Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (7)

Глава III

Цвиленето на конете, кухото, равномерно тропане на копита по камъни ме събужда преди зората. По-уморени, отколкото сме осъзнавали, ние спахме непробудно цялата първа нощ във вилата. Отивам до все още отворения прозорец и поглеждам надолу, за да видя двама мъже, облечени като за езда. Мисля, че единият е свещеникът, и когато се вглеждам по-внимателно, виждам, че другият не е мъж, ами е самата Тоска. Борови клонки и все още неразнеслата се тъмнина ги прикриват, създават конспирация от тихите им гласове. Качват се и потеглят. Поемайки тайния вкус на сцената, аз се измивам, обличам се, вземам обувките си в ръка, минавам на пръсти по тесните коридори, през нишите и към вратата. Открехвам я, после я затварям. Обувам си обувките. Ами сега?

Слизам надолу, излизам и водена от миризмата на горящи дърва, отивам към пекарната. Пещите сигурно са били запалени преди часове, но не се вижда никакъв втасващ хляб. Не се вижда и пекар. На работните маси има плитки купи с обелени фъстъци и бадеми, купа жълти стафиди и една с блестящи захаросани клементини^[1]. Може би два килограма масло в каменен съд. Тенекиена кутия с кафява захар. Стомна зехтин, двулитрова бутилка черен ром и един килограм сладкарски шоколад. Ден за правене на сладки. Боже господи, върнала съм се в съня. Ако можех да намеря малко яйца, щях да направя две пити с клементини, поръсени с черен шоколад, ароматизиран с ром, една порция бишкоти с фъстъци, малко пити със зехтин, пълнени с бадемова паста. Почти сумтейки от лакомия, хвърлям поглед нагоре и надолу по чакълестите пътеки с надеждата да видя къде може да са вдовиците, но не виждам никоя. Сигурно са в кухнята. И когато тръгвам по пътеката, чувам пеенето им да долита от градината на вилата. Връщам се.

Наведени над чешмата, група вдовици мият косите си. Взаимно си мият косите. Смеят се, пищят, изливат кани студена вода върху сапунисаните глави и се носи миризма на лимон и нероли, остра и силна. Увили глави в дебели бели хавлии, те отиват при другите вдовици, които стоят близо до магнолията в две дълги редици и всяка сплита косата на вдовицата пред себе си. Вадят гребени и фиби от джобовете на престилките си, пръстите им летят, сръчно отделят съвършени кичури коса, дърпат, оплитат я в плитки, извиват ги и ги закрепват в примки и корони. Когато косата на вдовицата, която е първа в редицата, бъде готова, тя отива най-отзад на своята редица, за да сплете косата на последната вдовица. Когато свършват, прекръстват се една друга, захващат се отново да пеят и се пръсват, за да се заемат с работата си. Церемонията е отнела може би десет минути и като при литургия всяко движение има своето значение. Макар че бяха забелязали, че аз стоя тихичко наблизо, едва сега ме поздравяват. Една иска да ме отведе в трапезарията за закуска, друга пита къде е Фернандо. Бих искала да ми сплетат косата. Поглеждам към една, после към друга, задавам въпроса, но те всички говорят едновременно и не ме чуват. Хващам кичури от косата си и започвам да ги извивам, задавайки въпроса отново с очи, и тогава, без да каже и дума, една от вдовиците поема косата ми в ръце, дръпва я — и мен — настрани от врявата и се захваща с прическата ми. Страхувайки се, че съм много висока, за да стигне тя лесно темето ми, искам да запитам дали мога да седна, за да й е по-удобно, но нейното решение е да стои зад мен, да дърпа косата ми надолу и назад, извивайки торса ми към своята работна височина. Подчинявам се мълчаливо. Пеейки, тя разделя косата ми с палеца си, пеейки, дърпа, сплита и събира косата, като закрепва всяка плитка към скалпа ми с дълга остра фиба. Все още пеейки, натърква малко восък или зехтин между и върху плитките и се премества пред мен. Изправям се пред нея и тя казва bellissima, прекрасна, и вика другите, които още са наблизо, за да ме видят. Всички одобряват с радост. Не казвам, че слепоочията ми са толкова опънати, че виждам двойно, или че чувствам двадесет рани по главата, където са се забивали фибите. Само казвам благодаря, когато те ме прекръстват и ме отвеждат в трапезарията. Тук ми харесва, казвам си. Повтарям си го отново и отново.

