Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mai più cosi vicina, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Наталия Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi(2022)
Издание:
Автор: Клаудия Серано
Заглавие: Никога вече тъй близка
Преводач: Наталия Василева Христова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 01.09.2016 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1611-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16445
История
- —Добавяне
36.
Девети ден.
Тялото седи изправено на стола. Гледа. Не пада. Не се оставя да падне, не се поддава на наближаващата бездна.
Предположение първо. Да предположим, че легна на пода, заела поза като в утроба, с чело, опряно в студените плочки, захвърля греблата на лодката, която все ме откарва в неочаквани места, и цял живот остана така, да съзерцавам петното на пода пред мен. Заслужава си погледът ни да угасне, взрян в някое петно, тялото ни да угасне, да го освободим от неистовото желание да се мести, да доближава други тела, да взема предмети. Защото тялото смята, че точно това е животът — да напредваш, премествайки първо единия, после другия крак, да движиш устата и главата си в ритъма на звуци, които се наричат думи, и така да минават часове, и още, и още часове, които се наричат дни, за да участваш неизменно във всеобщата измама.
Заслужава си да забравиш, че си имал желания, да забравиш грубостта, с която са били зачеркнати, смазани, изпразнени от смисъл. Да направиш така, че от всичко — от утринната светлина над морето през август, от слузта, оставена от някой охлюв по ръката ти в детството — да остане само тяло, проснато на пода, което някой ще вдигне от милосърдие, тяло, за което някой ще се погрижи, без да иска нищо в замяна.
Предположение второ.
От стола не пада нищо. Вместо това химикалката подскача по листа и излива върху него всичко, и гневният ритъм на писането подсказва, че тялото няма да падне. То е решило, че няма да пада.
— Беше ми обещал нещо — упрекнах го.
Трамваите идваха, тръгваха, пресрещаха се. Преди време откривах поезия в това Милано с опънатите в небето жици. Ние стояхме на тротоара, победени, прозаични.
— Ти също ми беше обещала нещо. Каза, че няма да искаш да ме променяш, че си разбрала какъв съм и че не мога да бъда друг, и ти беше обещала, обаче не издържа и две седмици.
— Не издържах — признах си.
— Аз също.
Тръгнах си. Колко пъти си мислех: Не може да ме остави да си тръгна така, няма да го направи. Но го направи.
Любихме се за последно. Леглото му ми се стори толкова огромно.
С първите лъчи на новия ден огледах стаята (голите стени, петното на стената, стола, на който си оставяше дрехите) и усетих в нея някаква близост. Внезапно осъзнах, че до момента не съм изпитвала подобно нещо, но това късно откритие само ме огорчи.
Виторио се събуди и като ме видя да лежа до него, ме погледна учудено. Сякаш си е представял, че на сутринта ще изчезна, ще се изпаря, ще се стопя: пуф, Антония я няма, да си спестим сбогуването.
— Плачеш ли?
— Не — излъгах.
— Сигурна ли си?
— Моля те, прегърни ме.
— Сигурна ли си, че не плачеш?
— Да.
Той ме пусна от прегръдката си. Издърпа чаршафа над главите ни и в синия сумрак, който ни обгърна, ме докосна по лицето, проследи с двете си ръце овала му, опипвайки го като слепец. Пръстите му бавно се спуснаха по бузите ми, после по носа се качиха към очите и се спряха на слепоочията ми.
Боже, помислих си, записва си лицето ми, преди да го изтрие.
Идеалното бадемово дръвче
След много време, на пръсти
Почуках на вратата на стария Амилкаре.
Отвори ми както винаги, сякаш чакаше кралско посещение.
Очите му се ококориха.
— Най-накрая! Чакахме те от месеци! — За да прикрие вълнението си, ми се поклони.
— Извинявай, извинявайте всички. Беше… много трудно.
Прегърна ме и усетих мириса на борова смола от парфюма му.
— Страхувах се, че си ни забравила. Благодаря ти, че дойде.
Не намерих нужните думи, за да му отговоря. Не успях да произнеса „Колко е хубаво, че отново съм тук“.
— Ела, влез, свали си сакото.
Погледнах с нежност към книгите, които даваше на Силвия, долових миризмата на кафе.
