Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (12)

11.

Да се завърнеш. От пътуване, от мечта, да се завърнеш след една любов. Като приземяване след полет. Можеш да разкопчаеш колана — разбира се, ако навреме си се сетила да го използваш — да си вземеш ръчния багаж, да слезеш по стълбичката на твърда земя, без да поглеждаш към стюардесата, която ти благодари, че си използвала тяхната компания за превози; да слезеш с очи, забити в земята.

 

 

Четвърти ден. Оставете тестото да почива.

Да не се изкушиш да го разбъркаш. Да изчакаш да мине време.

Тази нощ излязох на терасата. Градът спеше. Седнах на люлката и погледнах нагоре. Виждаха се само три звезди, Венера и Голямата мечка едва се забелязваха в тъмното.

Люлеех небето и така погледнато, то се приближаваше и отдалечаваше от мен.

Може би, ако продължа да търся, рекох си, ако гледам по-внимателно, все ще намеря някакъв смисъл. Но няма, нима такъв, както ги няма вече звездите от планетариума. Какво ли ги е погълнало? Има го само това небе, което е просто едно покривало, и то се вдигна само веднъж, онази нощ.

От яд се залюлях по-силно, но небето все така невъзмутимо си тъмнееше над мен. Всъщност аз не засилих люлката от яд; това беше моят начин да кажа НЕ! Бях безсилна да направя каквото и да било, но поне можех да кажа своето не.

Долавях аромата на жасмин. Въпреки всичко беше сладък. Погледнах храста — цветчетата му бяха като малки бели звездички в нощта.

Антония, спомняш ли си онази нощ в планетариума? Как може да забрави такава нощ с хиляди звезди? Как може човек да се загуби толкова невъзвратимо?

Миналото ни прави изгнаници, които търсят звездите в цветчетата на жасмина.

 

 

Напълних два цикламени куфара на колелца и заминах за Милано. С убеждението, че достолепно изглеждащите сгради там са достатъчна гаранция за щастие.

„Какво ще правиш в Милано? С журналистика ли ще се занимаваш?“

Честно казано, не знаех.

За мен нищо не бе достойно да трае вечно, за да може категорично да се твърди „Антония е журналистка“ или „Антония е организатор на събития“, но в същото време желаех да правя какво ли не. Особено ако тези роли блестящо се изпълняваха от други хора.

Аз търсех красотата. По-точно търсех своето място сред красотата: исках да бъда малка, но важна част от нея. Да бъда някой, който е в състояние да я поднесе на останалите, да пуска димни сигнали, да привлича вниманието, да казва: „Ей, спри се, погледни това, щом на мен ми спира дъхът, значи, и на теб ще въздейства по същия начин“. Но изобщо не знаех как се прави това.

Влюбвах се във всичко: в начина, по който дадена дума звучеше от устата на някой мъж, в момчето от автобуса с роза в ръката, в неговото смущение, породено от женските погледи. И стоях със зяпнала уста пред музиканта, който превръщаше всичко това в ноти, пред фотографа, който умееше да запечата тези мигове. Четях книгите, издадени от Виторио, една по една — знаех, че никоя от тях няма да ме разочарова — и виждах, че и той е открил своя начин да показва красотата на хората. Ами аз — въздишах на път за вкъщи след поредния концерт, театрален спектакъл или само с книга в ръка, седнала на пода с гръб, опрян в дивана — ами аз какво правя?

Малко след първата ми среща с Виторио си намерих работа в малка детска книжарница.

Всяка сутрин трябваше да вдигам решетката, да бърша праха от рафтовете, да подреждам книгите по местата им. Минавах теракотения под с метлата, включвах компютъра, преброявах парите в касата, оглеждах помещението. Книжарницата грееше в оранжево.

Влизаха първите клиенти, идваха куриери, разни търговски представители с чанти през рамо, пристигаха вестниците, новите каталози. Местех купчини с книги — случваше се да падат. С цветни тебешири записвах какво ще чета през деня и изнасях дъската пред входа на книжарницата.

После чаках децата. Когато пристигаха, сядахме на земята и започвах да чета. Майките им ме питаха: „Вие не сте от Милано, нали?“. После се оттегляха: „Ще минем да ги и вземем след един час“.

