Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (15)

14.

Ти си уши рокля с дълбоко деколте,

направи си шапка с панделки и рози.

Застана на сцената до четири танцьорки

и запя на френски, нали беше така?^[1]

— „Реджинела“ си остава една от най-хубавите любовни песни, писани някога — казва ми Джоя по телефона.

Обаждам й се и я питам какво е времето в Милано.

Тя ми пуска на слушалката музиката, която звучи при нея в момента.

— Ходиш ли понякога в парка на Галерията? — преминавам в настъпление.

Джоя не ходи там. Не може да ми каже дали кафенето, в което Виторио обича да седи, е отворено, не знае нищо за представянето на негова книга в края на месеца.

— Но нали често минаваш покрай издателството на път за метрото?

— Да, доста често.

— И никога не си го срещала, просто така…

— Антония… — опитва се да ми се скара.

Тогава си мисля: Качвам се на самолета и отивам. Отивам, облечена супер елегантно, с вдигната коса, със загоряло лице, така че всички в метрото да се обръщат след мен.

Представям си как отивам пред жилището му и казвам… какво му казвам? Че приемам всичко безусловно? Може би с усмивка, за да не го заболи прекалено. След като пристигна и се обадя по домофона, ми стига само една минута, онази минута, в която Виторио ще слезе и ще облещи сините си очи от изненада.

— Джоя — призовавам приятелката си, която слуша „Реджинела“ от другата страна на слушалката.

— Да?

— Според теб какво имат предвид хората, когато казват, че ще ми мине?

 

 

Пети ден. Добавете чаша мляко, чаша брашно и чаша захар.

Когато сипвам млякото, тестото сякаш се събужда от летаргията си: бучките започват да се разтварят, сместа се издува. Изглежда още по-гадно.

Няма нищо, което да подсказва за признаци на сладост и това тесто за болни, оставено да се надува. Само Анна го гледа с доверие. Тя следи процеса на приготвянето му всеки ден: сутрин пристига вкъщи, оставя торбите с покупки и с око на спец оглежда сместа. Поклаща одобрително глава.

— Нормално ли е да изглежда така? — питам я.

— Как да изглежда? Чудесно си е.

После идва ред на захарта и брашното. Картонената чаша от първия ден се използва постоянно. Пълня я със захар и я изпразвам, после правя същото и с брашното. Тя трябва да се гордее със себе си.

И все пак, макар да не съм в Милано, мисля си, докато се възпирам да разбъркам сместа, знам точно как се движи в момента. С пружинираща походка, стъпва леко разкрачен и е с пуловер, завързан на кръста, и с дънки, които са му малко широки в коленете. Минава през будката за вестници, навива на руло „Итернационале“ и го пъха в задния джоб на панталона си. Влиза в кафенето и иска фреш, казва си наум, че ще си купи професионален блендер, и вече си представя как ще бели плодовете в неделя сутрин (но няма да го направи).

Тестото ме гледа нагло с грозотата си. За сметка на това ежедневното му очакване на някакъв жест от моя страна е вълнуващо. След като му изсипах брашното отгоре в опит да го скрия, прилича на разпадащ се покрив на съборетина.

— Дали е възможно да се откаже толкова много любов? — питам го.

После в един миг брашненият покрив се срутва.

От: antonia@libero.it

За: vittorioso@gmail.com

Тема: подозрителни откровения

 

Скъпи Виторио,

От какво е направено времето? Дали не е от капки? Капката на първата среща, капката на стъпката, която ни води до стаята, капката на един скучен следобед.

Дребната капка на момента, в който онази неделя ти стана и си тръгна, преметна през рамо раницата, качи се на велосипеда и ми прати набързо въздушна целувка. А аз останах като гръмната на масичката в кафенето пред огромната купа сладолед да следя редуването на лекота и тежест в сърцето си: сега Виторио е тук, сега Виторио го няма.

Ако е така, ако времето наистина е съставено от капки, то малката капка от онази неделна сутрин продължава най-безмилостно да капе върху главата ми. Така и не мога да си обясня откъде идва и как е възможно една и съща капка да не умира, щом падне върху косите ми, а да продължава през цялото време безмилостно да капе.

Антония

Идеалното бадемово дръвче

Празникът на урожая

Децата напускаха селото в индианска нишка още по тъмно. Те бавно отваряха вратите и се измъкваха навън, а родителите се преструваха, че не чуват скърцането на пантите. Тази нощ им беше разрешено. Пресичаха Сан Фе, стъпвайки меко на пръсти в часовете преди зазоряване, и според уговорката чукаха по прозорците на другите деца. И в предутринната тишина се чуваше още скърцане на врати, тих шепот и тропот от незавързани обувки. Сърцата им биеха лудо: „Може да срещнем някое куче“, хващаха се за ръце и се пускаха, „Може би нощните чудовища още обикалят“, докато не стигаха до полето и се качваха по каменните огради. Мислите им се лутаха между въодушевлението и угризението, те си представяха как майките им, след като почукат и открехнат вратите на стаите им, няма да ги открият в леглата.

