Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mai più cosi vicina, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Наталия Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi(2022)
Издание:
Автор: Клаудия Серано
Заглавие: Никога вече тъй близка
Преводач: Наталия Василева Христова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 01.09.2016 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1611-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16445
История
- —Добавяне
18.
Виторио не ме заведе в Париж.
Но месеците след римската ни ваканция обикаляхме из Италия: крайбрежието на Амалфи, Лигурия, Версилия.
Виторио се забавляваше да ми определя срещи всеки път в различни градове. Той отиваше пръв, аз го следвах. Никога нито отивахме, нито се връщахме заедно.
— Много ми харесва всеки път да се срещаме в различни градове! — ми казваше, като слизах от поредния влак. Вземаше ми багажа, целуваше ме припряно. — Пратката е получена — шегуваше се.
Забелязваше всичко.
— Сресала си си косата по различен начин! Тази рокля нова ли е? Много е шик! — И ръцете му рошеха косата ми, прокарваше пръсти по ципа на гърба ми, хващаше ме през кръста.
— Как успяваш всеки път да си още по-хубава?
А аз, дето през целия път треперех от вълнение, че ще го видя, се чувствах смутена и оставах безмълвна.
Често ме посрещаше с абсурдни предложения, като „Да поразгледаме града?“, макар че беше един през нощта, а аз бях съсипана от пътуването.
Оставяхме куфара ми в колата и обикаляхме по непознати улици, чукахме на полуспуснатите вече ролетки на баровете и искахме чаша вино. Аз се криех от срам, обяснявах му: „Недей, вече мият пода, остави“. Обаче Виторио винаги получаваше каквото искаше: широката му усмивка отваряше всички врати.
Пиеше, подпрян на някоя стена, с едната ръка в джоба, със загоряло лице, с накъдрени от морската вода коси.
— Който пие само вода, пази някаква тайна. — Подаваше ми чашата да си наквася устните и в очите му проблясваше хитрост.
Тананикаше си някаква песничка.
— Позната ли ти е?
— Не.
— Как така не?
И започваше да я пее отначало, даже изпълняваше инструменталните части. Помня как бърчеше чело, докато симулираше соло на китара с дрезгав глас и суперконцентрация.
— Разпозна ли я?
— Не. Но приличаш на истински рокер — вземах го на подбив.
— Нали? Винаги съм твърдял, че нося рокерска душа.
Придърпваше ме към себе си и ми пееше на ухо, гласът му беше тих шепот, а ръцете му ме стискаха за талията.
Чувствах се като царица.
Но изведнъж върху лицето му падаше сянка. С мен не му беше забавно. Не.
После търсехме колата, той забиваше поглед в навигацията на смартфона си и вървеше безмълвно пред мен в нужната посока. Усещах цялата тежест от разочарованието му. Кого ли очакваше да слезе от влака?, питах се.
Караше, пуснал музиката силно; аз отварях прозореца, гледах навън и междувременно се мразех за всичко онова, което не бях: весела, интересна, забавна, приказлива… безкраен списък. И като се наблюдавах тайно в огледалото за обратно виждане, забелязвах, че гримът ми се беше размазал и очите ми се бяха смалили от умора.
Но само няколко седмици по-късно бях в друг град, на друга гара. Отлагах работни срещи, обаждах се вкъщи да предупредя, че няма да се прибера за почивните дни, и се утрепвах да правя графици на прехвърлянията от влак на влак, да си приготвям куфара и да избирам подходящите обувки.
Всичко това беше ново за мен, едновременно уморително и радостно.
Обикаляхме и денем, и нощем с неговия мотор. Когато ме виждаше да излизам от входа, веднага облещваше очи: „Това сигурно са маратонки? Къде ще я сложим тази чанта? Вземи моето яке, че с твоето ще умреш от студ“. Понякога ме връщаше да се преоблека и после целия следобед се смеех на физиономията, която правеше при вида ми.
Спяхме в прекрасни вили с изглед към морето, в неговата или на някой от приятелите му. През прозорците се чуваше плисъкът на вълните. Но понякога Виторио променяше плана в последния момент и се озовавахме в единично легло в някой еднозвезден хотел.
Тогава все още си говорехме за щастието и прекарвахме часове седнали на земята със затворени очи, слушахме музика и си разказвахме един на друг за какво си мечтаем.
Наблюдавах го, докато редактираше текстове, седнал на някоя тераса. Със зелената химикалка чертаеше неразбираеми знаци по полетата на листовете.
— Този герой трябва да говори от първо лице — казваше на глас. — Не, тук авторът трябва да е по-смел.
— Как го правиш? — питах.
— Кое?
— Ами да четеш нещо, без да се увлечеш от историята.
— Това ми е работата.
Приготвях чая, тихо му оставях чашата на масата и се оттеглях. Той ме дръпваше за ръката.
— Благодаря. Какво правиш?
— Пиша.
Така си седяхме двамата — аз пишех в хола, а той на терасата четеше коректури. Когато вдигах очи от листа, го виждах през прозореца, навел гръб над страниците, концентриран, хванал чашата с чая с лявата си ръка.
Всичко си беше на мястото.
По залез слизахме към морето. „През деня е голяма навалица“, беше решил той.
Хвърляше се във водата, без да ме чака, и плуваше дълго, енергично размахвайки ръце. Аз се изтягах на повърхността на водата, оставях се на течението да ме носи и в съзнанието си непрекъснато повтарях благодаря: на бог, на Виторио, на живота, на съдбата, че ме беше завела там.
Червеното в небето започваше да избледнява, останалите хора си тръгваха от плажа, ние се изтягахме на някоя скала и лежахме мълчаливи, завити в хавлиите, две черни точки върху кобалтовия камък, докато не угаснеше и последният светъл лъч.
— Благодаря — изпуснах се веднъж.
Той ме прониза с поглед:
— Изобщо не те разбирам, когато правиш така — отвърна ми рязко.
Винаги вечеряхме с някой приятел на Виторио, ходехме в най-добрите рибни ресторанти, поръчваха бутилка след бутилка вино, водеха полемики за закона, който регулира цените на книгите. А след вечерята си подаваха цигарка хашиш на покрива, където се качвахме, за да наблюдаваме звездите.
На мен не ми даваха, може би защото на лицето ми беше написано, че не съм от онези, които пушат такива неща, или защото през цялото време мълчах и ги слушах, така че им беше лесно да забравят за присъствието ми. Виторио първи забравяше за мен, когато попадаше сред приятелска компания.
После уикендът свършваше, слагах куфара си в багажника на колата му и Виторио ме караше на гарата. В колата не обелваше нито дума и аз започвах да се чудя след колко ли дни ще ме потърси пак. След петте работни? Или след десет, понеже ще ходи на онзи панаир в чужбина? Почуквах с пръсти по коленете си, отварях и затварях чантата, шумно въздишах.
И кога щяхме да се видим отново, след като идната неделя беше канен на сватба и имаше още хиляди дребни ангажименти и планове за следващите почивни дни? Дали му беше хубаво с мен? Защо тогава престана да ме целува още предната вечер?
Виторио, кажи нещо, мислех си. По дяволите, кажи нещо.
И той казваше:
— Пак има задръстване.
Оставяше ме на паркинга и интуитивно усещах, че веднага след това пускаше музика в колата и започваше да пее.