Децата не се интересуваха откъде съм, нито дали им чета с обигран актьорски глас, или с моя леко писклив. Седяхме в кръг, аз четях, обърнала книгата към тях, а те следяха историята с ококорени очи и зяпнали усти, криеха се зад възглавниците и питаха: „Защо драконът иска да изяде детето?“. Смучеха близалки. Караха се помежду си: „Помести се, не виждам!“. Сочеха някоя илюстрация: „Не виждаш ли, че е лоша вещица? Има черни нокти!“.

После някое момиченце с дебели стъкла в червени рамки питаше: „Може ли да седна в теб?“. Докато продължавах да чета, останалите гледаха как тя отпуска глава на гърдите ми; тогава заставаха на колене, а аз се правех, че не забелязвам. Очите им се разширяваха и те започваха да ме молят да се сгушат в мен. Усмихвах се. И се превръщах в малка планина, накачулена от всички страни от деца, които се катереха по гърба и раменете ми и се бутаха: „Аз, аз!“. После увисваха, залепени едни за други, по коленете и гърба ми, кой с главата надолу, кой настрани. И накрая всички лягахме на пода, книгата стърчеше над нас като покрив, а ние се превивахме от смях.

Открих, че това ми харесва. Че да избираш книгите, които да сложиш на витрината, означава нещо. Че да говориш за тях, може да е вълнуващо. За мен беше достатъчно да спомена „Прочетох тази книга“ и да я разкажа или пък да разказвам за нея само ако ми е харесала и тогава клиентите да я купят. „Щом така казвате…“ съгласяваха се те, а аз се срамувах, защото ми се струваше, че говоря едно и също, на устата ми все се въртеше думата „прекрасна“, а тя е обикновена дума, хич не подхожда на професионалист.

Клиентите идваха и започваха: „Търся книга, която…“. Аз оглеждах рафтовете, изваждах някоя и я подавах: „Ето!“. В ръцете им се озоваваха различни книги и всяка от тях имаше своите особености, за които им разказвах. Отначало слушаха, после преставаха, просто ми се доверяваха. Бях станала като книжен мост.

В края на работния ден си слагах якето и пъхах в чантата си няколко книги, които предстоеше да прочета през нощта. Проверявах си мобилния: нямаше нито едно съобщение от Виторио. Загасях лампите и единственото, за което трябваше да внимавам, беше да не изпочупя нещо, докато спускам тежката решетка. Иначе три пъти успях да я блокирам.

После Виторио се обади.

— Как си?

— Ами, добре.

Гласът ми подскачаше и звучеше по детски в слушалката.

— Свободна ли си довечера?

Почесах се по главата. Опитах се поне да овладея гласа си, че да не трепери.

— Всъщност съм канена на рожден ден в „Бокс 8“, нали така се казва? Една приятелка ще празнува там, ще има и концерт.

— Гледай ти, и моите приятели ще ходят там! Ще свири… назова някаква английска дума, която не разбрах. Ако изобщо беше английска. — Честно казано, не знам дали ми се ходи.

Вървях по улицата, имаше ужасно движение и чух да скърцат спирачки на трамвай.

— Не те чувам! Каза ли нещо?

— Ще се видим там — реши Виторио.

 

 

Търсехме се в блъсканицата в полумрака на заведението. Първа го забелязах аз, стоеше сред приятелите си и постоянно се въртеше: чакаше ме. Познах прошарените му къдрици и широките ноздри.

— Не отивай — каза ми Джоя. — Нека той те намери. Обаче аз отидох и го дръпнах за ръкава:

— Виторио.

Той се обърна и лицето му грейна в усмивка.

Постоянно се целувахме. Не се отделихме един от друг дори за секунда, бяхме долепени с ръце, устни, хълбоци. Представи ме на приятелите си набързо, колкото за едно ръкостискане в сумрака, после останахме впити един в друг. Изглеждаше ми толкова лесно да се целуваме там. Да се протегна към него, да прокарам ръце по неговите и да напипвам тялото му под ризата. Не виждах нищо друго, нито концертът, нито рожденият ден имаха някакво значение. Усещах устните му върху своите, чувах единствено неговия смях и въпросите, прошепнати в ухото ми:

— Имаш ли гадже? Откога си сама? И защо?

Съчинявах някакви отговори.

— Не ми казваш истината — реагираше той.

А аз не исках да мисля за нищо. Само тази нощ, си казвах, само тази нощ.

Виторио ме придърпваше към себе си, стискаше ме за бедрата. Срамувах се от желанието си, от наглостта на ръцете му, от жадните ми целувки и коментарите му: „Къде отиде твоята срамежливост?“, но не направих нищо, за да го спра.

После купонът свърши. Джоя дойде да ме пита дали ще се прибираме заедно.

