Рандал Силвис
Чернова (38)

38

Веднага щом се прибра в службата, Демарко остави върху бюрото на Боуен дългата и тясна бяла хартиена торба.

— Искаш ли половината? — попита шефът му.

— Искам шест долара и четиридесет и девет цента.

Боуен посегна към портфейла си.

— Научи ли нещо полезно?

— Не, ако трябва да отговоря веднага. Но ще обмисля всичко, за да съм сигурен. Струва ми се, че нещо куца в цялата работа.

— Откри ли момичето?

Младият мъж остави една банкнота от пет долара и две по един в края на бюрото. Демарко ги взе, сгъна ги и ги пъхна в джоба си.

— Открих я, но нямаше сензационни откровения. Тя е просто едно хлапе. При това свястно.

Боуен разопакова спаначеното руло — дълга тръба от печено тесто за пица, напълнена със спанак, гъби и лепкава моцарела.

— Сигурен ли си, че не искаш да го опиташ?

— Не, не съм гладен. Вече го облизах няколко пъти по пътя насам.

Шефът му се ухили, вдигна рулото към устата си и отхапа единия край.

— Не се ли е натискала със заподозрения?

— Казва, че не е. Склонен съм да й вярвам.

— Защо й гласуваш доверие?

— Може ли да довършим този разговор друг път, когато от устата ти не висят спанак и моцарела?

— Искам да знаеш, че има неща, които все още ме тревожат…

— Крем против хемороиди, обилно. Действа безотказно.

— Казвам само, че познаваш Хюстън. Може би това влияе на преценката ти, а може би не.

— А ти може би нямаше да имаш хемороиди, ако не седеше на сплескания си задник по цял ден.

Боуен махна с ръка:

— Тръгвай. Предпочитам да остана насаме с тази красота. Направо съм в рая.

Демарко влезе в кабинета си, седна зад бюрото и впери поглед в скрийнсейвъра на монитора: черен фон и вихър от точки. Уж трябваше да създават усещането за звезди, които се движат край теб, докато се носиш в открития космос, но Демарко ги възприемаше по-скоро като снежна буря в тъмна нощ — Полярният експрес, който фучи срещу него от езерото Ери.

Чудеше се какво го е напрегнало толкова. Откакто напусна Албион, усещаше нервите си оголени и опънати. Нещо се прокрадваше по ръба на съзнанието му и се хилеше злобно; нещо, което не можеше да назове, а би трябвало да знае. Почти се сещаше кое е, но му се изплъзваше.

Взе лист хартия и го обърна хоризонтално пред себе си, най-отгоре, на равни разстояния едно от друго, изписа три имена: „Дани. Бони. Хюстън.“.

Под името на Дани написа „Анабел“, а отдолу — „Вярвам й“.

Под името на Бони написа: „Не й вярвам“.

А под името на Хюстън: „Защо Шейдитаун на разсъмване? Пропуснал един четвъртък в «Уиспърс» — защо? Казал на Дани, че е бил извън града по работа. Бони пропусна да спомене въпросния четвъртък“.

Но барманката не пропусна да спомене Дани. Можеше да му даде две имена на които и да било стриптийзьорки. Но едната от тях случайно се оказа момичето на Хюстън. Защо? Бони можеше да предпази Дани и да му даде друго име. Това подарък ли беше? Или отвличане на вниманието?

Загледа се в листа. В тази ситуация имаше нещо повече от онова, което бе записал, знаеше го, но какво пропускаше? Не разсъждаваше правилно, не виждаше връзките. Извади мобилния си телефон и набра номера на Дани. Този път не си направи труда да блокира своя.

— Два въпроса — каза й след нейното „ало“. — Кой е охранителят на клуба?

— Текс ли имаш предвид? — попита младата жена.

— Слаб, кокалест, с криви зъби. Събира парите на входа.

— Това е Моби — поясни тя.

— А кой е Текс?

— Текс е едър, не много висок, мускулест и набит, сещаш ли се? С бръсната глава и вид на касапин.

— Нямаше такъв човек, когато бях там.

— Може и да не си го видял. Той прекарва по-голямата част от времето си на горния етаж, наблюдава всичко през еднопосочното огледало.

— Знаеш ли второто му име? Или къде живее?

— Не, но Бони би трябвало да знае. Почти съм сигурна, че между тях има нещо.

— Защо смяташ така?

— Просто имам такова усещане. Заради начина, по който стоят, когато разговарят. Заради начина, по който той я гледа.

Демарко написа „Текс“ на листа, после „Моби“.

— А Моби? Какво можеш да ми кажеш за него?

— Че е душичка. О, да, освен това е брат на Бони.

— И кое го прави такава душичка?

— Просто си е такъв. Някои момичета се тревожеха, че е толкова слабичък и добричък.

— Какво тревожно има в това?

— Нищо, откакто се появи Текс. От два месеца всички се чувстват в безопасност около него. Моби не би наранил и муха, но Текс…

— Текс е нов, така ли?

— Не знам точната дата на постъпването му, но едва ли е било преди повече от два-три месеца.

— Добре, хубаво. Благодаря ти. И един последен въпрос.

— Ще си имам ли неприятности с Бони, задето говоря с теб?

