Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (8)

Глава IV

Добре, че не се бях обезпокоила за Фернандо. Изглежда, че Агата беше отишла да го потърси скоро след като бях излязла от стаята ни. Настанила го да закусва заедно с мъжете от втората смяна, отиващи в зеленчуковите градини. Венецианското момче беше прекарало сутринта си сред бадемовите дръвчета. Беше се сприятелило с червенокос фермер на име Валентино, който е син на бившия пазач на вилата. Фернандо казва, че Валентино бил роден във вилата през 1939 г., живял и работил тук по-голямата част от живота си. Дълго преди ерата на Тоска. Казва ми всичко това с нов ентусиазъм, рядък прилив на радост. Поема си дъх, оглежда ме, сякаш току-що съм пристигнала, разтяга устни в усмивка, наподобяваща отвора на пощенска кутия, целува ме силно по устата и ме дръпва към трапезарията с думите:

— Знаех си! — с поглед, вперен в косата ми.

— О, плитките ми! Виждам двойно, обаче ми харесват. Не ме пускат в кухнята.

— Прекрасно. Значи няма да възразиш толкова много, ако си тръгнем след обяда?

— Защо? Току-що пристигнахме. Някой казал ли е, че трябва да си заминем?

— Не. Никой не е казал нищо. Което е една от причините да мисля, че би трябвало да си тръгнем. Още не знам нищо за това място и се чувствам неудобно. Например, колко струва спането и вечерята тук. Няма сложени тарифи, изглежда, че няма и други „гости“, ако ние сме гости. Имам странното усещане, че всички тук са били някакви други, преди да пристигнат тук. Нали разбираш, като острова, където всички лоши момчета се превръщат в магарета. Очаквам да погледна в огледалото и да намеря, че съм се превърнал в сбръчкан стар фермер. А ти с плитките вече си на половината път към вдовството. Да се махаме, докато можем, любов моя. — Засмива се на собственото си остроумие. — Освен това — продължава той — си получихме почивката, от която имахме нужда. Планът ни беше да избягаме от тези планини. Тук само навлязохме в още по-дълбока изолация, макар и такава, където хората говорят. Но е време да продължим пътуването си. — Още една усмивка тип „пощенска кутия“. — Плитките ми харесват.

Той ме прегръща леко през раменете и по свой начин е съвършено прав. Но аз няма да ходя никъде.

— Видях ги как правят онези великолепни патладжани, а за вечеря задушават агнешко в жаравата на огнището. Да питаме за подробностите, искам да кажа, финансовите, а после ще видим. Ще поговорим отново. Нали?

— Добре. Добре за патладжаните и за агнешкото. Но никакви вдовишки плитки.

— Никакви вдовишки плитки.

* * *

Макар че никой, когото питаме направо за плащането, не ни отговаря, ние оставаме целия ден. Оставаме на следващия и на по-следващия. Не решаваме да останем, а просто сме запленени от нетленните ритуали и ритми на вилата. Будят ни със звънци. Звънци оповестяват часовете за молитви и работа, звънци ни викат на масата, после пак на молитва, после пак на работа. Отново на масата. Веселият, хармоничен, понякога тържествен живот, границите на познанството, приятели, семейства са здраво сплетени като косите им. Сякаш никой не търси вниманието на друг човек, а по-скоро благосклонната бдителност на племето. Струва ми се, че живеят добре. Има моменти, които наистина ми напомнят „Червената палатка“, а други — особено присъствието на Тоска — са като от „Гепардът“. Но най-често сцените са направо от „Ново кино Парадизо“^[1].

* * *

Непристъпна закрилничка на всички, които почиват в прегръдките й, властта на Тоска е благосклонна, безусловна. Истински матриархат! Мистерията, която я обгръща, е почти осезаема. Никога не се появява на закуска, но — облечена в старите, прекрасно ушити мъжки дрехи, които носеше, когато я видяхме за пръв път — отива на кон до най-далечните полета в ранна утрин и когато се върне, се оттегля на някакво усамотено място почти до обяд. С току-що сплетена коса, тя се разхожда величествено из вилата и градините, а после, облякла една или друга от безкрайния си репертоар хубави черни рокли, с изрязания в квадратна форма изумруд, висящ на къса плетена верижка от розово злато в ямката в основата на шията й.

