Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (30)

Епилог

Писмо от Тоска март 2000

Lui è morto. Той е мъртъв. Един месец и три дни, откакто Лео умря. Да, четете правилно. Казвам откакто Лео умря. Именно с Лео живях тези последни години след неговото „възкресение“. След неговата повторна поява. Представям си, че сте озадачена. Чувам как се питате: „Но защо не ми казахте?“ Или може би „защо ме заблудихте“.

Бих могла да отговоря с „аз съм сицилианка“. Да ви кажа, че мистерията и дори двойствеността са мои рождени права. Че chiaroscuro, светлосянката, е друга форма на разказване на историята. Бих могла да кажа, че мълчанието невинаги е предназначено да прикрие, а по някой път да защити, да държи в безопасност. Или бих могла да кажа, че греховете на опущението може изобщо да не са грехове. Освен това коя истински женствена жена изобщо е разказвала цялата си история? Вие със сигурност не сте, скъпа моя приятелко. Както правят боговете, ние се разкриваме — ако изобщо се разкрием — на когото решим и когато решим.

Беше през 1968 г., пет години след като се върнах от Палермо заедно с Нуруцу, за да си създам живот тук във вилата, когато Лео дойде една сутрин, криволичейки нагоре по чакълестия път, отвори вратата на стария ровър, докато моторът още работеше, и се измъкна иззад волана, за да застане там ухилен пред Агата и жените в градината, сложил пръст на устните си, за да ги накара да мълчат. Влезе вътре, ослуша се за мен, дойде до вратата на salone francese, където още се опитвах да свиря Сен-Санс. Дълъг, мършав призрак, отчаяно нуждаещ се от бръснене и добро изтъркване, той носеше същия брич и същите ботуши за езда, които носеше последната вечер, когато го видях. А аз носех стария му велурен жакет. Първите думи, които чух от него след четиринадесет години, бяха:

— Това е лебед, Тоска. Музиката е композирана да създава впечатление за лебед. Нищо не сочи, че се приближава слон. Piano. Piano, amore mio. Тихо. Тихо, любов моя.

Няма нужда да пищите, Шу. Чувам ви да питате защо. Защо те е оставил да страдаш през цялото това време? Защо не ти е казал, че е добре? Истината е, че в този момент аз нямах нужда от защо или как. След първата голяма конвулсия на смразяването чух звук в главата си като трополене на двуколка по павирана улица и след това, след като го погледнах как стои на прага, настъпи огромното, върховно разпознаване. Единствената ми нужда беше да продължа да го гледам, да изтичам към него не както го направих онази вечер, когато бях на петнадесет години. Този път обаче той ме грабна в обятията си и ме притисна към гърдите си. Този път той ме целуна. Лицето, устата, косата ми. И после започна да ме върти, ръцете му ме стискаха под мишниците, докато не можех да кажа дали виждам края на някой сън, или сънят просто започва. Смеехме се, крещяхме, пищяхме в благодарност към боговете, но все пак не говорехме, думите просто изглеждаха празен звук в моменти на чиста радост.

Все още, без да казвам почти нищо, хванах принца за ръка, разведох го из вилата, показах му, вместо да му казвам, какво сме направили заедно. Докато вървяхме, срещнах всички хора от нашето минало — скъпата Агата, малкия червенокос Валентино, кой го беше израснал като чудесен мъж, Олга с прасковените бузи и Козетина, която все се кръстеше и докосваше лицето на Лео, както би докосвала лицето на свети Франциск. Козимо притича от мястото, където се занимаваше обикновено, и двамата стари приятели се прегръщаха толкова дълго, че накрая трябваше да ги разделим. И когато стигнахме до кухните, всички вдовици — дори онези, които Лео не познаваше — вдигнаха непоносима какофония от писъци, викове, пеене и молитви. Малката Мафалда беше сред тях. Беше останала настрана от другите, които се бяха втурнали да образуват възхитен кръг около Лео. Но той я видя, веднага разбра коя е и отиде при нея. Вдигна я на ръце, както беше направил, когато тя беше на шест години.

Има още една красива жена, която чака да ти каже добре дошъл у дома, Лео, казах му аз тогава. Оглупял от емоции, повел домакинството след себе си, той ме остави да го поведа през градината и спряхме пред пекарната. С набрашнено лице като гейша, Карлота и две други изваждаха втората фурна, прехвърляйки хлябовете в охлаждащи кошници. Мисля, че Лео видя сцената, а не толкова хората, защото просто застана там и се усмихна. Тогава Карлота прошепна „татко“.

Каза го по-високо и после изтича при него, крещейки „татко, татко“.

Още един грях на опущението трябва да изповядам сега. Карлота е италианската версия на Шарлоте. В нейния случай — принцеса Шарлоте. Когато тя дойде да живее при нас скоро след като се върнах от Палермо, помоли да я наричаме с италианското й име. Защо изобщо не ви казах, че тя е дъщерята на Лео? Сега знаете отговора. Аз съм сицилианка. Тя също е сицилианка.

Но ще ви кажа, Шу, че след всичките тези години още чувам Карлота да пищи „татко“. Случай, когато думите не създават безсмислен шум от чиста радост.

Още преди да бях готова да задавам въпроси, Лео започна да свързва парчетата за мен. Ще ви кажа, че дни и седмици наред той внимателно отпускаше разкази за събитията, опитвайки се да бъде сигурен, че съм поела една част, преди да премине към следващата. Вече се страхувах от това, че ще стигна тази точка в писмото си до вас, тъй като последиците от това, което ми каза той — и в началото, и дълги години след това, — и по-нататъшните последици от това, което ми каза Козимо, са мъгляви и заплетени. Има моменти, в които дори и сега се губя в историята. Да, трябва да се помъча да ви преведа през нея. Иначе просто можех да свърша писмото си тук. Което прекрасно бих могла да реша да направя. Но най-напред искам да ви пресъздам историята на Лео.

