Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (23)

22.

Беше рожденият ден на Виторио. Той имаше ангажимент за вечеря, но аз му казах: „Ще те чакам“.

Джоя ме покани у тях да прекараме вечерта заедно. Отидох и си занесох официалната рокля на закачалка.

— О! Тъкмо това ни трябва — пошегува се тя, когато й подадох кутия сладолед.

Докато си приготвяхме спагетите, си пеехме „Let’s spend the night together“ на „Ролинг Стоунс“. После се преоблякох в банята, а Джоя пусна телевизора.

— Черна или синя? — виках от банята.

— Кое?

— Очната линия!

В десет и половина бях готова. Седнах до Джоя на дивана. Гледахме някакво предаване, на което не помня името, а аз увеличих звука на телефона си на максимум.

— В колко ще дойде?

— Не знам докъде са с вечерята.

— А с кого празнува?

— Ами, май със семейството си.

По масата се разтапяха остатъците от сладоледа.

— Прозяваш ли се?

— Не, не.

— Лъжеш. Да ти напомня ли, че допреди малко пя „Let’s spend the night together“!

Щипнах я по ръката и си качих краката на масата.

— Защо не му изпратиш есемес?

— Не, не искам да го притеснявам.

— Е добре, но си свали роклята, защото ще я измачкаш — въздъхна Джоя.

Подпряхме глави и заспахме.

Виторио звънна след полунощ.

— Приключих, идвам да те отвлека!

Скочих от дивана и нахлузих обувките на Джоя. Целунах я, както спеше, и се изнизах навън.

 

 

Не бях купила подарък на Виторио, но и той не ми предложи нищо.

Но бях избрала най-хубавата си рокля, от тъмносиня коприна, и той ме накара да се завъртя няколко пъти на тротоара, за да ме огледа.

— Като цвете си.

Трябваше да вдигна нагоре почти цялата рокля, за да се кача на мотора. На него това му се стори забавно.

— Ще ми завиди цяло Милано. Сега ще обиколим всички булеварди!

Закара ме в офиса на издателството.

— Какво ще правим тук?

Помогна ми да си сваля каската, разроши ми косата.

— Туристическа обиколка!

— Никога не съм била в издателство!

— И правилно.

Виторио отключваше и заключваше врати, показа ми стаи и бюра, отвори ми огромни шкафове, пълни с книги. Не запали осветлението, така че направихме обиколка под светлините на уличните лампи, които бяха на нивото на прозорците.

Виторио ме наблюдаваше как пристъпвам с благоговение от стая в стая. Може би защото стъпвах тихо, като туристка в църква. Или заради начина, по който шептях „Красиво е“, макар че исках да кажа „прекрасно“. Не свали поглед от мен нито за миг.

— Това е моята бърлога. — Той светна малка настолна лампа. Компютрите бяха загасени, само един монитор светеше на stand by.

— Какво има? — попитах Виторио, който се беше вторачил в мен.

— Нищо.

Вдигна рамене и за миг на лицето му се изписа нежност.

Само за миг, в който си казах: Обича ме.

Тогава направих две крачки към него, но токчетата ми изтракаха по пода и изпитах смущение, не знам защо: може би заради вцепененото ми тяло, заради тракащите ми обувки, заради факта че не знаех къде да си сложа ръцете и как да се държа под зоркия поглед на Виторио. А трябваше да направя още един ход, за да не се затвори открехнатата врата: това беше точният миг. Но тъкмо тогава отвън на улицата изсвири клаксон, аз инстинктивно отместих поглед към прозореца и когато отново го вдигнах към Виторио, нещо в него се беше променило. Опипваше си джобовете за цигари.

Тази нощ съпротивата ми се разпадаше.

Пристъпих към него, хванах го за ръката.

— Какво правиш, ще пушиш ли?

Усмихна се. На тревогата ми, на обърканите ми думи. Остави кутията с тютюна.

— Не знаеш колко добре се чувствам, че си тук.

Каза, без да ме докосва.

Крушката на настолната лампа премигна.

— Ще издържи ли? — попитах.

— Не знам.

Доближи лице до врата ми, но не ме целуна.

Аз опрях ръка в гърба му. Не бях свикнала да го прегръщам извън леглото. Той не помръдна, но не събрах кураж да го обвия и с другата си ръка. Стъпвах по тънко въже.