В градината или в някой ъгъл на трапезарията Тоска ръководи повечето от дейностите в дома заедно с Мафалда — сестра й, която се грижи за нивите, и заедно с две вдовици, които изпълняват длъжностите счетоводителка и икономка на дома. Винаги към тях се присъединяват други, които са били в селото или в Ена, или дори още по-далеч и следователно могат да донесат клюки и сведения. Разискват по-ефикасното производство на сирене, ремонтирането на някой хамбар, превръщането в спални на някое още неизползвано пространство вътре във вилата, продажбата на реколтата от портокали, събирането на нероли, за които производителите на парфюми във Франция са склонни да плащат екстравагантни суми. Винаги се говори за храна. Заедно с пратенички от готвещите и печащите вдовици Тоска пише менюта, говори какво предстои да узрее в градината, пита се как да поднесе доматите тази вечер, съгласява се с колективното желание за съботен обяд от печено на шиш козле, шпиковано с чесън и опечено на огън от плодни дръвчета. Наоколо им — както във всеки видим, различим ъгъл на вилата — няма спокойствие в бъркотията. Едва във вечерните часове, след като цялото домакинство е вечеряло, след като всички са свършили работата си, вилата утихва в бисерен покой. Тогава Тоска домакинства на нещо като открит дом.

Селяните изкачват хълма към вилата, за да се присъединят към хората от домакинството. Със спретнато напъхани под кърпите коси, с чисти престилки над работните дрехи, жените идват да седнат под перголата с Тоска и вдовиците, докато техните мъже, облечени с неделните си вълнени сака, закопчани, за да ги предпазват от коварната нощ, идват да играят карти с фермерите във винената изба. „Точно като сметаната жените винаги изплуват отгоре“, повтаря Тоска всяка вечер, докато мъжете се отделят от съпругите си.

Почти всички жени вземат по една от дългите тънки пури, които Тоска предлага от една кутия, всяка запалва пурата на някоя друга, както вярващите палят взаимно свещите си в някоя процесия. Жените избират своята отрова от бутилките, подредени на масата в далечната страна на перголата. Повечето си сипват уиски или отвара от мед и лимонова върбинка в чашки, не по-големи от напръстничета, точно колкото да намокрят устните си. Понякога просто си седят там в горещия влажен парфюм на смачкания от слънцето жасмин, пушат и пийват, без да им се иска или без да се нуждаят да говорят. Когато заговарят, почти винаги е за мъже. Как се влюбват, как правят любов, как изповядват любовта си, за разликата между изневярата и нелоялността. Понякога пеят същата песен, която бях чула вдовиците да пеят първата сутрин, когато пристигнахме. Песента за тъга и наслада. Когато престанат — за миг — да говорят за мъже, започват да говорят за децата си.

Една жена на име Нуруцу споделя тревогата си за своята наскоро омъжила се дъщеря.

— Тя е жена. Както хамелеоните, жената тихо се слива с всички части на своя живот. Понякога не можеш да разбереш, че присъства, толкова тихо върши работите си. Кърми бебето. Чисти конюшните. Прави супа от костилки. Прави рокля от торба. Не разчита на съдбата за нищо. Знае, че собствените й ръце, собствените й бедра и гърди ще трябва да свършат работата. В живота на мъжете съдбата е нещо по-голямо. Съдбата е добре дошъл гост в къщата на мъжа. Едва е почукала и той вече отваря вратата. Да, да. Направи го, казва той на съдбата и се отпуска на стола си.

Когато някоя жена довърши историята или мислите си, за няколко мига всички подемат песните си. След това друга жена започва.

— Децата ни плачеха, когато ги оставяхме, и ние плачем, когато те ни оставят. Ехо. Достатъчно горди, почти до надменност тогава, ние ги бутахме насам-натам в количките им. Прилежно, уморено сега те ни бутат в инвалидните ни столове.