— Тръгваш ли си? — попита Виторио.

— Май да… — отговорих и си погледнах часовника, като очаквах той да ме задържи със знак.

Но Виторио ме хвана за ръката, поднесе я към устните си и я целуна, като направи поклон и ми се усмихна.

— Кой знае дали някога съдбата ще ни срещне отново — каза само.

После отиде при приятелите си на бара.

С олюляваща се походка стигнах до гардероба, където Джоя ми подаде палтото и шала. Шалът ми падна, някой го настъпи и когато го вдигнах, беше черен.

Обърнах се. Още не бях излязла, а Виторио вече се смееше с приятелите си с чаша бира в ръка.

 

 

Таксито хвърчеше по пустите улици на града — беше три през нощта, а на една спирка някакъв човек упорито чакаше автобуса. Аз свивах колене, гризях си нокътя и зяпах през прозореца.

— Какъв е този небостъргач? — попитах Джоя.

— И сега какво? — отвърна ми тя с въпрос.

— Утре се връщам към обичайния си начин на живот. Каквото и да се бе случило тази вечер, утре се връщам към познатото. Нали може?

Тя погледна право пред себе си, някакъв лъч освети кръглия белег от варицела на челото й.

— Може — повторих аз, този път без въпросителна интонация.

Джоя едва повдигна рамене и сви устни.

— Може, ако успееш.

У дома се съблякох като в транс на светлината на абажура. Хванах шала с върха на пръстите си. Смърдеше на бира. Спомних си начина, по който Виторио ме стискаше за раменете, докато танцувахме, за натиска на ръцете му върху бедрата ми: „Значи, не си била чак толкова срамежлива“. Изпитах срам, който се разля в корема ми. „Трябва да го изпера — помислих си — или направо да го изхвърля.“ Обаче сложих шала в найлонов плик и го скрих в гардероба, като труп от престъпление.

Онази нощ Виторио ми изпрати малка част от роман, която ми прозвуча като сбогуване.

Причината за постоянното приготвяне на куфарите е да се обезсмисли всяко статукво. Да вдигам котва, да се откъсвам от земята, от хора, от места, от страсти. Тъжен навик е да трупаш на боклука заедно със старите вестници, пълни с лоши новини, малкото чувства, които не си притежавал. Защо? Запита ме. Кой знае.

Някакво странно усещане ме държеше будна, главата ми преливаше от объркани мисли.

На зазоряване измъкнах мобилния си телефон изпод възглавницата и се заех да му пиша отговор.

Идеалното бадемово дръвче

Призраци

Когато Силвия видя за първи път Антонио, той беше един самолет, описващ кръгове в небето.

Това се случи на патронния празник на Б. Силвия щеше да запомни онзи горещ ден с тълпите хора по брега, продавачите на балони, статуята на Свети Никола, която се поклащаше на носилката, и натрапчивата миризма на сандвичите с пържен дроб. И още нещо: как госпожица Фортуна, председателка на асоциацията, ги броеше на всеки пет минути. „Да не си губим другарчето“, смееше се Силвия; но после, когато забеляза, че Дарио вече не я държи за ръката, наистина се уплаши.

А над всичко това летяха самолетите от представителната ескадрила на италианските ВВС. Те правеха разни пируети във въздуха, преследваха се, пресичаха си пътя, разделяха се и се събираха, а когато се събираха, летяха нависоко и пускаха ивици дим в цветовете на италианското знаме, както им обясни госпожица Фортуна. Силвия се захласна по този спектакъл от кръстосвания и спирали, а Дарио й се подиграваше, че стои със зяпнала уста.

На крайбрежието бяха направили малка сцена с високоговорители и някакъв водещ обясняваше акробатичните номера, предизвикваше аплодисментите на публиката и от време на време казваше:

— Погледнете наляво! Погледнете надясно!

И Силвия въртеше глава ту наляво, ту надясно, но най-вълнуващият момент беше, когато в притихналото и празно небе (по което личеше само малка струйка разсейващ се дим) се появи водачът, ей така, изневиделица, направо от нищото иззад една къща, и като светкавица пресече цялото крайбрежие, въртейки се около себе си само на няколко метра от водата.

— Едно, две, три, четири, пет превъртания! — крещеше водещият изумено и всички силно аплодираха, а сърцата им биеха направо в гърлата. Силвия пляскаше най-силно от всички, защото искаше пилотът да я чуе и да й се усмихне от кабината, както си лети надолу с главата.

