Рандал Силвис
Чернова (45)

45

В 7:59 същата сутрин Демарко нахълта в стаята за почивка, запъти се право към полицай Морган, който разбъркваше сметана на прах в кафето си, и мушна сгънат лист хартия между две копчета на ризата му.

— Пусни ги за проверка в Агенцията за моторни превозни средства по най-бързия начин. Искам копия на всички документи за самоличност със снимка.

— Става ли първо да пийна глътка кафе?

Демарко вече вървеше към изхода.

— Не — отсече.

От своя кабинет влезе в интернет, написа името на уебстраницата, която търсеше, и откри телефонен номер и работно време. Жената, която отговори на третото позвъняване, звучеше млада и сънена, сякаш първата глътка от чая й все още не бе подействала.

— Център за женско здраве, Кливланд. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция. Разследвам множествено убийство в окръг Мърсър и смятам, че в случая е замесен ваш скорошен пациент.

— Божичко — ахна служителката.

— Ето какво ми е нужно. Имате ли химикалка, за да запишете?

— О — каза жената. Последва звук от отваряне на чекмедже, ровичкане, шумолене на хартия. — Добре, готова съм.

— Казва се Бони Мари Харис, но може би се е регистрирала под фалшиво име, най-вероятно Бони Джийн Бърнс. Не е изключено малкото име да е Анабел. Висока е сто седемдесет и пет сантиметра, на четиридесет и една години, около шейсет и пет килограма, кестенява коса, зелени очи. Била е в съвсем ранна бременност, вероятно не повече от шест седмици, и би трябвало да е платила в брой за процедурата. Бих искал да знам каква е кръвната група на плода, ако правите подобно изследване. Информацията ми трябва незабавно. Спешно е.

— Сержант…? — започна колебливо служителката. — Не съм сигурна дали мога да ви предоставя тази информация. Следваме политика за конфиденциалност и нямаме право да…

— Нека говоря с началника ви — каза той.

— Ами… в момента тук сме само аз, дежурният лекар и медицинската сестра.

— Лекар или сестра, без значение. Веднага. Благодаря.

— Добре, а… може ли да ви прехвърля на изчакване?

— Не, можете да… — успя да изрече, преди да започне фоновата музика, оркестрална версия на песента на Ленън и Маккартни „Тук, там и навсякъде“^[1]. — Мамка му. Никакво уважение към органите на властта.

Докато слушаше мелодията, се сети за любимия си кавър на тази песен. Изпълняваше го Клодин Лонже, бившата френска съпруга на известния с баладите си Анди Уилямс. След развода им тя бе арестувана за убийството на любовника си, олимпийския скиор Спайдър Сабич. Лонже бе омаяла съдебните заседатели и съдията и в крайна сметка бе прекарала трийсет дни през уикендите в луксозна килия за убийство по непредпазливост. Доколкото Демарко си спомняше, музикалната й кариера бе приключила с куршума в корема на Сабич. Самият той бе хлапе по онова време, но все още помнеше крехката красота на певицата, все още чуваше кадифения й шепот. Тя бе едно от първите му увлечения. Очевидно дори тогава убийците са го привличали.

— Сержант Райън? — обади се мъж с плътен глас.

— Да. С кого разговарям?

— С дежурния лекар, доктор Атуотър. Джолин ми предаде молбата ви, но, за съжаление, ни е забранено да предоставяме лична информация, такава е политиката на центъра.

— Разбирам, докторе. Но нали осъзнавате, че ако се наложи, мога да получа съдебно разпореждане и…

— Сержант? Ще ми позволите ли да довърша?

— Слушам ви.

— Ако имах правото да предоставя подобна информация и ако в посочения ден пациентка, отговаряща на описанието ви, действително се е възползвала от услугите ни, то най-вероятно намесата ни е била ограничена до ултразвукова диагностика и прилагане на предписано по рецепта лекарство RU-486 за изкуствено прекъсване на бременността. В такъв случай пациентката би трябвало да е претърпяла спонтанен аборт през следващите двайсет и четири часа.

— Искате да кажете, че случаят с Бони е такъв?

— Казвам само, че ако при нас се появи пациентка в шестата седмица от бременността си, ще й бъде приложено лекарството RU-486. Опасявам се, че това е всичко, което мога да ви кажа.

— Добре, благодаря ви, докторе — каза Демарко.

— Съжалявам, че не мога да предоставя по-точна информация.

— Разбирам. А бихте ли могъл да ми кажете нещо за мъжа, който я е придружавал?

— Не бих, дори и да знаех.

— Добре… Е, благодаря ви за съдействието.

Сержантът се бе надявал, че клиниката извършва рутинни изследвания на всички абортирани ембриони, защото така би могъл да поиска сравнение с кръвната група на Хюстън. Предвид сходствата между кръвните групи писателят нямаше да бъде категорично потвърден или отхвърлен като баща, но Демарко трябваше да провери предчувствието си. Сега му оставаше само неподкрепената с доказателства увереност, че фразата „другият мъж“ от записките на Хюстън няма връзка с новия му роман, а се отнася единствено до личното убеждение на писателя, че не е създал още едно дете. И това убеждение можеше да се дължи само на две неща — или Хюстън не бе правил секс с Бони, или вече не бе способен да създава деца.

— Родителите на Клеър — сети се Демарко и сграбчи папката на Хюстън от ръба на бюрото. Разтвори я и започна да разлиства страниците, докато не откри домашния телефон на семейство О’Пачън. Вдигна Розмари, точно както се надяваше.

