Рандал Силвис
Чернова (42)

42

Демарко бе намалил звука на радиото в колата и до слуха му периодично достигаше мощен тътен от рокмузиката в „Уиспърс“, който всеки път му лазеше по нервите. Усещаше шума като вибриращо потупване по кожата си, като повтарящ се сърбеж. Избрал бе станцията на „Нешънъл пъблик рейдио“ в Ери с надеждата, че мекият глас на радиоводещия и музиката на Колтрейн и Монк ще намалят безпокойството му. Нервничеше, тъй като се налагаше да седи твърде дълго на едно място с празни ръце и трезва глава. Наблюдаваше паркинга вече осемдесет минути — откакто Морган и Кармайкъл бяха влезли в заведението, облечени като играчи, дошли направо от бара на голф клуба. През това време всеки от тях се бе отбил до тоалетната, за да звънне на Демарко. По думите им Бони стояла зад бара, без да показва признаци на безпокойство или интерес към когото и да било от присъстващите. Никой от клиентите не приличал на Томас Хюстън.

Демарко не можеше да обясни защо очаква Хюстън да се появи тук точно тази вечер. И същевременно бе сигурен, че писателят ще дойде. По някакъв начин това място и връзката на Томас с Бони бяха дълбоко свързани с убийствата в дома на семейство Хюстън. Демарко го знаеше, Хюстън го знаеше, Бони го знаеше. А Томас Хюстън бе човек на установения ред и използваше рутината като успокоително, като влажно одеяло, с което покриваше вътрешния си огън. Прекарал бе няколко последователни четвъртъка тук с Бони, а в едната от тези вечери и двамата не бяха дошли в „Уиспърс“. После Клеър, Томи, Алиса и Дейвид бяха убити, а Хюстън бе забелязан да се лута замаян из улиците по зазоряване. Сега отново бе четвъртък вечер. Къде другаде би отишъл Хюстън, смутен и объркан, обзет или от гняв, или от чувство за вина?

Демарко отново погледна часовника си. 10:07.

— Къде си, по дяволите? — каза.

Накрая призна пред себе си, че е сгрешил. Хюстън нямаше да дойде. Изпрати съобщение до двамата полицаи: „Пратете я отвън.“ С малко късмет поне единият щеше да усети вибрацията на телефона си през мощния грохот на „Деф Лепард“.

Четвърт час по-късно задната врата на клуба рязко се отвори. На жълтата светлина застана женска фигура и бавно огледа паркираните автомобили. Демарко не виждаше лицето й, защото тя стоеше с гръб към светлината, но носеше широки панталони и риза с къс ръкав, а не костюм на танцьорка. Той отвори вратата на колата си, подаде глава навън и каза:

— Насам. — После светна с фенерчето за миг и затвори вратата.

Бони тръгна към него решително, с широки и гневни крачки. Вратата на „Уиспърс“ хлопна зад гърба й и във внезапно настъпилия мрак Демарко я изгуби за секунди, но отново я видя, когато приближи към колата. Наведе се над седалката и отвори пътническата врата.

Жената подпря двете си ръце на покрива и се наведе да го погледне.

— Добре, за какво става въпрос?

— Ще водим разговор — заяви той. — Влизай.

Бони примигна два пъти и Демарко разбра, че гневът в очите й всъщност прикрива нещо друго. Когато заговори, в тона й нямаше раздразнение, само страх:

— Имам си достатъчно работа в клуба, ако не си забелязал.

— Ако не влезеш в колата, клубът вече няма да е твоя грижа — каза й.

Тя се изправи и погледна към „Уиспърс“.

— Това са глупости — отвърна.

Демарко замълча. Вече се чувстваше по-добре, малко по-спокоен.

Жената се качи, хлопна вратата и го изгледа свирепо. Той изключи радиото. После се обърна към нея и се усмихна.

— Това е полицейски тормоз.

Усмивката му не трепна.

— Къде беше по-миналия четвъртък през нощта? — попита я.

Усети сепването й, без да го вижда. Знаеше, че дори лампичката в купето да светеше, нямаше да го види в изражението й, но долови негативната му енергия, внезапна и мигновена.

— Къде може да съм била според теб? На същото място, където съм винаги. Тук. На работа. Грижех се за бизнеса си.

— Ако смяташ да започваш този разговор с лъжа, Бони, можем да го проведем другаде. Някъде, където седалките не са толкова удобни.

— И където мога да извикам адвоката си — добави тя.

— Нямам нищо против. Мога да те задържа за разпит. За седемдесет и два часа аз, ти и адвокатът ти можем да проведем няколко разговора.

