Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (3)

2.

Моторът бръмчеше и се носеше по завоите на лигурското крайбрежие. Край пътя храстите цъфтяха в ярки цветове. Усещаше се наситеният им аромат. С глава, опряна на гърба на Виторио, виждах как покрай мен се виеха жълти и оранжеви облаци, надвесени над черния асфалт. Коприненият ми панталон се издуваше от вятъра; и той беше изпъстрен с цветни мотиви и широките му крачоли пърхаха по глезените ми от бързото движение.

Между пиниите надничаха старите вили, накацали по стръмните скали, с прозорци, обърнати към залива.

— Бих искала да вляза във всички тези къщи — казах тогава. — Искам да вляза във всеки хол, във всяка кухня, да погледна през всеки прозорец. Искам да видя залива от онзи балкон и от онзи там, и от онзи!

Виторио се засмя под каската.

— А после искам да отворя всички ракли и бюфети, които се виждат от пътя, да докосна всяка чаша и сервиз за кафе и да изпия по един чай във всяка къща! Не ти ли се струва, че вътре непременно животът е прекрасен? Какво ли правят собствениците? Дали ходят да играят тенис? Дали закусват на терасата? Виждам как минават боси по морскосините плочки…

— Как ли не, морскосини — пошегува се той. — Изглежда ти прекрасно, защото това не е твоят живот.

Сложих ръце на хълбоците му и почувствах мекотата на кожата му под тениската.

— Виторио, мислиш ли, че винаги ще бъда такава? Че все ще съм на път и ще си представям какво става в къщите на другите?

Какво ми отговори той? Не помня вече. Може би изобщо не ми е отговорил и аз съм прехапала устни и съм отправила поглед към лазура на небето, което сякаш тичаше над нас.

 

 

Чух как ключът се превърта в ключалката и спомените ми бързо се спотаиха в един ъгъл.

Анна ме завари седнала по турски на дивана, навсякъде около мен бяха пръснати смачкани кърпички. Беше седем часът.

— Вече си станала? — попита ме тя.

— Горе-долу.

— Сигурно ти се налага да свикваш с новия ритъм. — Тя се престори, че не забелязва зачервените ми от плач очи.

Тя не се върти угрижено-съчувствено около мен, не търси начин да ме утешава: докато закусвам, почиства рибата, вари ряпата, а аз бавно си топя бисквитите в чая. За нея „животът е какъвто е“, но тя го казва по неин си начин, повдигайки рамене, с усмивка и без грам тъга в очите.

Тя е на петдесет години и вече има седем внучета. Скоро най-голямата й внучка ще я направи прабаба. Казва ми, че съм късметлийка, защото съм се изучила, а за всичко останало има време; макар че често ме пита кога ще си намеря съпруг и обобщава: добре е да го направиш, преди да навършиш трийсет.

— Донесох нещо за теб — каза тя, докато ровеше из пазарските чанти.

— За мен ли?

— Ето го. Това е сладкишът на Падре Пио^[1].

— Какво?

— Верига.

Тя извади пластмасова чаша, покрита с фолио. Аз с несигурни стъпки отидох при нея.

— Даде ми го снаха ми, а аз го нося на теб. В тази чаша има малко тесто, трябва само да спазваш рецептата. Ето ти листа, нали ми разбираш почерка? Прави се десет дни, като всеки ден трябва да добавяш по една съставка.

Погледнах я озадачена.

— Обаче има правила. Трябва да започнеш в неделя и винаги всичко да е извън хладилника. Накрая вземаш три чаши от тестото и ги подаряваш на трима души, за да не се прекъсва веригата.

— Чакай малко, как ще стои десет дни извън хладилника?

— Не знам, но накрая става вкусен.

Погледнах листа с рецептата.

— Десет дни за един сладкиш?

— Накрая, когато го пъхаш във фурната, можеш да си пожелаеш нещо. За това се иска време, как ти се струва?

И отиде на терасата, тъй като винаги започва чистенето оттам.

Баща ми влезе в кухнята с кофичка плодово мляко. Посочи с лъжичката към чашата в ръката ми и попита:

— Какво е това?

— Нищо.

И сложих чашата във фризера.

 

 

Тази вечер бях поканена на рожден ден. Бяхме в ресторант на нещо като вечер по женски. Както си седяхме, Бета ме попита за него:

— Още ли мислиш за Виторио?

Усетих напрежението у другите, улових движението на краката им, които изтръпнаха под масата.

Бета е единствената, която проявява смелостта да изрече името му. Другите мислят, че за мен е най-добре да се преструват, че никога не е съществувал. Наведох глава, повъртях вилицата в чинията си; спагетите ми се подчиниха, навиха се по зъбците и аз бях на ръба да си призная. Но истината беше нецензурна. Така че направих жест с ръка и пропъдих сянката.

— Та за какво говорехме?

И останалите побързаха да намерят нова тема, говорейки една през друга. Помислих си, че скоро дори Бета ще престане да ми задава подобни въпроси и тогава кой ще му казва името?

После донесоха тортата с една запалена свещ, изпяхме „Честит рожден ден на Бета“, докато от другите маси се обръщаха да ни зяпат. Бета духна свещта, ръкопляскахме. Цялата вечер очаквах момента, в който ще застана пред огледалото в банята и ще си сваля грима, оставяйки черни следи по тампончето.

 

 

Обаче щом се върнах вкъщи, извадих чашата от фризера, свалих фолиото и погледнах: вътре имаше някаква отвратителна бежова смес. Помирисах я: вонеше ужасно.

„Не можеш да хвърлиш чашата.“ Стори ми се, че чувам гласа на Анна.

„Защо?“

„Защото това е нещо специално, за което трябва да се погрижиш.“

Опитах се да отворя книга; започнах да чета с една от онези лампички, които се защипват за страницата, но все ставаше така, че щом помръднех книгата, лампичката губеше контакт с батериите и премигваше. Дълго стоях в кухнята, без да паля осветлението, и чувах как баща ми хъркаше в спалнята, а майка от време на време му се караше: „Мино!“.

„Дали нежността, която чувствам, ще ме погуби?“, продължаваше да звучи в мен песента на Виторио.

И в онзи момент реших да оставя сместа в чашата да се размрази. После взех тетрадка и химикалка и започнах да пиша тези редове.

Защо? Може би защото нищо не е защитено, дори и една чаша тесто във фризера.