Сядам и изпивам чаша добро кафе, което една вдовица сипва от височината на рамото ми, по френски, от бяла порцеланова кана и в същото време сипва димящо мляко. Сместа опръсква пръстите ми и аз облизвам горещата кремообразна течност, смучейки пръста си, за да облекча изгореното. Дебели резени хляб, изпечен на дърва, са натрупани в кошници; купички с масло, конфитюр и консерви с всякакъв цвят и текстура обточват масите. Разчупвам печената си филия на малки парчета и ги потапям в кафето, като се оглеждам дали няма да разпозная някого от вчерашния следобед. Къде е Тоска? Усещам, че се питам така, сякаш сцената не може да бъде пълна без нея. Това ме изненадва. Излизам обратно в градината, където две групи вдовици са седнали около работните маси. Край едната четири вдовици шият на ръка. Последни бодове и подгъви по нещо, което изглежда като бални рокли или някакви причудливи костюми. Когато задавам въпрос, казват, че правят своите „последни“ рокли. Елегантни, украсени, те никога не биха си позволили подобна рокля в живота. Смъртта обаче е друго нещо, казват те. Следва разпалена дискусия и размяна на молитви и песнопения с вдовиците при втората маса.

Там вдовиците седят с кофи ангинари^[2], чиито стъбла от по петнадесет или двадесет сантиметра вече изглеждат подрязани и обелени. Големите кръгли бодливи топки са прекрасни на вид. Държейки ги за стъблата, вдовиците отрязват ненужните връхчета на стъблата с къси остри ножчета, после удрят главите в големите плоски камъни, които всяка държи в работното си пространство. С едно рязко врътване на ножовете те премахват сърцевината и пълнят празните чашки с шепи мента, която издърпват от голяма купчина в центъра на масата. Застанала зад ментата, една вдовица чука несвършващи скилидки чесън с пурпурна кожица и размазва пастата в мраморна купа. Другите вземат от нея с ножовете си и я втриват в ментата и върху вътрешните повърхности на ангинарите. След това ги нареждат плътно в плитки тави, като всички стъбла сочат в една посока. Щедро заливат с хубав зелен зехтин, поръсват обилно с морска сол, наплискват с бяло вино, струпват лимони — тънко нарязани — върху всичко, така че не се вижда почти нищо от зеленчука. Толкова много лимони. Още зехтин. Този път по-пестеливо. Оставам без дъх пред лекотата, бързината и красотата на движенията им. Други вдовици идват да вземат напълнените с ангинари тави — две вдовици за всяка тава, — за да ги отнесат към пещите. Аз пристъпвам напред и питам дали мога да помогна с пренасянето. Усмивки. Неопределено пърхане с пръсти.

Би трябвало да събудя Фернандо, да му занеса малко кафе, но не искам да изпусна нито миг от това. Казвам си, че той би предпочел да спи, докато аз следвам ангинарите към кухнята.

Опитвам се да преброя вдовиците, които се движат там, но те сноват толкова бързо и така си приличат, че не мога да ги преброя. Може би са двадесет. Някои от тях не бяха ли допреди малко в редиците за сплитане на плитки? Двадесет пиратски забрадки, четиридесет ръце, двадесет регистъра на пеене и молитви. Наблюдавам първата тава с ангинари, докато я пъхват във фурната на печката на дърва, и после се придвижвам покрай задната стена по-близо до едно от огнищата, където една вдовица оформя плоски питки и ги пече на горещи камъни, сложени в жаравата, а после ги трупа в застлани с кърпи качета. В жаравата на огнището в другия край на стаята, на доста по-тих, едва горящ огън, са сложени глинени блюда с накиснато с вино агнешко, покрити с обърнати капаци, върху които са насипани още въглени, така че около времето за вечеря месото ще се опече и опуши, достатъчно меко, за да се яде с лъжица.

Двама мъже внасят кошове с патладжани. Дълги, стройни, с дебела кожица, пурпурни, все още със стъбла и листа. Мисля, че казват нещо като да видим дали ще ви трябват още, иначе ще ги оставим за утре. Прекрасни, току-що откъснати патладжани. Бързо изплакване в кръщелния купел, след това върху работната маса, за да се подсушат и да им се отрежат стъблата. Оставят ги цели, но правят дълбоки кръстовидни нарези по цялата им повърхност, вдовиците търкулват патладжаните в кош, пълен със смес от брашно, трохи, морска сол и настъргано сирене пекорино^[3]. Овалват, отупват, пак овалват, натъпквайки сухата смес във всяка малка цепнатина, а след това слагат странно изглеждащите животинки върху подноси, постлани с хартия, и ги пренасят през стаята към газовите горелки, където други вдовици чакат да ги потопят по няколко наведнъж във врящо олио и да ги оставят да плуват спокойно отгоре, докато вътрешната плът на патладжана омекне, а външната, изложената на огъня, и кожицата станат тъмнобронзови и хрупкави. Извадени с решетеста лъжица, поставени обратно върху постланите с хартия подноси, след това големи кристали сива морска сол се стриват в дланите и се натъркват върху пукащите се, горещи патладжани. Отнасят ги в трапезарията. Ще науча, че тези патладжани се поднасят почти изстинали и все още хрупкави със суров доматен сос, подправен с див риган. Ще узная, че нарочно не се сервират горещи направо от тигана, а се оставят да изстинат, за да може вкусовете да се смесят и да се засилят. Освен това ще узная и стряскащата си способност да се лакомя за тях.

