Рандал Силвис
Чернова (17)

17

„Сега започва трудното“ — помисли си Демарко. След вечерята бе измил и подсушил чинията и ръцете си, а после бе напълнил още веднъж водната чаша с уиски. Сега стоеше до кухненската мивка и гледаше през прозореца към потъналото в мрак задно дворче. Когато беше по-млад, в летните вечери редовно сядаше на стълбите към верандата с чаша студен чай или ледена бира в ръка и си говореше с Ларейн, докато тя плевеше цветните лехи. Съпругата му много обичаше нарциси, лилии и гладиоли — високи, величествени цветя, които изискваха много грижи. Собствените му предпочитания включваха хризантеми и невен, китайско слънце и слънчогледи — ефектни експлозии от ярки цветове. Но повече от тях обичаше да гледа изящните ръце на Ларейн, докато тя обработваше почвата и скубеше плевелите. Тогава приемаше тази грижа като доказателство за педантичната й натура и дори не подозираше за крехката душевност в основата й.

Но всичко това беше много отдавна и около къщата вече не растяха цветя.

Заради Ларейн бе започнал тухлената пътека, която пресичаше двора от верандата към гаража плевня. Там щеше да бъде нейната стая за шиене, за тренировки, за четене или за каквото тя си пожелаеше.

— Ти също можеш да я използваш — казала му бе. — Не искам да я възприемаш като лично моя.

Но той я приемаше точно така. Всичко беше за нея. И недовършената пътека. И недовършената стая.

Взираше се в мрака и копнееше да намери сили да се върне към работата. Мечтаеше си да е достатъчно жилав, за да работи по двайсет часа на ден, така че да се докара до пълно изтощение и да си извоюва четири часа безпаметен сън. За жалост, се изморяваше и започваше да се разсейва, преди да е готов за сън. Ако се завлечеше до леглото сега, щеше да се наложи да заглуши мислите си с радиото. Любима му беше една нощна програма, посветена на свръхестественото, на разговори за хора сенки, духове и демони, полтъргайсти и призраци. Историите за щастлив и съдържателен задгробен живот задържаха вниманието му и той упорито слушаше, като се надяваше да открие късчета правдоподобност. Друг път задрямваше и тогава демоните и полтъргайстите яхваха радиовълните и нахлуваха в мозъка му.

Знаеше, че разполага с поне три часа, преди да си легне с реалистични очаквания за сън. Би могъл да пие до ступор, но щеше да си плати за това на другия ден, а точно в момента имаше нужда от разума си; искаше да държи парчетата от житейския пъзел на Томас Хюстън разстлани отчетливо пред себе си и готови за сглобяване, а не разбъркани в небрежна купчина и замъглени от махмурлука.

Знаеше как ще убие тези три часа, но нямаше желание да го признае дори пред себе си. Само веднъж или два пъти в месеца се поддаваше на импулса да шофира до Ери. Ненавиждаше се дни наред след това, винаги, сякаш бе момче, уловено да мастурбира над порнография. Знаеше, че тази вечер отново ще го направи, но остана до прозореца още петнайсет минути. Накрая призна своята слабост както винаги и си каза: „Просто отивай и толкова, мамка му!“

Пътят от дома му до входа за Магистрала 79 бе по-малко от трийсет километра — достатъчно, за да влезе в изгладения от уискито ритъм на пътя. Пое на север по междущатската магистрала, заслушан в блус станцията от Кливланд, като от време на време отпиваше глътка от чашата си. Топлото уиски се плъзгаше по езика и гърлото му, носеше помирение чак до сърцето му и той се предаде пред неизбежното. Почти не обръщаше внимание на познатите крайпътни обекти, осветявани за кратко от фаровете. Освободи се от гневното напрежение, натрупано в мускулите на раменете и шията му, и разхлаби пръстите, с които стискаше здраво волана. Понякога имаше усещането, че колата се управлява сама и взема решенията вместо него. На сутринта щеше да е наясно, че не е така, но за момента си позволи да остане потопен в тази илюзия.

