Рандал Силвис
Чернова (51)

51

След като вечеряли пълнени кокошки „Корниш“, след като Томас и Клеър почистили трапезарията и кухнята и заредили миялната и след като дъската за „Монопол“ била подредена за четирима играчи, всички без малкия Райън се изредили да хвърлят заровете за честта да изберат вечерния филм. Спечелила Алиса с чифт шестици и избрала „Веднъж в живота“. Съгласно семейните правила Томас младши упражнил еднократното си право на вето и накарал сестра си да избере друг. Следващият й избор, „Принцесата булка“, не срещнал съпротива. Фехтовка и битки за Томас младши, романтика за Алиса, смесица от тъповат и изтънчен хумор за възрастните. Играели „Монопол“ на почивки заради коментари като „Чакай малко. Искам да гледам тази сцена“.

Цяла вечер местели бебето от един скут в друг. Известно време малкият играл самичък с фермата си за животни, докато накрая заспал сгушен до Томас младши. Томас старши наблюдавал и попивал всяко движение, дума и смях на любимите си хора, наслаждавал се на всеки момент от типичната им съботна вечер заедно, защото знаел колко преходно е всичко. Знаел, че много скоро Томас младши ще прекарва съботните си вечери другаде: първо ще се мотае с малки групи приятели, а после с онова единствено и неповторимо момиче. Не след дълго и Алиса. Сетне само трима от тях ще споделят тихата съботна вечер, а докато мигнат — само двама.

Същата вечер в леглото, малко след полунощ, Клеър сгушила глава на гърдите му, косата й била все още влажна и напоена с аромат на манго от шампоана. Томас заговорил за болката от копнежа, който изпитвал, а тя както винаги започнала да го успокоява. Казала: „Нещата се променят, но ние винаги ще сме семейство, скъпи“. Казала: „Някой ден къщата ни ще се напълни с внуци“. Казала: „Искам пак да се любим. Никога не мога да ти се наситя“.

По-късно, след като изключила сешоара си в банята, тя се върнала при него и бързо заспала в ръцете му. Томас изчакал около половин час, преди внимателно да се измъкне от леглото. В главата му се въртели няколко изречения и искал да ги запише, преди да отлетят в нощта — няколко думи за разказвача в романа му, няколко реда описание на неговата Анабел, появили се от нищото, докато гледал как Клеър се съблича. Освен това се тревожел за боклука. Бил забравил да провери дали Ти Джей^[1] е изнесъл боклука навън след вечеря, както го помолил. Понякога момчето се разсейвало, докато изпълнявало домашните си задължения, и ги оставяло недовършени. Томас не спирал да мисли дали найлоновата торба, пълна с пилешки кокали и кожа, не лежи зарязана някъде между кухнята и контейнерите за боклук пред гаража. В такъв случай торбата щяла да протече и той най-вероятно щял да я открие разкъсана на сутринта, а съдържанието й — разхвърляно из двора им и този на съседите.

Измъкнал се от леглото с ясното съзнание, че зад безпокойството му за пилешките кокали се крие по-дълбока тревога. Достатъчно дълбока, за да го държи буден още известно време, достатъчно дълбока, за да го изведе на бавна разходка из квартала. Събрал захвърлените си на пода дрехи, облякъл се в коридора, извадил обувките си от шкафа на долния етаж, нахлузил ги на краката си и тихо тръгнал към кухнята. Там нямало торба с пилешки кокали. Стенният часовник на батерии — една от онлайн покупките на Клеър — с надпис Bienvenue au café Huston, изписан през средата на циферблата с червени букви, отмервал секундите. Миялната била приключила. Томас отворил капака й, за да изсъхнат съдовете до сутринта. После тръгнал към вътрешната врата за гаража, отключил я, протегнал ръка и светнал лампата. Торбата с пилешките кокали стояла върху покрива на колата. Ти Джей обичал да се качва в сребристата алтима на Клеър и да се преструва, че шофира. Наужким сменял скоростите, натискал спирачка, включвал на по-ниска предавка, натискал газта докрай в правите участъци. Вероятно бил направил няколко обиколки на пистата „Дейтона“, преди да върне колата обратно в гаража. През цялото това време останките от четирите кокошки „Корниш“ се возили на покрива.