— Децата ни не ни познават такива, каквито сме сега. Още по-малко ни познават такива, каквито бяхме. О, колко искам да ни бяха познавали такива, каквито бяхме. Мислите ли, че щяха да разпознаят своята младост в нашата? Иска ми се да можеха да ни видят в цялата ни непохватност и егоизъм, които толкова приличат на тяхната непохватност и егоизъм точно сега. За вас има още едно ехо.

— Вярвахме на приказките, които разказвахме на децата си, и ги обичахме безумно дори когато бяхме толкова неопитни и нескопосни. Бяхме деца, обичащи своите деца. И точно това продължаваме да бъдем.

* * *

Вместо да се срещнат в перголата, една вечер всички жени се събират близо до родилното отделение.

Макар че не разбирам причината за промяната на мястото, аз ги следвам, вървейки повече или по-малко сама. Родилното отделение е разположено в едно едноетажно крило на вилата, което още не съм виждала.

То съвсем не е клиничното пространство, каквото съм си го представяла. Отделението изглежда по-скоро като параклис, с изключение на болничните легла и няколко практични допълнения. Високите и широки прозорци с тежки копринени завеси са отворени към меката нощ. Леко осветена „Света Анна“ на Тициан — римската светица на бъдещите майки — виси на една охрена стена, а до нея виси една репродукция на мадона от Рафаело, люлееща заспалия си син на облечената си в червено гръд. Малка, поочукана мраморна Деметра, гръцката богиня на плодородието и майчинството, стои на пиедестал пред двете картини. Пасивна срещу контраста или противоречието, благоговението на вдовиците пред тези три образа е също толкова пламенно, колкото и интимността им с тях. Те пеят, молят се и взаимно се благославят. „Всички сме жени“, казва ми Нуруцу, казвайки всичко.

В далечния, затъмнен ъгъл на стаята има заети две съседни легла. Вдовиците отиват към леглата на малки групи, от по две или три, и говорят тихо на жените, които лежат на тях. Отново пеят и се молят, а после тихо се отдръпват, за да може следващата група вдовици да направи своето посещение. Изчаквам Нуруцу да се върне до мястото, където стоя, пред картините и статуята, и после излизам от родилното отделение заедно с нея. Без да съм я молила, тя ми разказва историята на двете жени на леглата.

Едната е вдовица на име Козетина, започва тя. Вече съм смутена от това, че една вдовица лежи в родилното отделение, но не казвам нищо.

Козетина живяла във вилата десет години или повече и наред с изпълнението на кухненските си задължения била неофициална учителка на онези от другите вдовици, които никога не са се учили да четат или да пишат. Била учителка и на онези, на които им харесвало да седят вечер и да я слушат как чете на глас. Козетина почти цял живот била учителка в Ена. И още по-отдавна била приятелка на Тоска. Ако не било желанието й, работоспособността й постепенно намалявала в последните години. Моменти на слабост. Леки инфаркти. Един инфаркт, който не бил толкова лек. Dottoressa Rosa — младата Palermitana, — която дошла да практикува обща медицина в планините, преглеждала Козетина, лекувала я, наблюдавала я с надежда допреди няколко седмици, когато след други епизоди и усложнения Dottoressa Rosa казала на Тоска, че е време Козетина да бъде прехвърлена в болницата в Ена. Козетина отказала да напусне вилата. И Тоска се съгласила. Козетина искала да дочака смъртта „у дома“. Устроили стая за нея близо до трапезарията, така че благодарение на отворената врата тя да се чувства така, сякаш вечеря с домакинството. И Тоска, и другите вдовици обсипвали Козетина с любов. Тя станала тяхното общо дете, всяка от тях я хранела с лъжичка, изненадвала я с някой сладкиш, с цвете. Всяка вечер на светлината на свещи те миели сбръчканите й крайници с меки кърпи и топъл зехтин. Обличали я като кукла в бродирани нощници и сплитали плитките й с панделки, изрязани от нечия розова нощница.

