Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (34)

33.

— Антония, прибери се у дома.

Виторио избра да ми го каже по телефона. Беше късно вечерта. Бяхме се скарали за някаква дреболия. Бях го помолила да дойде у Джоя на следващия ден, исках да ги запозная, а той за пореден път беше отказал. Леко повиших тон, той обаче говореше презрително отчетливо и ми заяви, че е свободен да избира с кого да се среща.

— Виторио, това беше глупаво, защо реагираш така?

И тогава чух присъдата му.

— Антония, върни се у дома. Прибери се в родния си град.

— Аз… аз не искам да се връщам у дома.

Батерията на телефона ми падаше и аз останах свита на пода в хола, със зарядното на телефона, включено в контакта. Единствената светлина идваше от лампата в спалнята, слабото отражение стигаше само до коридора.

— Искаш да ме отпратиш?

Последва дълго мълчание.

— Не искам да те отпращам, но ти трябва да живееш живота си. Иначе не е честно.

— Аз живея живота си.

— Не е вярно. Когато се запознахме, имаше различни планове, толкова желания.

— Правя онова, което желая за себе си. Защо искаш да се махна?

— Не мога повече, Антония, съжалявам. Не мога повече.

— Какво не можеш?

— Не съм от хората, които изпитват бурни емоции. Ти…

— Аз? Аз не съм искала нищо от теб, Виторио. Не съм ти искала нищо!

Пак мълчание. Тъмна стая. Опитвах се да различа нещо, но пред очите ми имаше само сенки. Това беше стаята, и която танцувахме.

— Аз винаги ще те разочаровам.

— Не разбирам какво ми казваш, Виторио. Кълна се, че се опитвам, но не те разбирам.

— Ако очакваш нещо от мен, винаги ще оставаш разочарована. Ти трябва да бъдеш щастлива. Чуй ме. Чуй ме внимателно: няма да бъдеш щастлива, ако останеш с мен. Аз наистина искам да бъдеш щастлива.

— Но аз съм щастлива тук, няма друго място, няма друг начин!

— Антония, защо го правиш?

— Какво правя? Виторио, ние с теб… Ти си най-… неочакваното и хубаво нещо, което някога ми се е случвало. Аз не съм те избирала; ако можеше, сигурно нямаше да избера теб. Но тази сила, която ме привлича към теб, е по-голяма от мен, неясна е, но въпреки това е… хубава. Толкова е хубава. И не ми пука дали ще трябва да преобърна плановете си, да зарежа идеите си, да променя всичко. Реших да приема това чувство, щях да съм… луда, ако не бях го приела.

Чух го да се смее в слушалката.

— Смееш ли се?

— Не, не се смея.

— Смееше се.

— Да.

— Смееше се, защото ти казах нещо хубаво.

— Да.

Облегалката на дивана с тапицерията на цветя беше пред очите ми. Прииска ми се да затворя телефона и да се излегна върху лилавите кремове, да излекувам така чувството за празнота. Но ухото ми беше залепено за слушалката и внимаваше за всеки звук: всяка негова въздишка можеше да бъде отговор, знак.

Най-неочаквано Виторио стана груб.

— Не, Антония. Наистина не искам това. Не желая никой да променя живота си заради мен. Както и не желая ничии настроения да зависят от моите. Не желая.

— Какъв е проблемът? Не искаш ли да ми кажеш? Да не си влюбен в друга?

— Не.

— Някой призрак от миналото?

— Какво? Не, не.

— Значи, искаше само да ме вкараш в леглото си?

— Не говори глупости. Обидно е да говориш така.

— Тогава какво има? Кажи ми какво има!

Изпитвах безсилен гняв към себе си, към него, към този последен залог, който разигравахме и губехме, за всичко онова, което се изплъзваше, а аз го бях подхранвала, обгрижвала и се опитвах с всички сили да поддържам.

— Виторио, това не е игра, това е моят живот, нашият живот. Не е игра.

— Тъкмо това ти обяснявам, ако искаш да ми казваш как да живея, се откажи.

В тишината на стаята се чуваше единствено тиктакането на стенния часовник. С това тик-так през последните месеци отброявах времето на самотата си и отсъствията на Виторио, очаквах неговите завръщания.