Томас Хюстън се усмихнал, когато взел торбата, отворил страничната врата на гаража и излязъл навън в мрака. До стената стояли два пластмасови контейнера с вместимост седемдесет и пет литра всеки. Отворил по-близкия от тях, сложил торбата вътре и здраво затворил капака, така че мародерстващите из квартала миещи мечки да не могат да го отворят. Сетне се върнал пред гаража и се загледал в небето. Нощта била ясна, хладна, но не и студена, температурите все още не падали под нулата, макар че много от листата на четирите клена в двора вече били опадали. Във въздуха се носел мирис на приближаваща зима и Томас отново усетил онази безименна болка, онзи странен копнеж, който изпитвал, когато оставал сам, особено нощем. Онова желание за нещо, което не можел да назове или разпознае. На моменти го завладявало с такава сила, че му се доплаквало, а се случвало и да заплаче. Понякога било достатъчно да се разходи, за да се почувства по-добре.

Излязъл на тротоара и завил надясно. Смятал да стигне само до края на улицата — три пресечки до кръстовището с „Редфърн“, и да се върне. Бил оставил вратата на гаража отворена, лампата светела и ако останел навън твърде дълго, помещението щяло да се напълни с нощни пеперуди.

Напоследък често мислел за По. Две години преди него бил Стайнбек. А преди това — Фокнър. Троица тревожни умове. Изпитвал дълбока близост с всеки от тях, усещал, че разбира страданието им. Напоследък често мислел за По и за неговия „демон на перверзията“, онзи непреодолим импулс към противоречието, който винаги подтиквал писателя да си отвори устата, вместо да си прехапе езика и да се въздържи от критика към колегите си. За разлика от него, Хюстън се владеел до съвършенство. Гневът му кипял близо до повърхността, видим единствено за него. Усвоил това умение от баща си, когото повечето хора смятали за изключително приятен човек, винаги усмихнат, винаги кимащ в съгласие. Едва когато родителите му си отишли от този свят, Томас проумял, че баща му всъщност бил много по-сложна личност.

На кръстовището с „Редфърн“ спрял за малко. По това време улиците били пусти. Къщите тъмнеели. Кучетата не лаели, котките не дебнели в сенките по алеите. На крайградския фронт всичко било спокойно.

Когато се върнал в гаража, в съзнанието си вече бил оформил няколко изречения за романа. Първите две щели да въведат сцената, в която разказвачът за пръв път се поддава на желанието. Той знаел какво е редно да направи. Сърцето му знаело какво е нужно и кое е правилно, но не успял да накара тялото си да се отдръпне от нея, не съумял да събере сили да устои на онова, което вечно щяло да го измъчва. Другите изречения били за Анабел в образа на Клеър, за желанието на разказвача като желание на автора.

Затворил вратата на гаража, заключил я и тръгнал към кухнята. Сторило му се, че усеща лек мирис на цигарен дим. Може би някой съсед бил излязъл навън да изпуши цигара на спокойствие. Дали пък Ти Джей не бил запалил тайно по-рано вечерта? Спрял за миг и подушил въздуха. Цигарен дим ли долавял наистина? Може би все усещал миризмата от торбата с пилешките кокали. Или пък просто си въобразявал.

Заключил вътрешната гаражна врата след себе си и тръгнал към кабинета. „Той знаел какво е редно да направи…“ — мислел си. Повтарял изреченията, обмислял ритъма, паузите, опитвал се да ги изглади до съвършенство. Знаел, че понякога само една запетая е в състояние да промени всичко.

Седнал на бюрото си, отворил тефтера пред себе си и записал изреченията. После добавил още няколко. Обмислял внимателно всяко едно от тях и чак тогава го записвал. Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Минало известно време, може би двайсетина минути, със сигурност не повече от трийсет. На горния етаж подът проскърцал под нечии стъпки. Вероятно Ти Джей отивал до тоалетната. Или пък тайно бил станал да си отвори лаптопа. Хюстън отново прочел написаното и останал доволен от звученето. После затворил тефтера и го върнал на рафта.

