Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mai più cosi vicina, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Наталия Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi(2022)
Издание:
Автор: Клаудия Серано
Заглавие: Никога вече тъй близка
Преводач: Наталия Василева Христова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 01.09.2016 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1611-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16445
История
- —Добавяне
12.
Пишех за Силвия, защото бях сама. Или пък бях сама, защото прекарвах времето си в писане за Силвия?
Един ден се появи горчивината; изчистих къщата, купих аперитив и приготвих салати, облякох си зелената рокля, сложих си червило и когато всичко около мен беше безупречно, включително и колекцията книги на издателство „Аделфи“, старателно подредена на рафта по цвета на кориците, изведнъж си дадох сметка, че всичко това не беше нужно на никого. Разбрах, че тази горчивина няма да изчезне.
Животът не си спазва обещанията.
Не намерих утеха в обикаляне по центъра. Чудех се къде бих могла да отнеса този малък вързоп тъга в голям град като Милано. Къде може да се остави тъгата, при положение че нашите пътища бяха единствено отсечки от точка А до точка Б, както твърдеше Виторио? Виторио беше изчезнал, погълнат от собственото си сбогуване.
Озовах се в парка на Галерията за модерни изкуства. Скоро тук всичко щеше да цъфти. Тук-там се беше задържал сняг, който се топеше сред тревата. Спомнях си Венеция, нощите, прекарани в разговори за книги. Това за Виторио беше ежедневие, дори в определени моменти сигурно му ставаше досадно. Бих искала да мога и аз да кажа нещо, да дам нещо на този свят, който вечер се събираше в скъпите ресторанти, за да говори за литература. „Само ако имах възможност“, мислех си.
Но ето че седях в парка на затворената галерия с вкочанени ръце. Напразно се опитвах да ги стопля в юмрук с дъха си. Ако това беше единственото място, където човек можеше да остави тъгата си, то беше доста студено.
„Защо онази вечер не направи нищо, за да ме задържиш?“ — написах есемес на Виторио.
Нямах желание да изговарям потоци от ненужни думи.
Отговорът, който получих, ме втрещи: „Защо да те задържам? Ти искаше да си тръгнеш“.
Проскърцах със зъби, притисната от неговата логика. Хванах си чантата и се приготвих да си вървя.
„Все пак устните ти много ми липсват.“ Пристигна още едно съобщение.
„Аз не съм само устни!“ — написах ядосано.
След което телефонът ми мълча упорито още десет дни.
От Милано, какъвто бе градът онази нощ, си спомням площадките пред сградите, един портик, неясните светлини, тихите гласове и мириса на река: не, изобщо не приличаше на Милано.
— Мирис на река ли? — попита Виторио. — Този път си се гримирала различно. Много си хубава, личи ти, че си добре.
— Гримира ме една приятелка. Ей така, за проба…
Виторио се засмя на признанието ми, аз се смутих.
— Да, мирис на река. Знам, че тук няма река. Но сякаш чувствам под краката си хиляди канали.
— Има канали.
— Може би ми е останал спомен за онзи особен аромат на Венеция.
Виторио се засмя. Всеки знае, че Венеция смърди.
Казах голяма глупост, помислих си, защо все говоря глупости?.
— Е, за мен е аромат — настоях аз.
Той запали цигара и дълго ме гледа, без да каже нищо. Сигурно се питаше дали съм като „Алиса в страната на чудесата“ или по-скоро съм тъпа, кой знае.
— Отивам до банкомата, изчакай ме — изрече само. Останах сама на тротоара, люлеех чантата в ръка и оглеждах красивите момичета, пресичащи площада, облечени с къси кожени палта и обувки с токчета — приличаха на светли лъчи в мрака. Макар че никой не го забелязваше, защото Милано е град, в който никой не се обръща след теб.
