Рандал Силвис
Чернова (15)

15

За вечеря Демарко отвори консерва бяла риба тон и я прехвърли в чиния. Наряза домати, лук и моцарела за салата „Капрезе“, добави сух босилек и поръси всичко с италиански сос. Наля си половин водна чаша „Джак Даниълс“ и сервира вечерята на масата в трапезарията. Там стоеше и компютърът му, насред купчина папки и всевъзможни листове, която никога не намаляваше.

Дискът на Кармайкъл съдържаше шейсет и седем имейла до и от осем различни източника, повечето от входящата поща, всичките не по-стари от шест седмици. Очевидно Хюстън не обичаше да трупа информация и редовно прочистваше пощата си. Кармайкъл бе подредил писмата в отделни папки, надписани с имената на кореспондентите.

Първата папка съдържаше съобщения, разменяни между Хюстън и литературния му агент. Тонът на агента му преливаше от оптимизъм относно шумотевицата, която се вдигаше около „Безнадеждно лято“. Уведомяваше го, че всекидневно получавал запитвания относно филмовите права, че водел преговори относно правата върху аудиокнига, а чрез подагентите си — и върху правата за превод в девет държави. За февруари бе насрочено отпечатването на издание с едър шрифт, а изданието с меки корици за масовия пазар се очакваше да излезе през май следващата година. В един от имейлите той предричаше половин милион долара авансово плащане за следващия роман на Хюстън. „За бога, Том, изпрати ми петдесетина страници и ми опиши набързо сюжета — настояваше агентът. — Трябва да ковем желязото, докато е горещо, човече, а точно в момента огънят гори като бесен. Освен това наскоро се запознах с една жена, която работи в «Снамалот», адски секси брюнетка с крака, които стигат до най-изящния задник, по който някога съм точил лиги. Обещах й да я заведа в Ибиса, ако се съгласи да преспи с мен, така че се нуждая от шибаната комисиона!“ Отговорите на Хюстън показваха по-голяма литературна загриженост. „Планирам да не бързам с тази, Хари. Сюжетът е доста по-заплетен, а и проучването изобщо не е лесно. Трябва да внимавам. Може би онази брюнетка ще се примири с Рузвелт Айлънд вместо Ибиса? Кажи й, че там ще има по-малко терористи“.

В друг имейл писателят се оплакваше от репутацията си. „Проблемът ми е, че изпълних твърде успешно задачата си да залича пропастта между сериозната и комерсиалната проза. Създадох твърде силни сюжети. Продадоха се твърде много копия от книгите. И сега според «Уошингтън Поуст» аз съм «ветеран в областта на детективските романи». А нито една от книгите ми не е истински детективски роман“.

В друг имейл: „Забелязал ли си, че всяка шибана рецензия започва с това, че съм получил двеста хиляди аванс за «Лятото»? Така ли се оценяват книгите напоследък, Хари?“

Демарко отпи от бърбъна си.

— Значи и той си има своите проблеми — отбеляза. — Далеч не е толкова щастлив, колкото изглежда.

Ала в имейлите до студентите си Хюстън поддържаше коренно различен тон. Повечето преливаха от окуражителни думи и съвети: „Точно сега изобщо не се тревожи относно публикуването. Ти пишеш добре, Никол, и ще ставаш все по-добра. Така че се концентрирай върху това. Публикуването ще се случи тогава, когато си готова за него“.

„Всичко е в изпълнението, Бен. Научи се кога да драматизираш и кога да резюмираш. Правиш твърде много от второто и твърде малко от първото“.

Имаше имейли от и до деветнайсет различни студенти. Хюстън подписваше всичките си имейли с ТХ. Във всичките му коментари присъстваше любезна, но настоятелна откровеност, на която Демарко искрено се възхити.

— Не е човек, който ще седне да те залъгва — изрече на глас.

Повечето студенти имаха само по един или два имейла от Хюстън, но един от тях, Нейтън Брисън, бе получавал поне по едно писмо седмично за последния месец и половина. Всички бяха отговори на въпроси, задавани от младежа относно постройката на текста. Нещо обаче привлече вниманието на Демарко — макар че всеки от отговорите на Хюстън започваше с полезен съвет и окуражителни думи, три от тях завършваха с леко променени вариации на една и съща покана: „Научноизследователска работа тази седмица. Искаш ли да ме придружиш?“ Още по-интригуващо бе най-последното съобщение отпреди осем дни: „Трябва отново да говоря с Анабел. Искаш ли да ме придружиш?“

— Анабел? — изрече Демарко. — Коя, по дяволите, е Анабел?

