Рандал Силвис
Чернова (53)

53

Преди сутрешния инструктаж Демарко се срещна с началника си в кабинета му. Сигналите до полицейските служби за издирване на Инман, Бони и Хюстън вече бяха променени според обстоятелствата. Ако случайно забележеха Хюстън, трябваше да приближат внимателно и по възможност да го задържат със защитна цел. Бони се смяташе за вероятен заложник или съучастник на Инман. Самият Инман трябваше да бъде арестуван на всяка цена.

— Ще бъда откровен с теб, Райън — каза Боуен. — Онази част, в която просто зарязваш Хюстън до парапета и се връщаш в колата си, ме притеснява.

— Защото не си присъствал — отвърна Демарко. — Още една крачка да бях направил към него, и щеше да скочи. Така по-спокоен ли си?

— Да не говорим, че изобщо не е трябвало да ходиш там сам…

— Проверявах следа. Както вече казах, няма как да знаеш, защото не си присъствал.

— Защо просто не се отдръпна някъде извън полезрението му и не използва телефона си?

— Ти чете ли доклада?

— Шест страници е. Прелистих го.

— Тогава го прелисти пак. И този път прочети шибаното нещо.

— Много си раздразнителен.

— Осем сутринта е, мамка му. Не съм спал цяла нощ, а шибаният доклад е точно тук, на шибаното ти бюро. Взел съм решение според обстоятелствата. Престани да издевателстваш над мен, става ли?

— Смяташ, че след като си ми бил началник, можеш да ми говориш по този начин?

— Точно така смятам. Така че си пий шибаното капучино мока лате гранде и ме остави на мира поне за малко. Чака ме инструктаж.

Демарко се обърна и излезе от кабинета на Боуен.

Четири секунди по-късно отново цъфна на прага.

— Между другото, извинявам се за ругатните.

Шефът му облиза пяната от устните си.

— Извинението се приема.

* * *

След инструктажа Демарко застана до прозореца в кабинета си и се загледа в изоставеното гнездо. „Може пък да си му спасил живота — каза си. — Погледни го от тази страна.“

„А може и да не си.“

Постави се на мястото на Хюстън, опита се да мисли като писателя, да усети емоциите му. „Току-що си научил името на човека, който те е принудил да намушкаш собственото си бебе и е заклал семейството ти. Разбрал си, че жената, на която си имал доверие и на която си помогнал заради вроденото ти състрадание и въпреки собствените ти опасения, по-късно те е разкрила на своя човекоподобен приятел. Може да е била заставена, бита, заплашвана, кой знае. Има ли значение? Не, сега единственото важно е, че вече знаеш името на мъжа. Затова не скачаш от кулата на фара. Кухото ти досега тяло се изпълва с решителност. По дяволите състраданието, приключил си с него. Е, може да отделиш стотина грама съчувствие за Бони заради всичко, през което е преминала, но нито капка за Инман. Искаш той да страда. Искаш да го накажеш с максимална жестокост. Със собствения ти живот е свършено, знаеш го. Приемаш го като неоспорим факт. Но докато си още жив, искаш да видиш как Инман страда. Нуждаеш се от това. По дяволите да вървят храната, сънят, кислородът. Сега сърцето ти изпомпва лава. Във вените ти кипи отмъщение“.

Демарко усети жегата в собствените си вени и не беше сигурен чии мисли подклаждат този огън — неговите или на Хюстън. Не че имаше значение. Искаше да докопа Инман не по-малко от писателя. Шансовете на Хюстън да открие Инман бяха почти нулеви. Той нямаше нито кола, нито оръжие, нито информация за местоположението му, нито средства да го издири. Демарко обаче разполагаше с подкрепата на най-добрите полицейски екипи в страната и имаше по-добри шансове.