Но за първи път Милано ми се стори хубав със запалените газови печки, стърчащи като гъби по верандите на заведенията, с приглушените гласове, фината мъгла и хората, които излизаха да пушат отвън с чаша в ръка. За първи път, докато Виторио беше с гръб към мен на отсрещния ъгъл на площада и прибираше портфейла си в джоба на панталоните, усетих, че Милано сякаш най-накрая ми прави място и краката ми са здраво стъпили на площада му.
Макар че фразата за аромата на Венеция постоянно се въртеше в съзнанието ми, а Виторио се бавеше, докато го чаках и гледах върха на обувките си, се запитах дали Милано не прилича на проститутка, която е виждала всякакви и те приема, защото е свикнала да приема всеки, без да го оглежда.
Та от Милано, имам предвид какъвто беше градът онази нощ, си спомням изненадата от меката му прегръдка. И аромата на река.
Цялата вечер си повтарях наум: Не му харесвам и той не ми харесва. След малко, като ме изпрати до нас, приключваме, така всички ще сме спокойни.
Виторио си поръчваше вино чаша след чаша; аз едвам ближех безалкохолното. Накрая той изпи и него. Опитах се да му разкажа нещо за семейството си, той ми отговори, че при него всичко е на обратно. Предадох му какво мисли една приятелка за нашите отношения:
— Страхува се, защото вижда, че съм наивна.
— Не ми се струваш наивна. — Каза го с категоричен тон, както седеше и си свиваше цигарата.
Аз замлъкнах, а той продължи разговора с нежелание, с липса на интерес, повтарях си с известно облекчение (или пък не).
— Във вилата ми край морето има бугенвилии, които растат прекалено бързо, следващия месец смятам да ги орежа — разказа ми.
— Какво? Ще подрязваш бугенвилии през май?
— Не може ли?
Скрих лицето си с длани.
— Не, през пролетта не бива!
— Не ги подрязвам, защото трябва, а защото ми пречат. Аз си лягам на хамака, а те ми се навират в очите и ми засенчват гледката към морето.
— Не мога да повярвам!
— Защо? Не ми се подигравай!
Посмяхме се. Да, казах си, можем да бъдем приятели. Поех си дъх.
Обаче, докато вървяхме към колата, за да се приберем всеки у дома си, Виторио се спря, дръпна ме към себе си и ме целуна. Веднага след това започна да ми обяснява как се връчва Нобеловата награда. Аз останах назад, застинала на мястото на целувката, но той не забеляза. Затичах се да го настигна.
Беше късно, балонът на нощния живот се беше спукал и от него бяха останали малко следи, например няколко празни шишета от бира под колоните на Сан Лоренцо.
Докато се качвахме в колата, ме попита:
— Искаш ли да дойдеш вкъщи?
Спрях до отворената врата като попарена — обидена може би — от лесно предвидимото развитие на нещата. При положение че в Милано на Виторио Солмани не се отказва. Освен това аз исках да съм с него, макар че не трябваше да го искам. А той говореше на онази част от мен, която желаеше да каже да, и тъкмо това ми беше обидно: защо не успявах да го накарам да види в мен другата Антония?
Сигурно утре ще имам възможност да изтрия всичко това, да се върна назад, убеждавах се мислено, а той запали колата и пусна уредбата. Сякаш нямаше непоправими неща.
Живееше на последния етаж в западнал дворец, останал от епохата на Ренесанса, с голям двор в средата. Нямаше асансьор, качихме се по стълбите. Той вървеше пред мен и вземаше по две стъпала наведнъж, а аз се държах за парапета и стъпвах на пръсти, за да не събудя всички с тракането на токчетата си. Разбира се, влачех се един етаж след него.
Като влязохме в апартамента, той превъртя два пъти ключа в ключалката и не светна. Спря се в тъмното антре, сякаш изведнъж загуби увереност.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Не.
За миг ми се стори объркан. Светна лампата, свали си сакото.
