Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (6)

Глава II

В трапезарията преобладават жените. Може би са около четиридесет, с дванадесетина мъже, пръснати по трите маси. Зализана коса, някакво сако над закопчана до гърлото риза, трима от мъжете може би са под тридесет години, другите — облечени по същия елегантен модел — е възможно да са едно поколение по-възрастни. С изключение на Тоска, мен и още две други жени, всички останали са в траурно облекло.

Заедно с Фернандо Агата ни завежда към местата ни, той е настанен точно до спасителя на агънцето, а аз точно до жената, която Агата ми представя като Карлота. Представят двама ни като i Veneziani, венецианците. Изпъстрената с петна кожа на ръцете на Карлота казва, че тя може би е на шестдесет години, но огромните й като на кошута очи и крехката й осанка я правят да изглежда момиче. И Карлота, и една друга жена на име Олга (видимо малко по-възрастна, която седи срещу нас и се ръкува с мен през масата) са облечени в тъмни рокли от имприме^[1] в стил 40-те години на века. Всички жени в стаята са нагласили косите си в някакви „конструкции“ от сложни плитки. Опитвам се да пригладя свободно пуснатата си дълга и прекалено къдрава коса и се чувствам като варварка.

— Къде беше? — поисква да узнае Фернандо.

— Отидох да разгледам кухнята — отвръщам с усмивка.

Всички като че ли са заели местата си, освен Тоска и високият набит мъж, с който тя разговаря до една от масите. Макар че са с гръб към нас, поради начина, по който са застанали, почти докосвайки се, поради начина, по който се навеждат един към друг, създават впечатление, че са двойка. Значи Тоска има съпруг, мисля си аз, и все пак, когато те се обръщат, за да заемат местата си на масата, виждам, че мъжът, великолепен двойник на Кристофър Плъмър^[2], но със същите черни арабски очи, носи твърда висока бяла якичка. Свещеник. Той настанява Тоска на мястото й, остава прав и почуква с дръжката на ножа по една стъклена чаша. Затваря очи, отваря широко ръце, вдигнал длани нагоре, и започва да се моли. Всички хващат ръцете на съседите си, главите се свеждат и устните се раздвижват във високо изречена лична благодарност. На всички маси се сервират кани с вино и вода, натоварени подноси хвърчат във всички посоки, buon pranzo, приятен обяд.

— Allora, come si chiama questo posto? Как се казва това място? — питам аз Карлота, правейки се, че съм забравила незабравимото име на вилата.

— Non ha un nome veremente ma la gente locale I’ha sempre chiamata, villa Donnafugata. E’ una lunga storia. Няма определено име, но местните винаги са я наричали вила Донафугата. Къщата на бягащата жена. Това е дълга история.

Не й казвам, че точно тази история бих искала да чуя, но се усмихвам и казвам ho capito, ho capito. Разбирам.

Карлота обаче продължава. С тих аристократичен глас, който контрастира със сочния диалект на другите около нас, тя ми разказва, че вилата е замък на Анжуйската династия от XVIII век, построен, с цел да бъде ловна хижа на благородната фамилия в тази част на Сицилия. La signora, госпожата — както назовава Тоска — наследила вилата от един анжуйски принц, чиято възпитаница била. И понеже Карлота забелязва изумения ми поглед, се чувства длъжна бързо да поясни:

— Да, в живота на la signora често е имало много романтика — казва тя, а искрящите й очи проблясват, може би готови да отронят някоя сълза.

Разказва ми, че la signora малко по малко е възстановила вилата. Живяла е тук над тридесет години заедно с — в този момент Карлота се поколебава, сякаш не е сигурна кои са всичките други хора — някои свои приятели и приятели на приятелите.

— Хора в нужда. Предимно в нужда от други хора — казва тя. — Когато селяните, местните фермери останат самички — когато овдовеят, — много от тях идват да живеят тук. Ако имат пораснали деца, някои предпочитат да живеят заедно с тях, но други пък намират, че този вид живот в комуна, който имаме тук, им помага да се чувстват добре, да останат млади. В случай на нужда имаме здравна служба с назначени медицински сестри, а лекарите идват редовно. Жените са като сестри, сигурна съм, че вече сте забелязали. Фактически много от тях са свързани или с кръвни връзки, или чрез бракове. Повечето от тях са били съседки в селото или цял живот са работили заедно на полето. Обединява ни привързаност. Всяка от нас е част от историята на другите. Ние сме сицилианки.

