Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (16)

15.

От: vittorioso@gmail.com

За: antonia@libero.it

Тема: Отг.: подозрителни откровения

 

Изчаках да се стекат доста капки, преди да ти отговоря. Толкова много, че ти вече си на път към мен във влака, който лети към гара Термини, и ако не изляза веднага, ще закъснея и ще трябва да ме чакаш на перона. В сайта на железопътната компания пише, че пристигаш на трети коловоз. Надявам се да те видя как слизаш с мокри коси.

Думите ти много ми харесват. Кажи ми още, когато слезеш от влака.

В.

Усещането в Рим е, че си попаднал в капан. В Рим всяко нещо те зове и всичко прилича на паяжина: улиците край Кампо де Фиори, които сякаш се въртят около себе си, а над тях се носи ароматът на прясно изпечен хляб; много обещаващите стълби на квартал Монти; вялата следобедна светлина и ятата пощурели лястовици край бреговете на Тибър, прелитащи от островче на островче и правещи пунктири по небето. В Рим вървиш в безтегловност и ако носиш тежест в сърцето, то стигнеш ли до реката и погледнеш ли към Изола Тиберина, прегърната от двата притока на Тибър, веднага ти олеква: мъката ти се разсейва като светъл облак прах, който за миг пада на повърхността на реката и после изчезва. В Рим мъката е като хартиено корабче, което пускаш по реката и течението го отнася.

 

 

В къщата витаеше бохемски дух: тесни стълби, водещи към втория етаж, платна без рамки, опрени на земята покрай стените, дървени врати, боядисани в зелено. И бюро, потънало в листове и пълни пепелници.

— Чия е тази къща?

— На една приятелка.

— На приятелка?

Все още държах куфара си в ръка, а Виторио ми се смееше от хола.

— Да, отстъпи ми я. Тя си има друг апартамент в Рим.

— Тя да не е художничка?

— Пише сценарии. Бях ти донесъл нещо, но после се сетих, че съм дошъл в дома й с празни ръце, така че го дадох на нея.

— Даде на нея подаръка за мен?

— Да… — засмя се той и разпери ръце. — Ела и си остави нещата тук.

Спалнята беше със светлосини стени. Синята стая на Сименон!, хрумна ми, докато влизах.

Виторио се подпря на прозореца, кръстоса крака и продължи да ме оглежда. Аз търсех подходящо място да си оставя куфара.

— Когато влизаш някъде…

— Какво?

— … си толкова разколебана…

— Разколебана ли, не знам, може би защото не е моят дом…

— Не. — Той затвори прозореца и дръпна завесите. — Не е заради това. Имам чувството, че винаги ще влизаш така, както влезе онази нощ в моя апартамент и както го направи сега… Тук си, но се питаш: „Трябва ли? Позволено ли е? Дали да не си тръгна?“.

Доближи ме и ме хвана през кръста. Едва си поех дъх.

— Къде си криеш очите? Я ме погледни — засмя се пак. — Много хубаво. Това ми харесва. Искам да те виждам все така… несигурна, на високите ти токчета… И ми се закълни, че винаги ще се срамуваш така, както сега!

За първи път спахме заедно. Цялата нощ той ме притискаше към себе си, дори на сън ме търсеше всеки път, когато се отдалечавах, застъпваше ме с крака през глезените, ако се обръщах на другата страна.

От вълнение не можах да мигна до сутринта. Утрото пристигна като светлина, която се процеждаше през дупките на завесата, полюшвана от лекия ветрец. Светлина, която ставаше невероятно синя, разсейвайки се в стаята. С часове наблюдавах ту лицето на Виторио, който спеше залепен за мен, ту синята светлина, проникваща в стаята.

Този цвят на изгрева в римската стая ще остане в мен като цвета на неочакваното щастие, което ме свари гола и изумена в прегръдките на мъж, когото едва познавах.