В деня, когато ние сме пристигнали във вилата, Козетина е била почти към края на живота си. Разбирам, че именно заради нея Карлота плака онзи първи ден. Нуруцу обяснява, че вдовиците всяка нощ се редуват да бдят над Козетина. И че Dottoressa Rosa все така идвала всеки ден. Когато Тоска заела реда си до леглото на Козетина, тя използвала възможността да помоли за още нещо.

„Нека да бъда в родилното отделение“, била молбата на Козетина към Тоска. „Нека да остана там. Няма да мине много време и аз ще си замина тихо, без шум. Без нищо. Обещавам. Искам да дам старата си душа на следващото бебе, което ще се роди тук. Мисля, че ще бъде справедливо да ме оставиш там.“

Предполагам, че Козетина е очаквала Тоска да й откаже, поне да отложи спора, но както каза Нуруцу, тази сутрин Козетина е била отнесена в леглото си в родилното отделение, където щеше да лежи в компанията на света Ана, Деметра и самата Мадона. А на съседното легло една млада селянка на име Виола очакваше раждането на първото си дете.

Наближава времето и на двете жени, казва Нуруцу.

След посещението в родилното отделение всички жени стоят или седят, или се разхождат в градината. Тоска отваря кутията с пури, грижи се да се поднесат подкрепления и после минава покрай мястото, където аз стоя с Нуруцу и с други, и се връща във вилата. Когато излиза само след няколко минути, тихо обявява, че Козетина си е отишла. Всичко било тихо и мирно, казва тя. Впрочем, отбелязва, дъщерята на Виола, макар че още не се е съгласила да се появи, като че ли се подготвя за това. Тоска мина тихо покрай жените и покани всички да влязат в трапезарията, за да се помолят заедно за Козетина. Мъжете също бяха повикани да се присъединят към нас. Електричеството се употребява малко във вилата, но тази вечер Тоска нареди да се светнат лампи, да се запалят свещи. Затвори някои прозорци, отвори други, обърна огледалата с лице към стените. Накрая седна и някой започна да чете молитвите. Преди да дойде последната от третата група молитви „Аве Мария“, в пространството, подобно на дълга пещера, подухна леко смразяващ порив и Тоска се усмихна.

— Ciao Cosettina. Ti voglio tanto bene. Сбогом, Козетина, много те обичам.

До този момент никой не плачеше, поне не и на глас. Но сега всички заплакаха. Хлипаха и повтаряха същите прощални думи към Козетина. Беше толкова шумно, че по чудо чухме първото изврякване, първия плач долу от родилното отделение. Виола нарече дъщеря си Козетина.

* * *

Следващият ден е събота. Дълго събуждане, аз лежа в леглото, в очакване на светлината. В очакване на утринните камбани. Вместо жизнерадостния звън от мъглата се чуват забързани тънки камбанки. За Козетина. И докато жалбата още не е отзвучала във въздуха, се разнася тържествено бумтене. За Козетина.

На закуска има малко хора, тъй като повечето са отишли на кон или пеша към селото, за да присъстват на погребалната литургия в „Сан Салваторе“. Много от останалите тук са отишли да работят, както и да подготвят церемонията по кръщаването, която ще се състои по обяд. В тези планини не се губи време нито за да изпратиш една душа в рая, нито за да изкъпеш новороденото за неговото пътуване по земята. Всичко е стегнато и ясно. Обозримо.

Ставам, за да се отдалеча от масата за закуска, но те остават там. Антонио Бандерас върви към мене. Отминава ме. Мирише на мая. Една вдовица се втурва към него и казва:

— А, Фурио! Hai gia finito? Vieni a mangiare qualcosa adesso. Свърши ли вече? Ела да хапнеш нещо.

Приходящият пекар. Значи Антонио Бандерас броди из планините на Мадоната, правейки се на пътуващ пекар. Прекрасно прикритие. Къде другаде и как по друг начин би могъл да намери мир, да намери спокойствие от тази обсебваща Мелани Грифит? В тънка бяла тениска, джинси, работни обувки, черна памучна островърха шапка с помпон покрива косата му, спирайки точно над арабските очи.

До момента се питах защо домакинството има нужда от още един пекар.