Изрича последното така, сякаш няма какво друго да се каже.

В желанието си да я накарам да ми разкаже още нещо, след малко я запитвам:

— Колко хора живеят тук?

— Различно е. Някои умират, но се раждат и бебета.

— Бебета ли? Тук?

— Да, бебета. Тук имаме родилно отделение. Много е хубаво, но е малко, има място само за три-четири жени. Две от нашите вдовици са били акушерки и обучават някои от по-младите жени, за да ги заместят. Гинеколози от града идват всяка седмица, но все си мисля, че идват, защото им харесва тук. Защото им харесва да вечерят с нас. Впрочем днес сме малко развълнувани, защото е наближил терминът на една от нашите бъдещи майки. Наистина е много близо. Можете да си представите колко много лели и чичовци, колко доведени баби и дядовци имат нашите бебета. Майката и детето могат да останат дори една година, ако им харесва. Докато не се устроят някъде за постоянно.

Забелязвам, че Карлота не говори за неомъжени майки, за бездомни, за бедни. По-скоро казва: „Хора, които имат нужда от други хора. Обединява ни привързаност. Всяка от нас е част от историята на друга. Ние сме сицилианки“.

Погледът ми непрекъснато се връща към онази, която седи отляво на свещеника. Карлота ме вижда, че гледам към жената.

— Тази, която седи до дон Козимо, е сестрата на синьора Тоска. Тя е la signora Мафалда.

Значи Кристофър Плъмър се казва дон Козимо. А вляво от него дребната жена с руси плитки и красив профил е сестрата на Тоска. Онази, която седеше и пишеше в цепнатината на магнолията, когато пристигнахме. Мафалда, Карлота, Олга, Агата, дон Козимо. Погледът ми се мести от единия към другия. Искам да запитам Карлота дали знае можем ли да останем и след обяда, но както и да задам въпроса, ще й бъде трудно да отговори. Трябва да изчакам да се произнесе лично la signora.

Вместо да чакам, запитвам:

— Как действа домакинството? Има ли специална работа за всеки?

— Всички вършим онова, което умеем. И тъй като има толкова много за правене, за да се поддържа такова огромно място — махва тя с ръка и смеейки се, отмята глава, — с толкова много земи, животни, градини, работим почти непрекъснато. Но понякога си мисля, че истината е друга. Че работата е само un intermezzo, un divertimento, нещо междинно, развлечение, за да запълваме малкото часове между храненията. Тук ядем често и добре, синьора… Io non ricordo il suo nome, scusatemi… Извинете, не си спомням името ви.

— Mi chiamo Chou-Chou^[3] e mio marito è Fernando. Казвам се Шу-Шу, а съпругът ми е Фернандо.

Не знам дали Карлота ме е чула, защото е започнала да говори на диалект с една от жените наблизо — за предстоящото раждане на бебето, както ми се струва. Но може би не е това, защото по лицата им се вижда по-скоро тъга вместо щастливо очакване. Карлота се извинява, става и излиза от трапезарията заедно с друга жена. Оглеждам се из залата. За да проуча хората. Никога не съм виждала, нито пък съм си представяла нещо подобно. Нещо като тях. Харесват ми. Чувам жената на име Олга да казва на Фернандо, че в момента във вилата живеят тридесет и четири вдовици. Разказва му още, че когато се жъне житото и се прибират гроздето и маслините, двадесетина или повече жени от съседните села идват да помагат на вдовиците в работата. Ден след ден, казва тя, работят тези тридесет и четири жени, живеещи тук — готвят, пекат хляб, консервират, сервират, чистят мият, търкат, шият, кърпят, перат, гладят и се грижат за цветята, билките и зеленчуковите градини, освен това гледат и домашния добитък. Тя казва, че сега домакинството има над петдесет души. Фернандо пита за мъжете, които живеят тук.