Малката островърха къща тънеше в мрак, с изключение на меката светлина от източния прозорец на първия етаж. „Лампата над печката“ — каза си. Единствената светлина, която Ларейн оставяше включена, когато излизаше вечер. Напълно достатъчна да ориентира нея и придружителя й към стълбището до горния стаж. Подмина ирландската кръчма „Моли Браниган“ на Стейт стрийт, но бялата максима на Ларейн не се виждаше никъде. Една кола, подобна на нейната, бе паркирана пред пожарната служба на Олд Френч роуд, но регистрационният номер беше друг. Продължи да кръстосва града, като следваше отъпканата пътека до любимите нощни заведения на Ларейн. Колата се движеше като на автопилот. Демарко настрои мозъка си на ниски обороти и се опита да не си въобразява нищо неприятно, опита се да не си представя неизбежното.

Демарко паркира на Осемнайсета улица, само на една пресечка от малкия театър, където с Ларейн често ходеха през първите пет години от брака си (единствените им хубави години от общо осемнайсет). Спря автомобила възможно най-далеч от уличните лампи, но все пак достатъчно близо, за да вижда бялата максима от другата страна на улицата, на паркинга пред „Холидей Ин“. Ларейн можеше да скрие колата си по-навътре, да не паркира толкова очебийно, но никога не го правеше. Демарко обаче предпочете да не мисли за този факт. Мисленето бе занимание, което се вършеше най-добре през светлата част от денонощието. Прекомерната мозъчна дейност нощем можеше да доведе до употреба на по-силни наркотици.

Наблюдаваше колата й и се опитваше да не си представя как тя седи в бара на хотела и чака някой мъж да й купи питие. Или може би вече не чакаше. И двата варианта му действаха зле. Затова реши да насочи мислите си към малкия театър наблизо. Зачуди се дали все още работи. С Ларейн бяха гледали много пиеси там, бяха прекарали много приятни часове в онази малка тъмна зала. „Грозна като смъртта“^[1] бе първата им постановка. Усмихна се, като се сети колко шокирана бе Ларейн, когато във второ действие главната актриса излезе на сцената съвсем гола.

„Колко бързо се променят нещата“ — помисли си Демарко.

После се запита: „Но какво още сме гледали там?“ Спомни си „Истински Запад“, „Американски бизон“, „Гленгари Глен Рос“ „Кожата на нашите зъби“, „Голяма Туна“, „Деца, забравени от бога“^[2].

Ларейн го запозна с живия театър. Запозна го с поезията и литературата, с магията на думите. Сега той цитираше Рилке и Маркес, без да се замисли, но висините на настоящия културен живот на жена му се ограничаваха до извратения филм, който се въртеше до безкрай в собствения й мозък отново и отново — мъгляви образи от една и съща сцена. Демарко знаеше кой филм гледа съпругата му в главата си, защото и той го гледаше твърде често.

Сцената винаги започваше с далечен кадър на червен пикап, който се движеше с бясна скорост към тях по тъмна, мокра от дъжда улица; торпедо с тегло един тон и само един работещ фар. Ларейн го забеляза преди него. Демарко гледаше право напред и караше твърде бавно, не мислеше за светофара, който се сменяше от жълто на червено, а за предстоящия си изпит на другия ден и за евентуалното си повишение.

— Побързай! — изпищя Ларейн. Но той погледна първо надясно, видя ръцете й върху таблото, вперения й поглед в страничния прозорец, единствения фар, който се носеше към тях, и едва тогава натисна педала на газта.

Дойде в съзнание от ударите с чук по предното стъкло. Таурусът, който шофираше онази вечер, бе излетял на тротоара, до витрината на магазин за дрехи. Помнеше, че когато обърна глава и погледна през счупения си страничен прозорец, отвисоко го гледаше модел по бански. Яркочервен бански костюм като цвета на пожарен камион. Моделът имаше червена коса и лакирани в червено нокти, а лицето й от фибростъкло също изглеждаше бледочервено. Всъщност, където и да погледнеше онази вечер Демарко, виждаше все червено. Влагата, която капеше от едната страна на лицето и от лявото му око, беше червена. Пияният шофьор на червения пикап, ударил тауруса, лежеше по очи върху капака на колата си, излязъл наполовина от предното стъкло, а главата му бе подгизнала в червено. Автомобили се приближаваха към мястото на катастрофата от различни посоки и светлините им също проблясваха в червено; сирените им бяха червени и писъците на Ларейн бяха точно толкова червени, колкото и безжизнената й лява ръка. Едната страна на жълтата й лятна рокля бе подгизнала в червено, ярко като банския на модела, като сирените, а тя се мъчеше да свали колана си и да се обърне към задната седалка; опитваше се да се качи отзад, протегнала здравата си ръка към Райън в детското му столче на седалката зад Демарко. Преди Ларейн да го докосне, по тялото му нямаше и капчица червено, но въпреки това той продължаваше да спи спокойно, с неестествено килната настрана глава. Копринените му кичури коса бяха все така бледожълти — като слънчева светлина, живи като лято, с изключение на онзи цвят, който Демарко виждаше навсякъде, щом примигнеше и от окото му капнеше червена сълза.