Но децата вече се чувстваха големи, нищо, че краката им още не стигаха до земята и висяха от ниската ограда. В бадемовите градини бавно се настаняваше светлината на настъпващия ден. Вече не се виждаха звезди. Птичките започваха да пеят. Децата усещаха как гърдите им се изпълват с радост. Утрото напредваше. Бадемовите дръвчета с разклонените си корони, ясно очертани на розовия фон, приличаха на сънливи жени. С тънки стебла, но пищни, каквито са жените сутрин, подути от дрямката, която бавно се оттегля от чаршафите.

Възрастните прииждаха на малки групи. Преди слънчевият диск да се покаже напълно, всички вече бяха в градините. Мъжете постилаха мрежи под дръвчетата, а жените носеха на децата яйца, разбити със захар и червено вино, защото бяха сигурни, че ще ги открият там и защото в този ден трябваше да имат много сили.

На всяко дърво се качваше по един мъж и започваше да разтърсва клоните, други двама ги биеха с пръти отдолу. Бадемите падаха като дъжд.

През целия ден се чуваха глухите звуци от ударите на прътите, барабаненето на падащите бадеми, шумоленето на листата в короните. Децата се гонеха между дърветата, вземаха по-малки пръчки и си играеха, като удряха стволовете, защото не стигаха до клоните. От време на време някой от възрастните ги повдигаше.

В онзи ден Силвия прекара часове, клекнала на земята да събира нападалите извън мрежите бадеми. Състезаваше се с останалите деца кой ще събере най-много и броят на бадемите растеше главоломно. Жените носеха празните чували, по-младите ги пълнеха и ги носеха в къщите. Накрая мъжете си почиваха на сянка, прокарваха ръка през челата си, да избършат потта, и си подаваха студена бира.

Беше ред на жените. Децата следваха върволицата от майки, братовчедки и съседки от градините до бараките в полето. Двайсетина жени на най-различна възраст бяха седнали около голяма маса. Най-малките деца се качваха на столовете, за да наблюдават какво се случва. Чувалите се изпразваха върху масата и жените започваха да белят корите на бадемите и да ги чупят с ножове и камъни. „Внимавайте за въшки“, казваха те и децата се разбягваха с викове като рояк мушици. Жените се смееха и продължаваха работата си. Навсякъде се носеше сладникавата миризма на бадемови кори, която пасваше идеално на разговорите за бъдещи влюбвания и годежи.

От време на време някой мъж надникваше вътре, привлечен от седянката на жените, кънтяща от клюки и смях, но бързо се оттегляше, изгонен от внезапната тишина, предизвикана от появата му.

А ръцете работеха неуморно, пръстите ставаха черни от корите и лепнеха от нежния сок на бадемите.

Времето летеше, работната маса се превръщаше в купчини ядки и черупки, обелените бадеми се изсипваха на едно разчистено място да съхнат на слънце. Черупките се събираха в кошници и се хвърляха отвън: ставаше водопад от черупки, който издаваше звуци, подобни на търкалящи се камъчета.

Вечерта, когато умората размекваше костите на възрастните, а децата, съсипани от игри и вълнения, най-накрая се предаваха на съня, бадемите биваха покрити с платнище. На следващата сутрин отново щяха да ги оставят да съхнат на слънце. И с това големият празник на бадемовия урожай щеше да приключи.

 

 

Изгасях компютъра и заставах пред огледалото, да се и взирам в очите си. Чудех се под какво ли дърво съм родена? После се смеех над глупостта си, спусках всички щори в къщата — оставях Милано отвън — и лягах на пода по средата на стаята; таванът се превръщаше в яркосиньо небе, което прозира през клоните на бадемовите дръвчета. Под гърба ми вече не беше паркетът, а буци пръст, а в ушите ми звучаха виковете на Силвия, която се надбягваше с братовчедка си Ева и въодушевена обикаляше около стволовете на дърветата; широката й пола се издуваше, босите крака пропадаха в пръстта. В някакъв момент едно от двете момичета изкрещяваше: „Към морето! Към морето!“. И тогава ги виждах как хукват и се отдалечават, изчезват натам, където погледът ми не стигаше.

Оставаха ми щурците с умиротворяващата си песен, отрупаните с бадеми клони на дърветата над главата ми, сияйното небе и някъде отвъд клоните — отблясъците на Сан Фе.

В тези мигове телефонът можеше и да не звъни. Здравей, Ви трио, изпращам ти картичка.