— Бих направила всичко възможно. Бих направила всичко, за да остана с теб. Но не мога да те карам насила.

— Не — каза той. — Аз не мога да карам теб.

— Значи, искаше само да ме вкараш в леглото си — прошепнах без сили.

— Това ли искаш да чуеш? Това ли? Тогава ще ти го кажа. Антония, не те обичам.

Докато се плъзгах надолу с гръб, опрян в стената, и после се свличах на пода — къде другаде да се свлека? — единственото, което ми мина през ума, беше, че от устата му „обичам те“ щеше да звучи страхотно. Колко щеше да е хубаво, ако можех да го чуя без отрицателната частица отпред.

В онзи момент времето за мен спря, плаках, докато първите утринни лъчи не надникнаха в стаята, а сърцето ми най-абсурдно повтаряше следното: колко щеше да е хубаво, ако можех да чуя „обичам те“, произнесено от Виторио.

Идеалното бадемово дръвче

Никога вече

„Господи, развържи този възел. Моля те, спри всичко. Песни, престанете да звучите. Стихове, престанете да говорите. Самолети, престанете да летите. Умолявам те, угаси този огън, угаси го, преди да се побъркам. Никога няма да свърши. Никога.“

— Нека Божията милост винаги бъде с вас — произнесе дон Феличе.

— И Светия дух! — прошепна Силвия. Последните лъчи дневна светлина проникваха през витражите на църквичката „Сант Оронцо“. Денят беше задушен и църквата беше запазила топлината му. Малцината вярващи седяха пръснати по пейките и си вееха с листовете от песнопенията. „Господи, моля те само за едно. Само едно нещо, и повече никога през живота си няма да те моля за нищо. Разбрах какво желая и за друго няма да те моля. Дори когато стана стара и сама, Господи, няма да искам нищо от теб. Но сега ме чуй.“

Молитвената скамейка беше твърда, но лекият натиск по капачката на коляното изглеждаше на Силвия необходимо условие, нещо като жертва, за да види изпълнена молбата си.

Органистът свиреше последната мелодия и няколко от стариците тихо напяваха. Протяжната им песен изпълваше храма. Силвия силно стискаше затворените си очи.

„Господи, направи така, че всичките да изчезнат. Моля те, моля те, умолявам те. Направи така, че по цялата земя да не остане нито едно.“

Музиката спря.

— Месата свърши. Вървете си с мир.

— Да благодарим на Господа.

Вярващите приеха с облекчение благословията на дон Феличе, който им позволяваше да се върнат при вентилаторите в къщите си, и сякаш събудени от някакъв ступор, наизлизаха от пейките и бързо тръгнаха към изхода. Не и Силвия, която стоеше на колене.

„Господи, сега ще си отворя очите, ще стана, ще изляза от църквата и когато погледна навън, тях вече няма да ги има. Нали така ще стане? Нали, Господи? Да, ето сега ще изляза и отвън няма да има бадеми. Никога повече.“

— Хайде, Силвия.

Тя бавно отвори очи, стана, като се опря на майка си, и прекоси тесния наос. С всяка измината крачка се чувстваше все по-лека, защото молитвата й щеше да бъде изпълнена, чувстваше го. Бог нямаше да я разочарова и зад вратата на църквата щеше да я очаква един нов свят, без бадемови дръвчета и без други момичета като Силвия: един щастлив свят. Тя щеше да бъде последното момиче с бадемови очи, последната, която не може да бъде обичана от мъж като Антонио. Тя се прекръсти и намигна на Исус от разпятието. Сърцето й щеше да се пръсне, докато слизаше по стълбите пред олтара и се взираше горе в камбаната. Смееше се, защото беше сигурна, че Бог не би я подвел.

През полето мина свеж полъх.

— Това е мистралът, госпожо Мария, утре ще дишаме по-леко!

— Да се надяваме, господин Франко. Лека нощ.

— Лека нощ! Чао, Силвия!

— Силвия, защо не отговаряш?

— Силвия, какво има? Защо плачеш?

— Силвия, мила, какво гледаш?

— Бадемите.