Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (22)

21.

Когато влизах в книжарницата, ме посрещаше оранжевото. И цитатите, окачени по стените, сред които един от Мунари. В Милано беше горещо, всички деца бяха заминали на ваканция и само двама близнаци идваха да им чета.

Но вътре се усещаше особена радост, която не мога да опиша.

Така че, когато собственикът ме попита дали искам да продължа да се занимавам с книжарницата, му отговорих с да. Тогава той добави:

— А ако ти кажа, че в твоя роден край ще отварят книжарница и търсят персонал?

Разколебах се.

Но същата вечер Виторио дойде да ме вземе от работа с мотора и аз от вълнение му се хвърлих на врата. Той ми изигра сцена на ревност:

— Защо колегата ти те гледа така? Не разбра ли, че тази вечер се прибираш с мен? — попита ме, докато ми подаваше каската.

— Не мога да остана тук, след като се върне титулярката — обясних му. — Нали съм по заместване, щом Фабиана се върне, оставам без работа. Но може би има една възможност в нашия край; ще отварят нова книжарница… Ти как ме виждаш да продавам в голяма книжарница?

— Много добре.

— Бих могла да предлагам и книгите на твоето издателство, какво ще кажеш?

— Ти си способна да продадеш моите книги дори на самия мен — отговори и ме целуна.

Онази вечер нямахме търпение да се приберем и да се хвърлим в леглото. После, докато Виторио спеше с глава на корема ми, а аз го галех по косите, представих си как продавам неговите книги. Така щях да стана нещо като негово продължение. „Ето какво трябва да направя“, си казах, а той бълнуваше нещо насън.

Но не можех да се прибера вкъщи.

Идеалното бадемово дръвче

Баркарола

Руджеро и Мария танцуват под звуците на „Баркарола“ на Офенбах. Тъкмо са приключили с вечерята. Оставиха масата нераздигната. Мария направи жест, че би било добре поне да сложат чиниите в мивката. Но Руджеро я хвана за ръката с лек поклон и я отведе в хола; плочата се въртеше с леко стържене.

Oh belle nuit belle nuit damour, le temps fuit et sans retour.^[1]

Музиката изпълни стаята. Силвия стана от масата и на пръсти отиде на прага на стаята да гледа как родителите й танцуват под бледата светлина, идваща от кухнята.

Тя виждаше как музиката се лее в хола, нотите се плъзгат под килима, ромолят като ручей вода под масата, край столовете, катерят се по стените, оглеждат се във витрината на секцията.

Belle nuit, Oh nuit dˈamour, Souris à nos ivresses.^[2]

Силвия отиде до прозореца. Музиката се засили. Момичето допря чело до стъклото и то се запоти от дъха й. Когато парата се разсея, в стъклото се появи отражението на Мария и Руджеро, които бавно се въртяха в ритъма на танца с лица, греещи от щастие. Силвия би искала времето да спре. Това беше нейната къща, нейното семейство, нейните родители танцуваха след вечеря. Това бяха двама души, които се обичат.

Zéphyrs embrasés, versez-nous vos caresses;

Zéphyrs embrasés, donnez-nous vos baisers!^[3]

Тя почти се виждаше как танцува с Антонио в същата тази стая: държи се за високите му рамене и от смущение го настъпва по краката.

Но при тази мисъл нещо в нея се олюля: мелодията бе прекалено красива, щастието бе прекалено голямо, непосилно за въображението. Последните ноти отзвучаваха.