Написа „Нейтън Брисън“ в бележника до клавиатурата, а под него добави „Анабел?“

Два файла съдържаха кореспонденция между Хюстън и декана на катедрата за хуманитарни науки, както и между Хюстън и ректора. Поздравления от ръководството, покани за обяд, прочувствени словоизлияния, сърдечни ръкувания и потупвания по рамото, учтиви благодарности от Хюстън. Единственото интересно съобщение във входящата поща беше от декана, който пишеше: „Исках само да те уведомя, че получих копие от изобличителната реч на Конеску. Можеш да си сигурен, че ще отговоря на това по обичайния начин. И все пак трябва да стъпваме на пръсти. Съдебният спор е мръсна работа, независимо дали е оправдан, или не“.

— Хмм — каза Демарко и наклони чашата си, която бе празна. Изкуши се да я допълни, но нямаше търпение да отвори файла с надпис „Конеску“.

Първото съобщение беше дълго две страници, на места едва разбираемо осъждане на Хюстън. Поздравът беше злокобен: „Sieg Heil, mein Chairman!“^[1]. После писмото обвиняваше Хюстън и друго лице — „твоят последовател подлизурко“ — за неотдавнашното решение на катедрата да отхвърли молбата на Конеску за постоянно назначение. Мъжът обещаваше съдебен процес по обвинение в „етническа дискриминация“. Писмото бе подсилено с пейоративи^[2], повечето от които с главни букви или удебелени в черно: подъл, жалък, низък, садистичен. Наричаше Хюстън неонацистко юпи, сводник, проститутка, задник. Пожелаваше му „канцерогенен живот, пълен с брадавици и злочести ни“.

Демарко написа в бележника „Конеску. Адски ядосан“. Отговорът на Хюстън бе доста по-премерен:

Разбирам гнева ти, Валя, но аз съм само един от деветимата колеги, които гласуваха против назначението. Уверявам те, че нямам нищо против теб в личен план и не изпитвам никакви негативни чувства към румънците като цяло. Знаеш какви са съображенията ми, изразявал съм ги съвсем ясно на съвещанията на катедрата. Като председател на комисията по назначенията съм задължен да го правя и аз приемам това задължение сериозно. Но нека повторя и тук: смятам за неуместно да таксуваш студентите си по шейсет долара за учебник, който си написал и си платил да бъде издаден. Ако учебникът беше издаден от уважаван издател, той щеше да бъде редактиран по-добре. Както си спомняш, направих фотокопия на първите две страници и поправих деветнайсет правописни, граматични и печатни грешки само там. А това е учебен текст за начинаещи писатели. Как бихме могли да оправдаем употребата му като такъв? Едно е да се издаваш сам за свое собствено удоволствие, но съвсем друго е да принуждаваш студентите си да купуват учебник, който инак е непродаваем и осеян с онзи тип грешки, които се надяваме да научим студентите си да избягват. В продължение на три години администрацията позволява тази практика и аз смятам това за оскърбление към академичната ни свобода. Ето защо гласувах против назначението ти на постоянна длъжност.

Демарко посегна към бележника и постави удивителна след името на Конеску.

Последният файл също съдържаше три съобщения — две от колегата на Хюстън, поета Робърт Дентън, и едно от Хюстън до Дентън. В първото Дентън съобщаваше, че също е получил копие от гневното писмо на Конеску, и добавяше: „Искам да видя топките на това лигаво, мижаво копеле отрязани и заковани с пирон на стената. Обаче курешката-знаеш-кой се тресе в гучито си от страх при мисълта за съдебен процес“.

В писмото си до поета Хюстън призоваваше към сдържаност. „Резултатът от гласуването беше 9 на 3 срещу него. Смята да съди всички ни ли? Блъфира, знаеш го. Изпуска пара в тези писма, после седи, без да гъкне, на съвещанията на катедрата“.

Отговорът на Дентън бе изпратен в петъка преди убийствата.

Защо не напишеш нещо за „Кроникъл ъф Хайър Едюкейшън“ или дори за „Ню Йорк Таймс“? Разкажи как всички тези академици, които не могат да надпишат и шибана пощенска картичка, се самоиздават, а после се тупат взаимно по гърбовете и се поздравяват, че ги „публикуват“. Разкажи как горките шибани хлапета, които трябва да използват тези учебници, просто нямат избор. Разкажи каква шибана измама е целият този бизнес със самоиздаването в академичните среди. Ти имаш нужната репутация, човече. Ти можеш да го направиш. Ти си майстор винар. Аз съм обикновен берач на грозде.

В папката нямаше отговор от Хюстън. Дали му беше отговорил лично, или просто не бе имал време? В бележника Демарко написа „Робърт Дентън“.

Беше почти единайсет вечерта, когато приключи с четенето на имейлите. Гърбът го болеше, очите му сълзяха, но вече разполагаше със списък от четирима души, които представляваха интерес за следствието. Хюстън все още бе основният заподозрян, но вече нямаше съмнение, че животът му не е толкова идиличен, колкото изглежда. Демарко не изпита никакво удоволствие от това откритие.