Жената се взираше през предното стъкло и мълчеше.

— Знам, че онази нощ си била с Томас Хюстън. Четвъртъкът, в който той не се е появил в „Уиспърс“.

— Да, сетих се, бях на литературно четене. Любимото ми занимание.

— Последния път, когато говорихме, ти нямаше представа къде е бил Хюстън онази нощ.

Бони седеше леко прегърбена, мълчеше и не помръдваше. Измина половин минута. Накрая каза:

— Кълна се в бог, че не съм направила нищо.

— Знам, че не си. А и защо? Харесвала си Томас Хюстън, той е харесвал теб. Прекарвали сте доста време заедно в разговори, нали?

— Кой ти го каза?

— Е, къде бяхте онзи четвъртък? — настоя Демарко. — Знам, че сте били заедно. Знам, че сте прекарали нощта заедно, и то не на литературно събитие в Синсинати. Така че или ще ми кажеш къде сте били, или в рамките на двайсет и четири часа ще разбера сам и ще се върна, за да те арестувам и да затворя заведението ти.

— Това, което правиш, е незаконно.

— Разпитвам свидетел, Бони. Нищо незаконно няма в действията ми. Досега не съм имал причина да те арестувам. Но ако разбера, че укриваш информация, това ще се промени. И ще го направя. Изборът е твой.

Даде й няколко секунди да осмисли нещата, после добави:

— Имай предвид, че това е разследване на убийство. Не е дребна работа. Четирима души са мъртви. Трима от тях са деца.

С всяка минута, прекарана в колата, Бони се бе привеждала леко напред в седалката си и сега седеше, почти опряла чело в таблото и стиснала юмруци върху корема си. Демарко търпеливо я чакаше да прецени възможностите си. Измина цяла минута. Тътенът на музиката от „Уиспърс“ вече не го дразнеше. Чувстваше се по-спокоен.

— Той ме заведе да направя аборт — изрече Бони.

Ред бе на Демарко да се стресне.

— Томас Хюстън?

— Нали за него говорим през цялото време?

— Къде те заведе?

— В Кливланд. Направих го в четвъртък следобед. Прекарахме нощта в хотел „Супер 8“, до магистралата. На сутринта се прибрахме.

— Знаеш, че мога да проверя всичко това — каза й.

— Направи го — отвърна Бони. — Кливланд, „Център за женско здраве“ на Уотър стрийт. Регистрирах се като Бони Джийн Бърнс. Той измисли името. От някакво старо стихотворение, написано от някого си^[1].

— Защо Хюстън? — попита Демарко. — Защо той те заведе там?

Жената се обърна към него и го погледна през мрака.

— Ти как мислиш?

— Искаш да кажеш, че бебето е било негово?

Звучеше изтощена, когато отговори:

— Точно това ти казвам.

— Изневерявал е на съпругата си с теб?

— Толкова ли ти е трудно да повярваш? Или просто не искаш?

Демарко не разполагаше с отговор. Поне не и с такъв, който би изрекъл на глас.

— Някога обсъждали ли сте варианта за сериозна връзка? Да живеете заедно, имам предвид.

— Господи, не — отвърна тя.

— Никога ли не сте говорили какво би могло да се случи, ако съпругата и семейството му бяха извън картинката?

— Беше просто увлечение, Демарко, разбираш ли? Той го знаеше и аз го знаех. Три пъти му го лапах, два пъти го изчуках. Искаш ли да знаеш в какви пози? Това също ли е важно за разследването ти?

— И никой от двама ви не прояви разума да използвате презерватив?

— Използвам диафрагма. Очевидно не са достатъчно надеждни.

Той се облегна назад и се вторачи във волана. Изтощението в гласа на Бони започна да обзема и него. Спокойствието изчезна, тялото му внезапно натежа, крайниците му изтръпнаха. За пръв път от много време насам почувства, че ако затвори очи, веднага ще потъне в сън.

Внезапно блесналата светлина от „Уиспърс“ го изтръгна от вцепенението. В правоъгълника от жълта светлина се появи едър мъж — широки рамене, гола глава и огромни мускули. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка. Отвори вратата докрай, за да стопира пружинните панти, после направи няколко крачки напред, спря и присви очи към автомобилите. В рамките на няколко секунди забеляза силуетите в колата и закрачи към тях.

Демарко отвори вратата си.

— Прибирай се, приятелче.

Но вместо да спре, охранителят се затича. Сержантът излезе от колата, включи фенерчето си и го насочи към очите на мъжа.