Тогава, съвсем внезапно, отново усетил миризмата на цигарен дим. Този път бил напълно сигурен. Самият той никога не бил пушил, ненавиждал глупостта на този егоистичен и саморазрушителен навик и имал остра чувствителност към вонята на цигари. Но не изпитал гняв, а единствено тъга, защото сега трябвало да се качи на горния етаж и да залови Ти Джей на местопрестъплението, а после да му чете конско. Момчето щяло да се засрами. Може би щяло да се разплаче. А единственото желание на Томас Хюстън било да изпълва дома си с щастие. Налагането на наказания било задължение, което приемал, но не харесвал.

Точно пред кабинета на Хюстън, в тъмното фоайе в подножието на стълбите, стоял напълно непознат за него мъж. Прекрачил прага, преди Томас да стигне до вратата. Едър мъж, по-нисък от писателя, но с широки рамене и дебел врат. Главата му била обръсната и лъщяла от пот. Миризмата на цигарен дим се процеждала от тясната черна тениска и джинсите му.

Хюстън се сепнал от изненада при вида му и съвсем неволно ахнал, макар и едва чуто. Сякаш цялата къща около него потънала в мрак, но мъжът си останал огрян от светлината в кабинета. В този първи миг Томас огледал мъжа от главата до петите: широкото му кръгло лице и сиви очи, които изглеждали твърде малки за главата му, черните бейзболни ръкавици, черния пистолет с емайлирана дръжка в дясната му ръка, готварския нож в лявата. „Това е моят готварски нож“ — помислил си и изпитал внезапно объркване от разпознаването на ножа, от призрачната несъвместимост на думите „непознат“, „нож“, „пистолет“ и „у дома“. В продължение на няколко мига съзнавал единствено остротата на всяка глътка въздух и внезапната тежка болка в корема си. Не страхът го парализирал, а онова внезапно вмешателство на необяснимото, и в мрачния блокаж на съзнанието си можел да мисли единствено за майка си и баща си.

— Назад — казал мъжът.

Хюстън не помръдвал от мястото си. Опитал се да преглътне, но не успял. От миризмата на спарен цигарен дим му се гадело.

Непознатият вдигнал пистолета. Томас отстъпил назад.

— Не спирай. Още по-назад.

Три колебливи крачки. Движението отприщило нещо в гърдите на Хюстън и той поел три отчаяни глътки въздух. Мъжът вече бил влязъл в стаята и тя внезапно се сторила твърде тясна на писателя — като застлана с килим клетка.

— Кой си ти? — попитал.

— Аз съм мъжът, чието бебе уби.

— Какво? Какви ги приказваш?

— Не ме баламосвай, човече. Знаеш много добре какво казвам. Ти я заведе в Кливланд, ти уби шибаното ми бебе.

Някъде в периферията на съзнанието му нещо просветнало. „Бони — помислил си Хюстън, — хапчето за аборт.“ Сетил се за дългата нощ в хотелската стая, докато тя чакала да започнат спазмите и кръвотечението. Сетил се за мълчанието, докато пътували обратно към Пенсилвания в петъчната сутрин. И все пак не можел да открие нищо, с което да си обясни онзи пистолет, онзи нож и онзи мъж, чието присъствие усещал като вкопчени в шията му пръсти.

От този момент нататък нощта потънала в пихтиеста мъглявина за Хюстън. Не бил сигурен колко дълго продължила. Може би час, а може би и повече. Ножът, притиснат в ръката му. Ужасяващият избор. „Твоето бебе за моето. Или то, или цялото ти шибано семейство. Всички до един от шибаното ти семейство“.

Спомнял си как се навел над креватчето на малкия Дейви. Тихото дишане. Сладкият аромат на бебешка пудра. После сълзите и страховитата болка, която взривила всяка клетка от тялото му. „Сега — прошепнал мъжът от вратата. — Или започвам да стрелям“.

Бебето изглеждало на Хюстън като малка, бледа рибка под вода. Заспало на дъното на океан от сълзи. Първият натиск на острието бил твърде нерешителен и встрани от целта. Вторият бил акт на милосърдие. Носел цялата ужасяваща тежест на безмерната бащина обич.