Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (35)

34.

Белите страници са голямо изпитание.

На всяка крачка се олюлявам. Не падай, заповядвам си.

Думите се показват, крият се, появяват се отново. И никога не са точните.

Не падай, повтарям си. Дори забързвам ход. Потъвам в неща, в пропасти от чувства. Където е толкова тъмно и дълбоко, че думите не идват.

Не мога. Отказвам се. Бих искала да пиша за Силвия, тя тихо чака някой да оформи крачките й, да разкаже сънищата й, да й сътвори преди, след това и финал.

Но белите страници са също толкова стръмни, колкото онези пътища, по които вървя. Те са изпитания, като отказа на Виторио, който за мен стана отказ от света. Като тишината, която настъпи край мен от деня на заминаването ми. Като сигурността, която се разпадна, като идеите, почукали на вратата ми, които смятах, че никога няма да приема, като моето съгласие за промяна, казано много бързо и много силно.

Аз сякаш не съществувам. Но каква е тази утробна любов към живота, който дори не успявам да живея? Вярно ли е, че Антонио може да се върне при Силвия и да намери смисъла на всичко в нейните бадемови очи и в очите на децата като нея? Вярно ли е, че Ева може да обиколи света и да бъде щастлива? Вече не знам.

Химикалката ми отбелязва само точка върху листа, вдига се нерешително, увисва във въздуха. Значи, времето на писаното слово е свършило?

От: vittorioso@gmail.com

За: antonia@libero.it

Тема:

 

Антония, липсваш ми. И знам, че ще продължиш да ми липсваш. Но нямам избор. В крайна сметка не аз направих този избор.

В.

Щом прочетох това послание, веднага се опитах да се обадя на Виторио. Той не вдигна. Писах му. После отново. Търсех го отчаяно, упорито. Нищо не води към гибел по-бързо от спотаеното чувство, което е готово всеки момент да откликне с нова надежда дори на най-малкия знак.

 

 

— Когато се запознах с теб — каза ми Виторио, — когато започнахме да се срещаме, не вярвах, че това между нас ще се превърне в нещо подобно. Не очаквах, че ще стане толкова сериозно, и сега…

— Сега какво?

— Сега съм паникьосан.

— Защо?

— Харесвам живота си такъв, какъвто е, не искам да се променя.

— Не може всичко да бъде като кафето в четири или фреша в неделя сутрин, нали си даваш сметка?

— Не желая да загубя свободата си, тя е най-важното за мен.

— Наистина ли не забелязваш, че има и друга свобода, от която се отказваш? Свободата да се оставиш на някое чувство. Да си промениш плановете. Поне веднъж да не се пазиш. Това също е свобода. А ти какво правиш? Затваряш се в клетка, изтъкана от навици и сигурност, криеш се зад представата си за „свободен дух“. Какво означава човек да е свободен? Кажи ми, Виторио. Някой, който казва „Липсваш ми, но нямам избор“? Според теб това ли е свободен човек?

— Наистина трябва да помисля.

— Помисли тогава. Защото аз не издържам повече така.

— Да не ме гониш?

— Не, искам да признаеш чувствата си.

Разделихме се.

Боже, умолявам те, освети сърцето му. Нека разбере какво чувства към мен, каквото и да е, защото едва издържам.

 

 

Силвия? Силвия? Заведи ме при морето. Покажи ми широката си усмивка, научи ме на името на някое цвете, научи ме как да бъда издръжлива като теб, да бъда красива в своята уязвимост, без да се налага да си измислям защити.