— Смяташ ли да й кажеш, че си говорила с мен?

— В никакъв случай.

— Аз също, Дани. В никакъв случай.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

— Защото тази работа ми е нужна. Още съвсем малко. Само докато започна стажа си в училище. Тогава ще се наложи да напусна, така или иначе. Мога да си представя какво би могло да се случи. Родителска среща следобед…

— И среща в стаята за шампанско с някой от бащите същата вечер.

— Именно.

— Добре — каза й. — Последен въпрос. Вечерта, в която Хюстън не се появи за обичайното си посещение…

— Преди две седмици.

— Точно така. Всички останали момичета ли бяха на работа тогава?

— Божичко, не знам. Те просто идват и си отиват…

— Опитай се да си спомниш. Някой отсъстваше ли същия четвъртък? Някой, който обикновено е там в четвъртъците на Томас.

Петнайсетина секунди мълчание. И после:

— Почти съм сигурна, че същата вечер не се появи и Бони.

Демарко усети как нещо си дойде на мястото. Парченце от пъзела.

— Бони не се появи онази вечер, така ли?

— Почти съм сигурна, да.

— Случайно да знаеш причината за отсъствието й?

— Според Уенди баба й била много болна и тя трябвало да се погрижи за нея. Бабата на Бони.

— А Уенди е…?

— Една от танцьорките. Тя е на около четиридесет. Има три деца. Предполагам, че Бони я е помолила да стои зад бара онази вечер. Уенди не печели големи бакшиши. По-късно каза, че ако Бони й позволи, би обслужвала бара всяка нощ.

— Същата тази вечер Текс беше ли в клуба?

— Да.

— А Моби?

— Да. Моби винаги е там.

— Значи от обичайните присъстващи единствените, които не са били там, са Томас Хюстън и Бони?

— Доколкото си спомням, да.

Демарко сви устни, кимна и съхрани информацията в паметта си.

— Следващия четвъртък си видяла Томас за последен път и той е обяснил, че е пропуснал една вечер заради някаква работа извън града. Каза ли ти още нещо?

— Помня, че се опитах да се пошегувам. Попитах го дали въпросната работа не е някоя лудория. И ми се стори странно, че той дори не се усмихна. А винаги е проявявал отлично чувство за хумор.

— Но не и онази вечер?

— Обикновено идваше с един-два въпроса, които искаше да ми зададе. Като например дали момичетата от стриптийз клубовете говорят много за секс. Харесват ли мъжете? Мразят ли ги? Приятелите и съпрузите им знаят ли с какво се занимават? Твърдеше, че се опитва да разгадае психологията ни. Сбърканият начин, по който мислим.

Демарко долови самопрезрение в тона й, разпозна го веднага.

— На мен не ми изглеждаш толкова сбъркана, Дани — каза й.

— Понякога и аз не знам.

— Срещал съм и много по-тежки случаи.

— Сигурно е така, с тази работа.

„Точно така — помисли си той. — Работата да бъдеш човешко същество.“

— Значи онази последна вечер Томас не прояви чувството си за хумор, за разлика от обичайно? Как би описала настроението му?

— Трудно ми е да го опиша. Стори ми се някак смирен… Разсеян може би?

— Сякаш нещо му тежи?

— Точно така.

— Но не знаеш какво?

— Ще ми се да знаех.

— Май си го харесвала, прав ли съм?

Въпросът очевидно я изненада. Демарко търпеливо зачака.

— Истината е, че чаках с нетърпение да го видя — призна най-сетне. — С него се чувствах някак… Не съм сигурна дали ще можеш да разбереш…

— Кажи ми и ще видим.

— Повечето пъти, когато си тръгвам от онова място и се прибирам вкъщи, седя във ваната в продължение на цял час. После излизам от банята, но не се чувствам чиста. Имам предвид… не се гордея с това, което правя, разбираш ли? Но къде другаде би могло едно момиче да изкара хиляда долара седмично само с танци? И това е всичко, което правя. За разлика от някои колежки.

— Но с Томас се чувстваше различно.

— С него някак си усещах, че всичко ще е наред. Че наистина ще се дипломирам, ще си намеря работа и ще имам пари в банката, вместо дългове цял живот. И че някой ден ще успея да забравя всичко, което ми се е налагало да правя през изминалата една година.

Демарко й завиждаше за оптимизма, за способността й да се надява. Той също имаше надежди, но от съвсем различно естество. Дани се надяваше да живее щастливо. Той самият — да поспи през нощта и поне за малко да не изпитва болка.

— Благодаря ти, че си поговори с мен — каза й. — Ще се постарая да не те притеснявам повече.

— Всъщност сега, когато вече не се страхувам от теб, нямам нищо против. В това отношение ми действаш като Томас.

Той замълча.

— Просто не мога да повярвам, че е виновен за случилото се.

— Знаеш ли — започна Демарко, но премълча останалото. Искаше да каже „Нито пък аз“, ала вместо това добави: — Обади ми се, ако се сетиш за нещо важно. Каквото и да е.

— Добре — отвърна Дани.

Остана заслушан още няколко секунди, после свали телефона от ухото си и прекрати разговора.