотонни мелодии в акомпанимент на арфа. Певицата беше с пищен бюст и доста очи се бяха вперили в нея.

— Никога не съм виждала къща с толкова много книги — въздишаше Джоя и ми сочеше библиотечните шкафове, които се нижеха покрай стените и стълбищата.

 

 

В един ъгъл някакъв мъж около четирийсетте пусна уредбата и започна да се поклаща в ритъма на музиката със затворени очи. Беше пълен, но гъвкав, когато отвори очи, видях, че са изумруденозелени.

— Това е Дамяно Черти — информира ме Джоя. — Той има собствено издателство.

Скоро след това го наобиколиха още хора и започнаха да танцуват с чаши в ръцете.

— Боже мой — засмях се. — Та те са по-възрастни от родителите ми!

Точно тогава някой ме хвана за лакътя.

— Госпожице…

Подскочих. Беше висок слаб мъж с кръгли тъмни очила, които скриваха чертите на лицето му. Посочи ми една врата:

— Видяхте ли най-интересната стая в къщата?

Тя беше цялата в картини с голи тела: сцени на еротика, на садизъм и отвратителната голота на старци. Остри черти, нервен рисунък и всичко в черно.

По средата на стената бяха изобразени мъж и жена, застанали един срещу друг. Голи, тя го държеше за члена, неговата ръка беше между краката й, но и двамата бяха вперили поглед в зрителя, сякаш го канеха да се присъедини. С изумление открих, че жената на картината беше не някой друг, а собственичката на къщата.

— Моля, оттук. — Мъжът тръгна към балкончето и аз го последвах.

— Виждате ли онзи малък дворец отсреща, с трикрилния прозорец, потънал в цветя? Това е родният дом на Тинторето.

— Наистина ли?

Той си запали цигара, под балкона минаха двама души, потънали в разговор.

— Всеки път, когато Елза ме покани на гости, идвам тук и наблюдавам двореца на Тинторето. Много гневен художник…

Аз също се загледах в трикрилния прозорец, но в мисълта ми беше заседнало голото тяло на Елза Караро. Кой ли беше мъжът от картината?

— Извинете ме, това е професионално изкривяване — побърза да каже мъжът, приглаждайки косата си с ръка.

— Аз съм главен редактор на списанието за история на изкуството на издателство П.

Протегна ми ръка и си каза името.

— Защо Тинторето да е гневен?

— Не е лесно да търсиш божественото у човека, нали? — отвърна той. После се обърна към мен и сякаш ме прониза с поглед. Скръстих ръце пред гърдите си, за да се защитя.

— А Вие, какво търсите?

— Не мисля, че знам. — Усетих, че гласът ми прозвуча фалцетно.

— Когато бях млад, прекарвах следобедите в кафенето на площад „Сан Барнаба“ с приятели — посочи той някаква далечна точка в града. — По цял следобед си разменяхме идеи от книгите за изкуство, правехме вълнуващи планове, един със страстта си към скулптурата, друг към архитектурата. Живеехме, увлечени от своите утопии…

Аз си спомних тийнейджърските си години и чешмите на улица „Спарано“. И децата от махалата, които по време на карнавала ни обливаха с бяла пяна така, че не можехме да отворим уста.

Може би затова, когато ме попита дали имам някаква страст, отговорих писането. Той продължи:

— Гледай ти… писане. Поезия? Или разкази?

Аз му споделих, че пиша роман. Дори му казах заглавието, „Идеалното бадемово дръвче“, както и името на главната героиня — Силвия, а лицето ми пламна от срам, защото до този момент не бях споменавала на никого.

Човекът ме гледаше с известно възхищение, докато смутено се опитвах да обясня защо съм се захванала да пиша тази история. Той ме попита:

— Наистина ли вярвате в посланието от финала?

Доближи се до мен, аз се отдръпнах. Забелязах някакви хора да минават по коридора и започнах да измислям претекст, за да се върна в залата при другите. Но не го направих. Просто защото онази нощ имах нужда да си разкажа всичко. Защото Венеция в онази нощ беше като приказно огледало, от онези, в които си пожелаваш какъв да станеш и мигновено се превръщаш в него. Защото се намирах в прекрасен дворец сред хора, които ми изглеждаха изключителни, без значение в какъв смисъл: просто бяха блестящи. Защото в онази нощ се чувствах като кораб, който е изпуснал пристанището и се е озовал в открито море, най-накрая всичко около него е вода, вода, която не пита и не гледа; домът е далече и човек най-накрая може да бъде това, което иска, може би това, което наистина е.

Той се обърна към мен на ти:

— Лявото ти око е тъжно — отмести кичур коса от челото ми — а дясното е по-малко, по-доверчиво, по-внимателно. Тази разлика е невероятна: дясното наблюдава, лявото мечтае. Да, със сигурност мечтае.

Започнах да се потя.

— Не се срамувай, и двете са прекрасни, но внимавай с лявото, защото е песен на сирена.

— Толкова по-зле за останалите — казах с престорена непринуденост.

— Не съм убеден.

— Постоянно се чувствам раздвоена — признах си.

Погледна ме доволно, като животно, което е уловило плячка.

— Раздвоена? Може би си една и съща, но отчаяно се опитваш да бъдеш друга. Или пък…

— Или пък какво?

— Или си падаш малко шизофреничка!

Жестокостта на тази дума, наглият смях, с който бе придружена, ме накараха да дойда на себе си.

— Късно е, поръчали сме катер за този час, сигурно другите ще си тръгнат без мен.

Казах му довиждане и бързо влязох вътре. Той ме последва по коридора, опита се да ме спре. Стигнахме до гардероба.

— Извини ме — обърна се към мен с треперещ глас. Опита се да ме хване за ръката, но аз се отдръпнах. Целуна ме с влажни устни по бузата — представих си гол охлюв. Подаде ми визитка.

— Ако искаш, обади ми се тази нощ. Ще се разходим из Венеция.

— Лека нощ.

— Защо бягаш? Приличаш на малката Лили^[2]! Успокой се! Къде бягаш, малка Лили? — засмя се той.

— Не знам коя е малката Лили — процедих през зъби, докато напусках двореца „Караро“.

Щях да го узная много по-късно.

На кея срещнах Джоя.

— Антония! Най-накрая се появи! Не успях да те открия и корабчето тръгна без нас!

Разказах й набързо какво се беше случило, като не спирах да се извинявам.

— Успокой се, те ще ни закарат с катера. Отседнали са в нашия хотел.

Качих се. Не ме интересуваше кои са те, исках само да се прибера в стаята си и да забравя за срама, който изпитвах от себе си. Но щом седнах, веднага го забелязах: вдигнах очи и ето че срещу мен седеше Виторио.