— Дори чаша вода? — Гласът му прозвуча като молба.
Поклатих глава.
Стояхме неподвижни.
Виторио се почеса по челото. В този момент изпитах задоволство. Сега, Солмани, помислих си, ще ти се наложи да се оправяш сам.
Той стоеше и спокойно мълчеше, гледаше ме с големите си светли очи, които бяха забравили репликите от сценария.
Беше с тъмносин пуловер, косата му беше разрошена. Беше красив, но не чак с такава красота, че да не можеш да свалиш поглед от него.
— Мога ли да си оставя някъде чантата? — помогнах му.
Тогава Виторио си спомни репликите, които му прилягаха, окачи чантата ми в антрето и се приближи до мен с малки стъпки. Чух как коремът ми издава звуци от вълнение.
— Извинявай — казах тихо.
Той ме хвана през кръста и ме повлече към спалнята, като започна да ме целува. Тялото ми автоматично му се подчини.
Виторио ритна вратата зад нас, едва го различавах в мрака. Бавно свали ципа на роклята ми. Усетих как гърбът ми се оголва, как тялото ми губи защитата си.
Леко ме бутна на леглото, което ми се стори огромно. Помислих си, че никога не съм спала с мъж, който да не ми е бил гадже. Но това беше за кратко.
Той клекна пред мен да ми свали обувките, но се затрудни и се засмя:
— Как се махат?
Помогнах му, после започнах да му разкопчавам ризата; позамотах се, той се включи в разкопчаването, а копчетата сякаш нямаха край.
— По дяволите, колко са? — каза той и двамата се разсмяхме.
— Шшт, имам съквартирант — каза той през смях.
Любихме се.
После дълго ме гали, подиграваше ми се, че се смущавам.
— Наистина ли се срамуваш?
— Престани! — скарах му се.
Той се смееше.
Пак се любихме. Когато се опитах да се отместя, ме хвана здраво.
— Аз решавам.
— Нищо не си разбрал — отговорих му.
Той лежеше по гръб, а аз върху него. Оставих го да ми маха кичурите от лицето и да ми повтаря: „Колко си хубава, хубава, наистина си хубава“, с изненада в гласа.
— На тъмно — не му останах длъжна.
— Значи, си хубава на тъмно — шегуваше се и продължаваше да прокарва ръце през косата ми.
Но изведнъж се отскубна и светна лампата на нощното шкафче.
— Тръгваме ли? — попита ме. — Иначе ще заспя и няма да мога да те изпратя до вас.
Стана и започна набързо да се облича. Събра от пода чорапогащника и роклята и ми ги подхвърли, подканяйки ме. Побързах да си събера бельото, за да не попадне в ръцете му.
Спомням си перваза на прозореца с пепелника, пълен с фасове. Гледах го втренчено известно време, докато Виторио си закопчаваше ризата, обуваше се, говореше ми как на следващия ден ще ходи на зъболекар и за пореден път ме питаше: „На колко си години?“.
Заповядах си да не гледам нищо друго, за да изглеждам спокойна и освободена. Като човек, който е свикнал на това. На перваза вятърът раздухваше пепелта от цигарите на Виторио.
В колата никой от нас не продума. Стори ми се, че червените светофари никога няма да свършат.
Като стигнахме до моя блок (до ъгъла, този път не ме изпрати до входната врата), Виторио изрече, забил поглед във волана си:
— Не знам какво да кажа, съжалявам.
По предното стъкло в неравен ритъм се стичаха капки ситен дъжд.
Оставих да минат няколко секунди.
— Тогава чао — отвърнах му гордо.
Докато слизах от колата, изпуснах в една локва книгата, която ми беше подарил. Вдигнах книгата, погледнах към него, но той седеше все така неподвижно на мястото на водача. Свих рамене, сякаш исках да кажа: „Няма нищо страшно, така се случи“. Не знам обаче дали това важеше за книгата, или за нас.