— А Силвия, разкажи ми за Силвия, измисли ли финал?
— Не, вече… не съм толкова сигурна…
Старият Амилкаре изправи гръб.
— Но ти от самото начало знаеше какъв ще бъде финалът. Нали започна да пишеш само за да стигнеш до този финал!
— Да, имах финал. Антонио се връща в Сан Фе, излекуван от хипохондрията си, защото тъкмо Силвия го е излекувала. Болката е изместена от друга болка и вече не го е страх от нея. В това се крие най-важното. Антонио се връща, за да остане. И да основе дом от типа приемно семейство за деца със синдрома на Даун.
— И после?
— Трябва да си представиш срещата между Силвия и Антонио, както си я представям аз. Тогава Силвия би могла да стане събирателен образ на всички наши представи за нея, да бъде същата, чието сърце сме чували всяка нощ да тупка лудо само при мисълта за неговото завръщане. Но когато вижда Антонио да се приближава по белия прашен път, сърцето й спира и в този миг се събират в едно моята мечта, тази на майка ми, на баща ми, твоята и на хората по целия свят… защото точно това ще се случи, когато Силвия открие онова, което е загубила: тя ще го преоткрие за всички нас.
— Продължавай.
— В Сан Фе Антонио ремонтира една бяла ферма, потънала в зеленина и песен на щурци, и я превръща в най-големия културен и развлекателен център за деца с Даун в района. Засажда няколко хектара бадемови дръвчета около сградата. Не трябва да си я представяш като семейна къща, а като огромна бадемова градина, която нощем осветява цялата околност. Антонио кани Силвия да чете на децата в дома любимата си поезия, защото иска и те да се научат да танцуват и да бъдат щастливи под бадемите. Защото именно бадемовото дръвче дава живот на деца като Силвия. Същото дърво, което тя пожела да изчезне от лицето на земята, та повече нито едно дете да не страда като нея. Бадемът е идеално дръвче. И точно така Антонио нарича своя център: „Идеалното бадемово дръвче“. И на всяко стъбло в огромната бадемова градина децата ще окачат дървена табелка с доказателство за това. Амилкаре, ако бях написала тези страници, ти също би могъл да се разходиш по сухата земя, буците пръст да се разпадат под краката ти, а ти да четеш: „Бадемът е обикновено дългогодишно растение“, „Бадемът е трудно податлив на паразити и болести“, и още подобни надписи по съседните стволове: „Това растение е подходящо за различни видове почва“, „Бадемът е устойчив на продължителна засуха“, „От това растение може да се използва всичко“. И накрая: „В мита за Атис бадемът е символ на болката, от която пониква нов живот“.
— И какво липсва? — попита ме Амилкаре.
— Липсва изкуплението. Смятах, че самата болка ще излекува болката, ако ме разбираш. Но щом отворя очи, все още наоколо виждам толкова страдание, което не е намерило утеха. Значи, не съм права. А в книгите, както и в ежедневието ни, има достатъчно лъжи, за да рискувам да разкажа още една.
Старецът сведе очи и в неговия разочарован поглед открих, че греша: няма смирение, което да ни носи мир в старостта, защото във всеки от нас се спотайва и не угасва надеждата.
— На това ли те научиха тези дълги месеци отсъствие?
Преглътнах.
— Ами бадемът, нима и той вече не е идеален?
Прехапах устни и не отговорих.
— Не искам да пиша приказки… истината…
— Приказки ли, Антония? Може да съм оглупял старец, но знам, че никога не преставаме да вярваме в живота, в неговите безкрайни възможности, в дълга си да останем човеци, както и в любовта, която е по-голяма от нас и винаги побеждава. Повярвай ми, накрая остава само тя и е най-силна от всичко. Когато престанем да вярваме в тези неща, наистина всичко ще приключи. Аз ти казвам, че някой ден ще напишеш финала си. А сега ми дай сакото си и ела в хола, там е по-топло.
Той сякаш се оживи, усмихна се и взе сакото от ръцете ми.
— Искаш ли да почетем поезия?
— Не, не, Амилкаре, без поезия. — Хванах го за ръката, осеяна със старчески петна. — Помниш ли? Поезията е бомба. Предпочитам чай, засега.
— Нека е чай — отговори ми той и сложи дланта си върху моята.