Виторио се отмести, отиде да отвори прозореца и запали цигара.

— Ела.

Застанахме един до друг.

Милано беше станал по-близък, по-разпознаваем.

Жълтата светлина от уличните лампи осветяваше предметите. Портите на градските паркове бяха заключени. Колко ли нощ беше останала по тъмнозеленото зад оградите?

— С теб най-уязвимата част от мен се чувства най-добре.

Погледнах го крадешком. Казах:

— Има ли такава? — за да туширам драматизма. И си прехапах езика.

— Има. — Едва се усмихна с горчивина. — Но ти единствена умееш да четеш в мен. Показваш ми неща, за които не подозирам, че съществуват, откривам ги, когато ти ги назоваваш. Не знам как го правиш… Как го правиш?

Стоях само на една крачка от него. На бюрото крушката на лампата отново започна да трепери. Не помръдвах дори с мускул, цялата ни битка се осъществяваше в погледите. Виторио не искаше да се остави на магията.

— Плаша ли те?

— Не преставай да го правиш — отговори ми най-сериозно.

Протегнах ръка, за да го хвана, или това беше само порив; онази нощ между желанието и жеста сякаш минаваха цели векове. В един от тези промеждутъци Виторио се отдръпна и изчезна в тъмнината на стаята.

Върна се до прозореца с книга, отвори я на познато място и застана така, че лампата да осветява страницата. Прочисти си гласа, като се преструваше на опитен декламатор, посмяхме се. Полъх на вятъра повдигна няколко от страниците.

Ах! Само ако бях срещнал Моли по-рано, когато все още можех да сменя посоката и да поема по друг път! Преди да погубя душевните си пориви с измамницата Мюзин и чудатата Лола! Но беше много късно да си върна младежкия ентусиазъм. Човек остарява удивително бързо и на всичкото отгоре безвъзвратно.^[1]

Виторио изведнъж бе станал сериозен. Зад гърба му беше високият тесен прозорец.

Какво ли знаеш ти, заспало Милано? Докато спиш, един мъж ми чете на глас в офиса на издателство и от време на време сините му очи се вдигат от страницата и се забиват в моите, а аз не знам какво да кажа и всичко ми изглежда нереално; но е напълно реално, а ти, Милано, спиш, и за теб сега сме само един осветен прозорец, някаква тъмна фигура в рамката на прозореца и зяпнало момиче, което напразно се опитва да се отпусне, защото никога досега не й се е случвало нещо подобно.

Страхувах се да не я нараня. Защото тя много лесно се засягаше.

„Уверявам те, че те обичам, Моли, винаги ще те обичам… както мога… по мой си начин.“

Моят начин не беше кой знае какво.

Настъпи моментът на заминаването.

„Ето че вече си далече, Фердинанд. Ти винаги правиш онова, което искаш! Това е най-важното за теб… Само това има значение…“

Влакът влезе в гарата. Когато видях локомотива, не бях много убеден, че искам да се впусна в това приключение. Прегърнах Моли с всички сили, останали в тялото ми. Сърцето ми се свиваше от мъка за целия свят, за мен самия, за нея, за всички хора.

Може би човек търси точно това в живота — най-голямата мъка, за да познае себе си, преди да умре, и нищо друго. Минаха дълги години от онази раздяла, и още, и още… Прекрасната и добра Моли, бих искал, ако все още може да ме чете там, където и да е, да знае, че съм се променил, че все още я обичам по моя си начин, че може да дойде при мен, когато пожелае, и да сподели както хляба ми, така и неясната ми съдба.

За да я оставя, ми беше нужна голяма лудост, при това най-студена и жестока. Така че до днес успях да защитя душата си и съм сигурен, че, ако утре смъртта почука на вратата ми, няма да съм нито толкова студен, нито вулгарен негодник като останалите, заради малкото нежност и мечтата, която Моли ми дари през онези няколко месеца в Америка.

Виторио затвори книгата.

Онази нощ беше главозамайващо пропадане, като в клиповете на онези групи, които Виторио обожаваше да слуша, придружени от ударния ритъм на електронната музика и извисяващата се сред този шум лирична мелодия, напявана от нечий глас.