Когато зрелището свърши, едно дете си изпусна балона, пълен с хелий, и той се вдигна в небето. Силвия си помисли, че това е като подарък за пилотите. Тя не свали очи от небето чак до момента, в който всички не влязоха в залата на Общината.

— След малко — обясни им госпожица Фортуна — пилотите от представителната ескадрила ще дойдат тук и ще ви разкажат всичко, което искате да знаете за номерата, които изпълняват със самолетите. — Тя седна до Силвия и продължи: — Ти не знаеш, но когато бях малко момиче, си мечтаех да срещна пилотите от тази ескадрила! Защото бях чела Лиала^[1], ти чела ли си я? Какви ги говоря, ти четеш Песоа, Леопарди, Йейтс! Имаш ли подходящо стихотворение за днешния ден?

Силвия винаги имаше стихотворение подръка. Като човек, който има кърпичка в джоба или химикалка в чантата. Тя винаги носеше със себе си някой стих. Но в онзи майски следобед госпожица Фортуна я питаше за стихотворение, подходящо за деня… Дали щеше да намери поезия, която да опише тази среща?

Пилотите се бяха строили в редица в залата на Общината. Всеки разказа по нещо за годините на тренировки, за въздушните номера, изпълнени преди това. Всички бяха високи и изпънати в стегнати униформи. С изключение на един.

Той беше отстъпил крачка зад останалите и не стоеше мирно, а преместваше тежестта си от крак на крак. И не гледаше гордо като герой, а по-скоро разсеяно. Защото Антонио не сваляше поглед от децата със синдрома на Даун, седнали пред него, и си мислеше, че никога не е виждал толкова много събрани на едно място. Тревогата в гърдите му растеше, докато се питаше как ли живеят, какъв ли може да е смисълът на живота им и най-вече защо бог е избрал подобна съдба за някои от чадата си. И защо страдат те, а не той например.

Силвия забеляза, че по челото на пилота са избили капки пот.

Те дали си дават сметка за нещастието си, чудеше се Антонио. А колко ли страдат родителите им? „Ох — мислеше си — ами ако знаех, че детето ми ще се роди с този синдром, какво щях да направя?“

Интересно, рече си Силвия, защо постоянно си пипа крака?

„Ох, сега пък кракът започва да ми се схваща — помисли си Антонио — всичко ме боли… ами ако наистина имам множествена склероза? Не искам да страдам, предпочитам да умра внезапно, не да влача някоя болест… Но докторката каза, че съм добре… обаче не ми направи магнитен резонанс…“

Силвия ококори очи, когато видя как пилотът бавно повдигна десния си крак и се опита да запази равновесие, като се стараеше да остане незабелязан.

„Виждаш ли, Антонио? Не успяваш да запазиш равновесие… Напразно се шегуват зад гърба ми, че съм хипохондрия, искам да видя какво ще правят те на мое място. И защо това момиче ме зяпа така? Я, окото, трепери ми окото… Какво бях чел? Ако ми трепери окото от страна на същия крак, тогава е симптом… или пък беше на обратно? Е, сега започнаха да ми треперят и двете очи. Вече нищо не виждам…“

Какво прави този? Любопитството на Силвия нарастваше. Тя беше изцяло погълната от странния човек и не се интересуваше от останалите, които гордо разказваха за храбростта си. Онзи там затваряше ту едното, ту другото си око, сякаш правеше някакви опити, както си стоеше сред изпъчените си колеги, и въобще не чуваше командира, който представяше членовете на ескадрилата.

Силвия се забавляваше, а от Антонио се лееше пот.

— Сега да ви представим пилотите! — каза командирът.

И когато дойде ред на Антонио, Силвия не повярва на ушите си: този ли бил водачът? Този тук е героят, на когото ръкопляскаше целия следобед?

Щом Антонио забеляза, че момичето го гледа в упор, на пребледнялото му лице изгря толкова хубава усмивка, че Силвия веднага пак повярва. Всъщност нямаше кой друг да бъде водачът: той наистина се открояваше от останалите.

Когато се качиха в автобуса, за да се върнат в Сан Фе, Силвия доближи уста до ухото на госпожица Фортуна.

Имаше един господин, седнал срещу госпожа,

седяща срещу него.

Вдясно/вляво от тях имаше прозорец,

вляво/вдясно от тях имаше врата.

Нямаше огледала, но в тази стая

всичко се отразяваше дълбоко едно в друго.^[2]

— Прекрасно е.