— Adesso ci sono ventidue uomini. Сега тук живеят и работят двадесет и двама мъже… но и те като жените стават повече по време на жътва, вършитба, сеитба, когато се изстисква зехтинът и се прави виното. Те се грижат за плодните дръвчета, за млечните крави, добитъка, обработват земята. Някои се занимават с малките стада овце, кози и свине. През този сезон носим кошници с храна на мъжете, които обработват по-отдалечената от вилата земя, но вие ще ги видите всички на масата тази вечер — обяснява Олга. — Мъжете, които виждате тук, са повечето градинари на пълен работен ден.

— Градинари, но и занаятчии, които работят по поддръжката на вилата — казва друга от жените.

— Винаги има един-двама приходящи занаятчии, които всеки ден се хранят с нас. Обущарят прекарва тук всяка втора събота.

— А точиларят на ножовете идва в понеделник.

— Мъжете, които идват да стрижат овцете.

— И не забравяйте Фурио — казва най-младата и може би най-красивата от вдовиците.

— А, Фурио! — казват те в хор.

Всички жени се разсмиват и поклащат разтворени на височината на гърдите длани, жест на обожание.

Всеки сътрапезник добавя още едно име на помощник от списъка с редуващи се гости и аз вече искам сънят да продължи достатъчно дълго, за да мога да опозная всички тях. Харесва ми тук, в къщата на Тоска.

Залата полека се изпразва. Всеки методично струпва чинии и сребърни прибори върху големи колички. Някои събират останалата по подносите храна върху листове дебела бяла хартия, чиито краища умело сгъват и усукват, а после дават това на една вдовица, която идентифицира съдържанието на всеки пакет с дебел черен молив. Струпва пакетите в дървени фруктиери, които слага на една различна количка. Всички знаят своята роля в пиесата. Никакви излишни стъпки. Никакво похабено време. Двама от мъжете, които бяха на масата, изкарват маркираните пакети от залата и аз гледам след тях, питайки се закъде е предназначена тази хубава храна.

Фернандо още разговаря с Олга, затова — без да питам — започвам да прибирам една от покривките, както виждам да правят жените на другите маси. Карлота, върнала се от мисията си, я взема от мене и казва, че не бива да си давам труда. Оставам да стоя неловко отстрани, докато тя не се съгласява. Дава ми знак да взема другите два края на една покривка, която е започнала да прибира. Двете внимателно изтърсваме и внимателно сгъваме лесно и прецизно великолепно избродирано парче плат. То се озовава в ръцете ми и когато го взема от мен, Карлота се усмихва. Виждам, че е плакала. Правейки се, че не съм го забелязала, я питам:

— Къде ще отнесат тази храна?

— В църквата „Сан Салваторе“ в селото. В шест и половина всеки следобед храната се раздава на хората. Идват само хора, които имат нужда. Мисля, че започнахме тази програма почти преди двадесет години. В началото la signora и дон Козимо даваха храната направо на семействата, но сега, когато има много повече хора, стана необходимо семействата да идват да си я вземат. Всъщност така е по-добре, защото, преди да започне раздаването, всички се събират в черквата да се помолят с дон Козимо. Той ги благославя, благославя храната, камбаните бият и после всички си отиват по домовете да вечерят. Аз ходя да помагам, когато мога. Това е любимата ми част от деня.

Сега Карлота открито се разплаква, изтривайки сълзите от хлътналите си бузи с опакото на ръката си, и попива очи със смачкана кърпичка, която издърпва от пазвата на роклята си. Осмелявам се да запитам:

— Бебето ли?

— Не, бебето е решило да поостане още малко, където си е. Една от нашите жени е… много болна. Lei, non ce la fa. Няма да я бъде.

— Capisco, mi displace. Разбирам, съжалявам — казвам аз и тя ме поглежда, докосва бузата ми с ръката, която е докоснала нейната буза, така че сега моето лице е мокро от сълзите й. Агата тича към нас.

— Ще ви заведа сега във вашата стая, ако желаете — казва тя.

— Но ние не сме говорили с la signora и не знам дали…

— Всичко е уредено. Ако желаете да останете, сте добре дошли. La signora ще говори с вас по-късно за подробностите. Елате.