Вече подлудявам от нуждата да вляза там вътре, да режа, да потупвам и да потапям в олиото. Облягам се в привлекателна поза на рамката на вратата, понапредвам в периметъра на кухнята, осмелявайки се да разширя набега си, но не навлизам в основната територия. Невидима съм. Вдовиците прекъсват пеенето и молитвите си само за да се засмеят или да заплачат. Молят се една над друга, над работните маси, над огньовете. Молят се над патладжаните и ножовете, над тестото за плоските питки, втасващо извън кухненската врата. Песнопения, заклинания. Ругатни. Докато вдовиците и фермерите минават насам-натам покрай мен, питам дали мога да помогна с нещо. Питам дванадесет хиляди пъти. Още усмивки. Още многозначителни помръдвания с пръсти. Те не ме разбират. Сигурна съм, че просто не разбират. Подемам кампания да комуникирам с едносрични викове на радост и любопитство, с жестове с ръце, показващи месене, разточване, рязане. Това довежда две от вдовиците до мястото, където съм застанала, близо до вратата. Те лекичко ме избутват навън на по-светло и се вглеждат в лицето ми. Поклащайки глави, ме оставят там и се връщат към работата си. Какво има? Какво са видели? Аз съм новото момиче в града въпреки короната от плитки. Връщам се по пътеката към вилата, едва поглеждайки към месещите тесто вдовици по пътя си. Те никога няма да научат моя трик за бишкотите с пистачо^[4]. Нито пък за кейка със зехтин, напълнен с бадемова паста. Докосвам плитките си. Опитвам се да запея това, което най-често пеят. Запявам по-силно. Почти няма значение, че няма да мога да участвам. Това, че съм тук, е всичко. Не забелязвам, че Тоска стои на главния вход на вилата, когато наближавам до него.

— Имате ли цикъл?

Вместо костюма за езда е облякла красива черна рокля, направена от нещо като шантунг^[5], струва ми се. Права, тясна рокля, която свършва над глезените, без ръкави, гладките й мускулести ръце са по-тъмни дори от загорялата кожа на лицето й. Боси крака в копринени чехли с тънки високи токове. Заплетена по-екстравагантно, отколкото вчера, косата й ухае на портокалови цветчета. Изумрудът е на врата й. Едва не се сблъскваме, докато аз влизам, а тя излиза. Сега пък аз не разбирам.

— Имате ли цикъл? — повтаря тя рязко.

— Искате да кажете точно сега?

— Да, точно сега. Жените няма да ви позволят да докоснете храната, нито пък искат да минавате през кухнята. Смятат, че сте в цикъл. Ако е така, присъствието ви ще докара проклятие върху храната и може би върху тези, които са достатъчно глупави да ви допуснат в светилището си в подобно състояние.

Неудобството, което бях почувствала преди мигове, прерасна в смущение.

— Това е средновековно!

— Много по-старо, но все още важи. И така, имате ли цикъл?

— Е, не точно. Напоследък цикълът ми, нали разбирате, е нередовен.

— Те го виждат, като погледнат в очите ви. Моля ви, стойте настрана от кухнята. Тук не се шегуваме със свещеното.

Тя минава покрай мене, спира на няколко метра навътре в градината, обръща глава и рамене, за да се огледа и да каже:

— Пеенето идва от задната част на гърлото, а не от диафрагмата. Изобщо не е пеене. Впрочем, чудесна сте с плитките.

Най-малкото, което би могла да направи, беше да ме упъти към червената палатка^[6], мисля си аз, докато наблюдавам издължената й черна фигура, преди да се скрие. Продължавам да мисля — тук съм два пъти преселничка, първо от Америка, сега от Венеция. Това място не прилича на никое друго. Отново съм начинаеща.