Рандал Силвис
Чернова (52)

52

Хюстън се бе превил одве с гръб към парапета и хлипаше неконтролируемо, заровил лице в шепите си. Демарко бавно се изправи и се приближи внимателно до него. Положи ръка върху гърба на писателя и усети изгарящата топлина между лопатките му. Усети и ледения вятър от езерото върху лицето си. Стоеше така, без да помръдва, загледан в необятния мрак. В далечината се мержелееше разкъсаната огърлица от светлини. Те сякаш подскачаха, плаваха и се мятаха напред-назад по течението на скръбта.

Тогава Демарко също се наведе и опря чело в гърба на другия мъж.

* * *

Малко по-късно Хюстън се свлече на земята. След няколко минути се надигна в седнало положение, обви коленете си с ръце и оброни глава. Демарко се обърна с гръб към езерото. Искаше му се да седне до Томас, но остана прав, налагаше се да започне разговора.

— След колко време откри останалите? — попита.

— Не знам.

— Но след известно време… Когато си осъзнал, че той вече не е там, не стои зад теб в стаята на Дейви.

— Нямаше го никъде — изрече Хюстън.

— И тогава ти тръгна към другите стаи.

Писателят не каза нищо. Както бе отпуснал глава върху ръцете си, я мръдна два пъти, сякаш кимаше.

— И нямаш никаква представа кой е този мъж?

— Свързан е с Бони. Само това знам.

Демарко се зачуди колко информация да сподели с него. Дали не бе най-добре първо да го отведе до колата? Или Хюстън щеше да се отдръпне сам от парапета, щом чуе новините от разследването?

— Снощи отидох да я видя — каза Томас. — Да я попитам. Но той беше там. Излезе отвън и го видях.

— Бил си там? — попита Демарко.

— Тогава разбрах, че тя няма да ми помогне. Видях и теб.

— Защо не ми се обади? Трябваше да ми се обадиш още в самото начало.

— Ти си мой приятел. И полицай. Щеше да е мъчително за теб да вземеш правилното решение. И да приемеш моето решение.

Демарко помълча известно време. После заговори:

— Мъжът се казва Карл Инман. Сега се представя с името Текс. Охранител е в „Уиспърс“, но избягва да се показва. Преди три месеца е излязъл от затвора, има дълъг списък от провинения, повечето са свързани с упражняване на насилие. Този път е лежал четири години. Помня го още от времето, когато за пръв път срещнах Бони. Променил се е много оттогава. Подозирам, че е на стабилна диета от стероиди.

Хюстън бе вдигнал поглед към него.

— Знаеш ли къде е?

— Още не. Но ще разберем. Ще го открием.

— Не съм си представял, че е възможно — поклати глава писателят. — Никога.

— Невъзможно е да си го представим — отвърна Демарко.

Изминаха няколко минути. Полицаят вече трепереше от студ, беше измръзнал до кости.

— Трябва да слезем долу, Том. Да ти намерим местенце, където да си починеш. Да се нахраниш.

Хюстън се подпря на една ръка и бавно се изправи на крака. Но вместо да тръгне към стълбите, застана на метър от извития парапет.

— Томас — каза Демарко. — Хайде, моля те.

Писателят поклати глава.

— Ти тръгвай. Просто ме остави.

— Да те оставя, за да направиш онова, което си намислил? — Пристъпи към него, но спря, когато Хюстън се отдръпна и се облегна на парапета. — Томас, мисли. Забрави за По. Няма рай до езерото. И твоята Анабел не е тук.

— Тръгвай тогава. В противен случай ще се наложи да разбера дали наистина е така.

— И ако те оставя тук, няма да се опиташ да разбереш?

Хюстън погледна надолу към скалите.

— Ще го заловим, Томас. Обещавам ти.

— В такъв случай ще се върна, когато го хванете.

Демарко обмисли вероятностите. Можеше да се хвърли към писателя с един дълъг скок и да го хване, но дали щеше да е достатъчно бърз, за да му попречи да прескочи парапета? Едва ли. Дали Хюстън действително възнамеряваше да скочи? „Семейството му е заклано — каза си. — Ти какво би направил?“

Би могъл да извика подкрепление, да обградят фара с хора и спасителни мрежи. „И те ще дойдат тъкмо навреме, за да изстържат Хюстън от скалите.“

А можеше и да приеме честната му дума. Човекът не беше престъпник. Не беше убиец.

— Добре, ще ти се доверя — каза Демарко, — но при едно условие. — Бръкна във вътрешния джоб на якето си, измъкна оттам визитка и я протегна към Хюстън. — Това е номерът ми. Можеш да стигнеш до телефон, нали? Обаждай ми се на всеки… шест часа, става ли? Съгласен ли си?

— Остави визитката на земята. Не се приближавай повече.

— Вятърът ще я издуха.

— Тогава я остави някъде вътре.

Демарко отпусна ръка.

— Даваш ли ми думата си? Защото знам, че си честен човек, Томас. Знам, че си държиш на думата.

Хюстън изсумтя:

— Вече не съм онова, което бях.

— Ние сме такива, каквито сме. И аз вярвам в теб. Даваш ли ми думата си?

Изминаха няколко секунди.

— Остави визитката вътре.

Демарко остави визитката си и три банкноти по двайсет долара върху най-горното стъпало. В последния момент реши да сложи върху тях и мобилния си телефон.

Веднага щом се добра до колата си, използва радиостанцията, за да се свърже с телефонната компания. Поръча им да следят непрекъснато местоположението на телефона му. После го налегнаха съмнения относно собственото му решение. Правилно ли бе постъпил? Дали солидарността му към Хюстън не влияеше на преценката му?

Разбира се, че влияеше. Така би постъпил приятел.

Отново посегна към радиостанцията и уведоми полицията в Охайо за потенциален самоубиец на върха на фара до Пери Пойнт.

— Доведете психолог и спасителен екип — каза. — Никакви светлини или сирени. Ще ви чакам там.

Излезе от колата и тръгна обратно към телената ограда. Прескочи я отново възможно най-тихо. Промъкна се през отворената врата на кулата. Изкачи предпазливо стълбите, като стискаше зъби при всяко проскърцване. На най-горното стъпало откри само мобилния си телефон. Знаеше, че и долу на скалите има само пръски от пяна, нищо друго. На небето никой не се нуждаеше от пари или от телефонния номер на сержант Демарко, нали?

Отмени проследяването на телефона си, отмени и спасителния екип и неохотно пое обратно към колата, размахвайки фенерчето си като сърп.