Агата докосва ръката на Фернандо, кимва му да я последва, извежда ни от залата, повежда ни по неравния каменен под на друга зала и се изкачваме по широко каменно стълбище. Тя спира на третата площадка.

— Ессо. Ето — казва тя пред една красива, макар и доста овехтяла дървена врата.

Изваждайки дълъг, плосък железен ключ от халката на колана си, тя го пъхва в дупката, отваря широко вратата и подава ключа на Фернандо.

— Buon riposo. Приятна почивка — изрича и леко затваря вратата.

Стаята е по-голяма от венецианския ни апартамент. Намираме поредица от къси коридори, антрета, ниши, които са оскъдно, но изкусно мебелирани с малки пейчици и огромни китки лавандула или колекция от позлатени свещници върху разклатена масичка. Изкачвайки се по три стъпала от кръгли плоски камъни, пространството от бели стени се отваря към пространство с висок таван с бяло легло, две кресла с облегалки за главата, покрити с бели платна, маса с малка лампа от ковано желязо и гардероб. Върховете на боровете в градината се полюшват и скърцат под горещите африкански ветрове точно под отворения висок панорамен прозорец.

— Какво мислиш? — питам Фернандо.

— За стаята ли? Прекрасна е.

— За това място. За тези хора.

— Всичко е прекрасно. Доколкото мога да го разбера, защото още не знам какво представлява това място.

— Всички са толкова красиви. Виждал ли си толкова много красавици в една стая? Забеляза ли свещеника? А Карлота изглежда като порцеланова кукла. Ами жената, която ти разказваше за мястото, как се казваше тя?

— Олга. Трудно ми беше да разбирам диалекта и…

— Не, искам да кажа, че тя беше красива. Може би защото всички изглеждат добре и спокойни. Щастливи. С изключение на Карлота, която се тревожеше за една от вдовиците, която според нея умира. Знаеш ли, че тук имало родилно отделение?

— Не мога да си представя да има много полза от него, като виждам, че средната възраст на жените е около 65 години.

— То е за други жени. За жени, които имат нужда от помощ, както каза Карлота. Жени от близките села. Аз видях кухнята, Фернандо.

— Да, вече ми спомена — казва той с тънката си усмивка като отвор на пощенска кутия.

— Огромна е! Две огнища. И те пеят, докато готвят. Мислиш ли, че можем да поостанем?

— Не знам. La signora може да не е склонна да удължи благосклонността си за повече от една нощ. А пък и това не е мястото, което си представях, когато говорехме къде бихме искали да отидем. Съгласен съм, че е чудесно убежище, но няма ли да ни бъде трудно да понесем цялата тази прекаленост? Толкова много хора, толкова много храна, толкова много мистерия. Толкова много рози, за бога!

— Мисля, че тази Тоска е направила светилище, а не убежище. Всъщност това е малка вселена, изолирана, утопична посвоему. Рядък вид трапезария, пансион и работна ферма, където живеят хора, които искат да бъдат заедно. И където понякога умират.

— Кухнята ли беше?

— Какво да е била кухнята?

— От която си очарована, любов моя?

— Кой е очарован? Просто беше радостно откровение. Искам да кажа, това е общност, каквато никога не бих повярвала, че съществува.

— Минаваш през една-две градини, измиваш си лицето с вода от портокалови цветчета, сядаш да обядваш с петдесет сицилиански вдовици, които до една носят косата си на плитки, и ето те преобразена. Познавам този поглед. Същият, който разви, след като отиде на Риалто^[4]. Видях го за пръв път, когато бяхме във водното такси на път за летището. Онзи път ти беше очарована от мен.

— Тридесет и четири. Тридесет и четири вдовици живеят тук. Да не ревнуваш от тях?

— По-скоро съм объркан, отколкото да ревнувам. Мисля, че само ние с Венеция можем да ти се отразим чак така. Моля те, не ми казвай, че ще започнеш да си сплиташ косата и да носиш черно.

— От мен ще излезе чудесна вдовица.

— Мислех, че от теб излезе чудесна булка.

Събличаме се, избутваме покривките и се стоварваме на леглото.

— Видя ли изумрудената огърлица, която тя носеше?

— Какви изумруди? Кой?