— Това е работа на щатската полиция. Прибирай се обратно. Веднага.

Едрият мъж застина за миг. После направи крачка и половина назад, обърна се и влезе обратно в клуба. Вратата хлопна зад гърба му. Демарко отново се настани зад волана и затвори вратата.

— Разкажи ми за Текс — каза.

— Казва се Текс — отвърна Бони.

— Нещо друго?

— Охранява клуба.

— Фамилно име?

— Дойл, струва ми се.

— Струва ти се?

— Вече ти казах как процедираме с имената тук, нали? А сега сигурно ще ме арестуваш, защото съм дала работа на човек, без да съм получила разрешение от службите за национална сигурност.

— Защо е толкова загрижен, че си излязла навън?

— Защото му плащам точно за това: да наглежда мен и момичетата.

— Нов ли е?

— Да, тук е от около два месеца.

— Кой вършеше работата му преди?

— Брат ми Моби. Виждал си го. И ти е ясно защо имах нужда от нов човек.

— Откъде е Текс?

— Може би от Тексас, не мислиш ли?

— Чувам, че двамата се харесвате.

— Ами да — каза Бони. — Аз не знам със сигурност дори фамилното му име, не знам нищичко за него, обаче го чукам. Дявол да го вземе, явно чукам всеки, който ми се изпречи пред погледа. И теб ще изчукам, ако пожелаеш. Управлявам клуб, където момичетата си развяват циците и задниците пред мъжете, така че явно самата аз съм шибана курва, нали? Аз съм шибана нимфоманка, нали? Е, хайде, Демарко, извади си го и да започваме.

Той замълча. После попита:

— Кой от тези автомобили е неговият?

— Откъде да знам?

— Не знаеш каква кола шофира?

— Аз съм вътре, когато той пристига. Вътре съм и когато си тръгва. Възможно е да го спускат и от летяща чиния.

— Значи ще ме принудиш да проверя всички регистрационни табели на този паркинг. Само за да разбера кой е твоят охранител.

— Не те принуждавам да правиш каквото и да било. А и какво значение има кой е? Текс няма нищо общо с цялата тази история.

— Може просто да не харесвам мъже, които ми се нахвърлят с бухалка.

— Това е твой проблем, не мой.

Демарко отпусна глава на облегалката и затвори очи. Ритъмът на музиката отново му лазеше по нервите. Усещаше вибрацията в очните си ябълки.

— Е, ще го вадиш ли, или не? — попита Бони. — Какво има? Страхуваш се да ми го покажеш?

Той не отвори очи. Седяха в мълчание около минута. Накрая я попита:

— Как издържаш в този толкова тъжен бизнес?

— Не си ли забелязал? Целият шибан свят е тъжен.

Измина още минута. Демарко се изправи, закопча предпазния си колан и посегна към ключа.

— Ще те уведомя, ако имам други въпроси.

— Нямам търпение — отвърна тя.

Трясъкът на вратата отекна в костите му. Демарко запали двигателя и фаровете светнаха. Проследи я с поглед, докато пресичаше покрития с чакъл паркинг. На връщане в походката й нямаше и следа от предишната твърдост. Стъпваше унило и колебливо. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната брадичка, за да покаже, че не я е засегнал, но тътреше крака и това я издаваше. На моменти изглеждаше така, сякаш ще се спъне и ще залитне на една страна. Демарко се наведе, за да я вижда по-добре, но тя вече бе стигнала до вратата на „Уиспърс“. Отвори я, пристъпи в жълтата светлина и изчезна.

— Кучият му син — измърмори Демарко. Обърна се, посегна към куфарчето си и го разтвори върху пътническата седалка. Включи лампичката в купето, измъкна тефтера на Хюстън измежду документите и го запрелиства, докато откри откъса, който търсеше.

Тя излъчва някаква потайност, някаква бледа аура на свян. Изглежда като танцьорка, която се опитва да прикрие накуцване, но с нейните крака няма проблем; те са си наред, чудесни са. Не, нейното накуцване е другаде, някъде в съзнанието или в сърцето й, в задръжките на душата й.

Имаше и още един откъс с описание на устата й. Не му отне дълго да го намери.

Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно. Дори усмивката й е бавна и натежала от скръб.

Двата откъса прилягаха повече на Бони, отколкото на Дани, осъзна Демарко. Всъщност те идеално описваха Бони. Вдигна поглед към „Уиспърс“, към затворената врата и мъждивата гола крушка.

— Тя е Анабел — каза. Все още не можеше да си го обясни, но въпреки това бе сигурен. — И двете са Анабел.