Сядам отново, подпирам се на лакти, полека барабаня с пръстите на едната ръка по бузата си. Карлота идва и сяда при мен.

— Запозна ли се с Фурио? — поисква да знае тя.

Усмихвам се, поклащам отрицателно глава и тя започва да ми разказва за него. Казва, че идва всяка събота преди разсъмване, слиза във вилата с едно пращящо фиатче с ремарке, в което са машината му за месене и торби с единственото брашно, с което работи. Отглеждано и смилано във воденица от един негов приятел близо до Калтанисета^[2]. Като свещена реликва, казва тя, той държи стъклен буркан с яростно пенеща се мая върху черна кадифена възглавничка на седалката до себе си. Противоречиви емоции играят на лицето на Карлота и аз мисля, че тя седи тук и говори с мене за пекаря, за да се развлича. Приближавам стола си към нейния. Тя казва, че Фурио пътува и по най-отдалечените села и селца, където има оцеляла стара каменна фурна. На всяко място го настаняват добре, казва тя. Плащат малко за труда му, ако изобщо му плащат. Той вечеря и преспива навсякъде, където отива да пече хляб. Нещо като фолклорен светец, както го нарича тя. Разбира се, има си жена във всяко село, добавя. И деца също, както смята. Макар че тук няма, уверява ме тя, разтваряйки широко ръце. Неговите жени поне имат добър хляб и виждат мъжа си — щастлив, любящ и мил — веднъж на седмица. Мисля, че това е повече, отколкото имат много жени, казва тя.

— А вие добре ли сте? Нали се грижите за себе си? — запитва тя.

— Аз съм добре. Фернандо също. Макар че ми се струва, нали разбирате, че малко се натрапвам. Всички тези семейни събития.

— Да, разбира се. Затова никой не ви помоли да дойдете с нас тази сутрин. Неудобен момент за вас. Но…

Карлота спира. Поглежда надолу към мотива от червени рози и зелени листа, ушит върху покривката на масата. Проследява го с показалеца си.

— Преди малко се върнах от литургията. Всъщност винаги се чувствам малко засрамена от себе си, когато отивам на погребение. Колкото и да се мъча да го предотвратя, винаги идва моментът, когато си казвам — дори най-искрено да плача за покойника, — аз съм добре. Тя си е отишла. Не съм аз там, в този красиво полиран ковчег. Всичко е наред. Това никога няма да се случи с мен. Светът ще свърши, преди това да се случи с мен.

— Освен ако не си е отишло собственото ти дете, мисля, че всички тихо се радваме, че сме оцелели. Не е нещо, от което да се срамуваме.

Тя като че ли не ме е чула.

— Само веднъж. Много отдавна. Имаше едно погребение, когато такъв момент не настъпи. Само веднъж.

Аз мълча.

— Надявам се, че всичко това, всички ние няма да ви прогоним. Искам да кажа, моля ви, останете още малко. Ще останете, нали?

— Разбира се, че ще остане.

Тоска се е приближила към масата иззад гърбовете ни. Заобикаля я и сяда срещу нас. Една вдовица й донася кафе.

— Забелязах, че сте се влюбили във фреските в тази стая. Права ли съм?

— Мисля, че гледам много нагоре, когато съм тук — съгласявам се аз.

— Смятах да ви поканя да дойдете да ги видите на привечерна светлина. Цветовете някак си омекват и същевременно стават по-наситени, когато слънцето се премести. По това време на годината, мисля, че са най-красиви около шест часа. Елате да ги видите.

Поне тук няма страх от жени в цикъл, които да увреждат дебеличките, извили очи нагоре богове и богини под променящата се слънчева светлина.

— Ще ми бъде приятно. Благодаря.

Тоска и Карлота сигурно имат за какво да си говорят. Аз се извинявам и се оттеглям. Истината е, че не съм чак толкова чувствителна към техните нужди, колкото към моите собствени. Усещам се неудобно в присъствието на Тоска. У нея има някаква строгост, която тук изглежда толкова неуместна. Погледът й пронизва и изнервя. И както почувствах още от първия ден, ако тя не е наблизо, нещо като че ли винаги липсва.