Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (25)

24.

„Нещата не съществуват, ако не знаем имената им.“ Той ми го каза, онзи ден на хълма Авентин.

На нас Виторио така и не даде име.

Нещо. Така го наричаше: „Това нещо между нас“, пишеше. Аз му отговарях, като слагах „нещо“ в кавички. Но той продължаваше да го употребява все така неумолимо.

„Има народи, които чакат децата да пораснат, преди да им дадат име“, ми каза веднъж Джоя. Потърсих утеха в тази мисъл. Дори ми се стори, че в нея има нещо поетично. Или нещо подобно на разбиране, което, естествено, убягва на момичета като мен, но Виторио със сигурност притежаваше.

Но без име ние си оставахме едно нищо.

„С Антония съм“, отговаряше той на някого по телефона. „Това е Антония“, представяше ме на свои познати, с които се засичахме в някой ресторант.

Антония коя?

Без име нямах никакви права: нито да го питам защо толкова дълго мълчи и не се обажда, нито дори да му приготвя закуска.

— Какво е всичко това? — попита ме една сутрин, когато се осмелих да му приготвя закуска. — Пастички? Сладкиши? Хубаво си угаждаш!

— Всъщност ги приготвих за теб…

— Благодаря, но аз винаги закусвам в кафенето. Спокойно си ги изяж, аз излизам, чао.

Още си спомням синия цвят на покривката. Дълго седях и потъвах в него.

Разтърси ме пристъп на гадене.

Подскочих, обърнах табуретката, на която седях, и вече от коридора чух как металните й крака издрънчаха по подовите плочи. Хванах позлатената дръжка на вратата на банята, но не успях да я отворя и се строполих на земята. Нещо притискаше гръдния ми кош — ръка? Отново ми се доповръща.

Вдишах дълбоко, но сякаш въздухът не стигаше до дробовете ми. Опитай пак, Антония, трябва да опиташ, трябва само да дишаш, само да дишаш. Но не успявах. Отварях уста като риба на сухо.

 

 

— Нямате ли лекар в Милано?

— Не.

— Тогава ще се наложи да чакате дълго.

— Добре.

В чакалнята на Бърза помощ всички бяха дошли с придружител. Аз пристигнах сама, като се олюлявах. Опитах се да се обадя на Виторио, той не ми вдигна и му написах есемес. Телефонът на Джоя беше изключен, малко по-късно се сетих, че беше в чужбина.

Влезе момиче, цялото в синини и със скъсан мрежест чорапогащник. Беше с късо подстригана оранжева коса и ми напомняше за феите от приказките. Опита се да заговори един лекар, но той я отмина и тя се нацупи. Направих й знак, че до мен има свободно място. Тя ме погледна, прокара ръка по челото си. Реши да остане права, беше горда. Разклатих крака. Мен също ме беше страх.

— Можете ли напълно да изключите възможност за бременност?

Лекарката попълваше някакъв медицински формуляр и след всеки въпрос вдигаше към мен обвинителен поглед. Удряше с опакото на писалката по бюрото си, ако се бавех, преди да й отговоря.

— Не напълно…

— Можете ли напълно да изключите възможност за венерически болести?

— Не…

— Сгодена ли сте?

Виторио ми се обади веднага щом прочете съобщението ми.

— Непременно ми се обади, когато се изясни какво ти е.

Прехвърляха ме от кабинет на кабинет. Всеки лекар казваше, че случаят не е от неговата компетентност. Повтаряха ми: „Трябва да се свържете със своя лекар“, аз обяснявах: „Не съм от Милано“; „Защо не отидете при лекаря на някой ваш приятел?“, и ми пишеха на листче следващото отделение, в което да се обърна за помощ.

На няколко пъти се изгубих. Чуках на грешните врати.

Очаквах, че Виторио ще се появи.

Сигурно го е задържал някой автор, щом се освободи, веднага ще дойде, опитвах се да убедя себе си. Може би моли колегите си да приключат съвещанието по-бързо. Сега сигурно си събира нещата и дава разпореждания за следобеда. Търси каска за мен, пита се дали не е по-добре да дойде с колата. И от тревога рови по джобовете си и не успява да намери ключовете.

Всеки път, когато автоматичната врата на чакалнята се отваряше, аз изправях гръб и си отмествах кичура от челото.

Върнах се вкъщи изтощена, направо скапана. Вече беше късно, падаше мрак, пускаха ролетките на магазините. Влязох и излязох от аптеката, успях да си купя бонбони от едно магазинче по пътя: стори ми се справедливо.

По улиците се мотаехме само аз и някой заблуден минувач.

Значи, това било самотата? Нищо оглушително, нищо впечатляващо. По-скоро бавно отмерване на секундите, от което те хваща срам.

Нещата наоколо просто бяха предмети и толкоз. Не означаваха нищо. Колона пред входа. Откъснат афиш. Обява „ПРОДАВА СЕ. ЗВЪНЕТЕ НА…“.

Значи, надеждата е онази, която променя нещата, прави така, че да виждаш скритото в тях?

Написах есемес на Виторио, не исках да го чувам. Обясних накратко, че диагнозата е банална и няма за какво да се тревожи.

Отговори ми само с една дума с удивителна накрая: Добре!.

Мина автобус, който спираше точно под квартирата ми. Не се, качих. Гледай ти, казах си, колко ли дълбока може да бъде болката?