— Случайно да знаете — попита я веднага след поздрава — дали зет ви някога си е правил вазектомия?

— Какво значение има вече? — отвърна тя. Гласът й звучеше все така лишен от емоция, както и при първия им разговор.

Демарко си наложи да не бърза. Жената никога нямаше да се възстанови от внезапно сполетялото я нещастие. Дори и само поради тази причина заслужаваше цялото му търпение.

— Розмари — започна той, — дълбоко в сърцето си ти всъщност не вярваш, че Томас е способен да нарани семейството си, нали?

— Ед казва, че трябва да го приема. Че трябва да видя нещата такива, каквито са. Но аз просто не мога да осмисля станалото. Не мога.

— В момента работя върху предположение, което може да докаже, че си права.

— Наистина ли? Какво… можеш ли да ми кажеш какво е?

— Точно в момента не. Съжалявам. Но ще ти кажа, когато мога, обещавам ти. Междувременно, относно вазектомията…

— Двамата от самото начало искаха момче и момиче. И се получи точно както го бяха планирали. Първо Томас младши, после Алиса.

— Но десет години по-късно им се е родило още едно дете — вметна Демарко.

— Още от раждането на Алиса той възнамеряваше да си направи вазектомия. Но Клеър пиеше противозачатъчни, така че…

— Просто не се случи?

— Промениха си мнението. След като Алиса тръгна на училище, ако не се лъжа.

— За кое по-точно?

— Че искат само две.

— О. И после…

— Мисля, че изчакаха до седмия месец. Седмият или осмия, не съм съвсем сигурна. Искаха да са сигурни, че бебето е здраво и всичко ще е наред. Тогава го направи.

— Значи Томас наистина се е подложил на вазектомия?

— Същата вечер отидохме у тях на барбекю. Макар че още го болеше, той настоя да ни приготви пържоли. Помня, че Ед се шегуваше безмилостно с него.

Гласът й, тих и дрезгав, вече трепереше.

— Благодаря ти — каза Демарко. — Точно това исках да чуя.

— Наистина ли?

— Да, наистина. И съжалявам, че се наложи да звънна. Знам колко болезнено е това за теб.

— Нима? Откъде би могъл да знаеш?

— Изгубих собственото си момченце, когато беше още бебе — отвърна. — Той също се казваше Райън. Райън Демарко младши.

— Боже мой — възкликна Розмари. — Господи.

— Така че имам представа какво ти е в момента.

— Това е толкова ужасно. Как се случи?

— Автомобилна катастрофа.

— О, не!

— Той беше в детското си столче. Закопчан с колан, както си му е редът. И въпреки това…

— Мили боже, Райън. А съпругата ти? Ранена ли беше?

— Видимо не. Но не след дълго ме напусна.

— Всичко това е просто непоносимо.

Розмари хлипаше толкова силно, че раменете й се тресяха. Демарко долавяше тежката, черна болка в гърдите й. Лявото му око започна да сълзи и той попи влагата с пръст.

— Съжалявам — каза й. — Нямах намерение да те товаря с още болка. Просто исках да знаеш, че… наистина разбирам как се чувстваш в момента. Знам какво е.

— Болката никога не те напуска, нали? — попита тя. — Ед непрекъснато ми повтаря, че ще ни стане по-леко, но според мен греши. Така ще е до края на живота ни, нали, Райън?

„Какво би трябвало да й кажа?“ — запита се Демарко и започна да рови в съзнанието си за подходящите думи, но не откри нищо, освен съкрушителната истина.

— Подозирам, че е така — отвърна.

* * *

— Добре — заяви Демарко. — С какво разполагаме?

Стоеше пред бялата дъска в кабинета си, стиснал черен маркер в ръка. Под името на Бони написа „аборт“. Под името на Томас — „вазектомия“.

— Значи Томас я е завел до Кливланд за аборта — продължи на глас. — Вероятно дори е платил за аборта, но бебето не е било негово. Знаел е, че не е негово. Защо тогава го е направил, по дяволите?

Написа „Другият мъж?“ и го подчерта два пъти.

Все още се взираше в бялата дъска, когато на прага на кабинета му се появи полицай Морган.

— Дано не идваш с празни ръце — каза Демарко и дръпна купчината разпечатки от ръката на полицая. Загледа се в копията от шофьорските книжки на хората, паркирали зад „Уиспърс“ предишната вечер. Една от колите се водеше на името на Бони, а други две бяха на танцьорки от клуба. Собствениците на останалите четири автомобила бяха мъже, които по нищо не приличаха на охранителя Текс. — Няма ли други? — попита. — Това ли са всичките?

— Освен твоята и моята кола.

— А четиримата мъже?

— Не са осъждани. Говорих с Кармайкъл и той потвърди, че те са четиримата други клиенти на заведението, освен нас.

Сержантът тикна листовете в ръцете на Морган.

— Поисках да намериш онова, което ми е нужно. И то не е това, мамка му!

Полицаят запази спокойствие.

— Какво още да направя?

— Махни се и ме остави да помисля.

Морган се обърна към вратата.

— Чакай малко — каза Демарко. — Вземи една кола и ме чакай отпред.

— Патрулна ли?

— И дума да не става!

Когато полицаят излезе, Демарко отново заби поглед в бялата дъска.

— Значи липсва кола за Моби. Както и за Текс. За Моби ми е ясно… — Пристъпи по-близо до дъската и се втренчи толкова упорито в другото име, че буквите се размазаха. — Но ти кой си, дявол да те вземе? И кой те е закарал до „Уиспърс“?