„А може би това е само моят извратен филм — каза си. — Може би Ларейн вече не го вижда. Може да е успяла да го блокира.“

Макар че се съмняваше. Иначе не би излязла от „Холидей Ин“ в полунощ в делнична вечер и не би стояла до колата си, докато някакъв мъж, когото Демарко не познаваше, мачкаше гърдите й с една ръка и я пъхаше под блузата й, а с другата я пипаше между краката. Винаги наблюдаваше с изумление колко самоуверено приема Ларейн тези опипвания. Стоеше неподвижна и величествена като гладиола, положила ръце върху раменете на мъжа, докато той шареше с длани по тялото й.

Пет минути по-късно колата й излезе от паркинга, следвана от тъмнозелен хюндай. Сега щеше да шофира бавно към дома си — винаги го правеше. Демарко, от друга страна, ускори по страничните улички, за да стигне до къщата й преди нея. Паркира на половин пресечка встрани.

Изчака, докато жената отключи входната врата и влезе вътре с компаньона си за нощта. Тогава отново потегли и паркира колата до тротоара пред къщата. Излезе и натисна входния звънец.

Ларейн отвори вратата и остана загледана в него. Лицето й не издаваше нито изненада, нито гняв.

— Тоя изобщо познаваш ли го? — попита Демарко.

Тя не отговори. Примигна веднъж, но иначе не помръдна.

— Трябва да прекратиш това — каза й. — Не знаеш кои са тези мъже и на какво са способни. Рано или късно някой ще те нарани.

Ларейн се усмихна, сякаш имаше нещо смешно в идеята да бъде наранена.

— Ще бъда в колата си — заяви той накрая, в случай че имаш нужда от мен.

В изражението й липсваше каквато и да било позната емоция.

Съпругата му затвори вратата и завъртя ключа, а той се върна в колата си. Спусна назад облегалката и остана загледан в тъмната къща известно време, после отклони поглед. Слуша радио двайсетина минути, слуша агонизиращите ридания на китарата на Рай Кудър чак от Тексас, слуша Нора Джоунс, Дайна Уошингтън, Клептън и Райт, Джон Лий Хукър. После изключи радиото, защото нямаше нужда от саундтрак на онова, което чувстваше.

Прекара следващия половин час в рецитиране на откъси от поезия и проза; фрази, чути за пръв път на глас от Лорейн в леглото. Тя обожаваше музиката на думите, както сама я наричаше, и когато му четеше, Демарко също чуваше тази музика. По-късно, когато спря да му чете и къщата бе твърде празна, той препрочиташе същите книги сам и винаги ги чуваше с гласа на Ларейн, но вече с тъга в сърцето, защото не знаеше дали тя някога ще му проговори отново.

— Майка ми е риба — бе написал Фокнър^[3]. — Петлите се изхабяват от много гледане^[4] — бе казал Маркес. Демарко помнеше цял параграф от началото на „В чужда страна“ от Хемингуей. Но не можеше да се сети за стиховете от „Първа елегия“ на Рилке, които следваха О, и нощта, и нощта, щом изпълнен с простора световен, вятърът впие зъби в лицето ни^[5].

След известно време новият приятел на Ларейн излезе от къщата, без да бърза. На вратата се обърна да я целуне, но тя му каза довиждане с усмивка, отстъпи назад и затвори вратата. Той остана объркан на мястото си няколко секунди, навярно се чудеше къде е сбъркал. Демарко изпи последната глътка от разреденото си уиски и си помисли: „Винаги си тръгват объркани“.

Накрая мъжът се обърна, качи се в колата си и потегли.

Няколко минути по-късно светна лампата в банята на горния етаж. „Сега ще си вземе душ — каза си Демарко. — После ще подсуши косата си с хавлия, ще си измие зъбите и ще пусне сешоара.“ Беше сама, в безопасност, зад заключената врата на дома си — и това беше най-важното. Демарко запали двигателя и отново включи радиото, благодарен за компанията по обратния път към къщи.