Лео ми каза, че Козимо го е спасил. Спасил го е от самия него, а после от клана. Нали разбирате, Лео е стигнал до отчаяното решение да им се предаде. Да се представи на същия мъж, на онзи Матиа, който беше дошъл да шепне заплахи на ухото му онази вечер, когато беше поканен да се срещне с клана. Лео беше решил да направи това, макар че не беше получил никакво известие, нито беше пострадал от някакво вредно действие на клана през трите години, последвали тази вечер. Бил е оставен на спокойствие, но не и от изобилните си предположения. Да, след като страхът го докарал до някаква лудост, Лео решил да напомни на Матиа за обещанието му.

Лео знаел, че Симона и принцесите са извън опасност, тъй като са били смятани — и наистина са били — толкова отделени от него, но имало опасност за мен, за селяните, за Козимо и това го измъчвало ден и нощ. Макар да мисля, че никога не бихте ме питали защо просто не е прекратил дейностите си, защо не е продължил да помага на селяните по-неочебийно, по-неантагонистично. Защо не си е живял спокойно с мен. Тогава историята щеше да бъде за друг мъж, Шу. Ние всички до безкрай сме такива, каквито сме.

По това време Лео почти бил довършил юридическата работа по разпределянето на земята, подготвянето на канали, по които селяните да могат да продават реколтата си, откриването на сметки на тяхно име, уреждането два пъти годишно те да теглят от тях, ако им трябват пари, за да балансират първите си търговски действия с печалби и загуби. Беше помислил за всичко. Беше уредил нещата за мен и за Козимо. Но макар че с всичкото това беше свършил земната си работа, е бил готов да плати за деянията си, както Матиа обещал, че ще трябва да плати. С две думи, Лео казал на Козимо, че вече няма да чака кланът да дойде при него, а той ще отиде при тях. Принцът вече не искал да живее, кацнал на ръба на кладенеца.

Лео освободил Козимо в деня, в който отишъл до Палермо, за да намери този Матиа. Оставил всичките си последни желания, нареждания и предупреждения. Оставил ги заключени в метални кутии и ключовете им поверил на Козимо. Пренесъл и събрал в един сейф парите, завещанията и бижутата, които бил депозирал в различни банки. Бил готов. Междувременно Козимо беше стигнал до собственото си отчаяно заключение. Докато пиша всичко това, усещам, че мисля за Изота. За майката на Лео и как се е заела да гласи работите си, а после да гласи себе си за смъртта.

Изпреварвайки предложеното от Лео пътуване до Палермо, Козимо сам отишъл да се срещне с Матиа. Подозирам, че той е бил заинтригуван от молбата на Козимо за аудиенция — молба, която, във всеки случай, е била охотно удовлетворена. Без следа от охранители, каквито Козимо е мислел, че ще присъстват в много голям брой, Матиа приел свещеника сам в една приемна, пълна с люляк, докато Калас пеела „Травиата“. Макар че и двамата явно не се чувствали удобно, играели ролите на отдавнашни приятели, отпивали кафе и уиски и пушели от любимите на Матиа евтини тоскански пури.

Тъй като бил длъжен, свещеникът дал първия залп. Запитал Матиа защо още не са взели Лео. Защо са го оставили — привидно — на спокойствие в изминалите три години.

Да не би Църквата да се е заела да проси изповеди? Още едно отклонение от Рим?

Първа точка за Матиа. Козимо продължил. Казал на Матиа, че работата на Лео е почти приключила. Започнал да излага подробности от подялбата, но Матиа махнал, сякаш искал да каже: „Знам. Всичко знам“. Тогава Козимо запитал Матиа защо е оставил Лео да продължава своите програми, които кланът е смятал за толкова оскърбителни.

Матиа отговорил: „Понеже сме хора на честта, имахме разногласия заради вашия принц, дон Козимо. Ако направим от него мъченик, това ще причини повече скръб, отколкото осъществяването на неговите програми, както ги наричате“.

Матиа казал на Козимо, че според него колебанията на клана относно „отърваването“ от принца може би са му наложили много по-голямо наказание, отколкото би бил куршумът в сърцето му, който той толкова дълго очаквал. Козимо го уверил, че зловещото отлагане в думи и действия от страна на клана наистина е упражнило бруталното си въздействие върху Лео. Тогава Козимо казал: „Мисля, че е време да го убиете, господин Матиа“.

Правейки се на спокоен, Матиа погледнал към Козимо. Запитал го дали е помислил и за мястото и начина, по който да се отърват от принца.

„Una lupara bianca, екзекуция без труп, господин Матиа. Когато върви през ливадата на път към боргетото. Има борови гъсталаци. Брези.“

„Добре изнесена и уместно хладнокръвна реч, дон Козимо. Трябва ли да разбирам, че сте се присъединили към нашето неудовлетворение от принца? Да не съм пропуснал нещо, някакво разногласие между вас двамата? Това би ме обезпокоило. Искам да кажа, би ме обезпокоило да не бъда информиран. Но, да, да, чудесно за принца. Да, това е добро. Но кажете ми, дон Козимо, какво точно ще спечелите от това, че предавате принца? Искате la putanina? Красива е, признавам. Но знам, че е при вас още от малка. Извинете ме, ако ви обиждам. Нямам нищо против да ви кажа, че съм мислил да я взема за себе си. Вероятно бихме могли да си я поделим, дон Козимо. Когато принца няма да го има, какво ще кажете да си поделим la putanina?“

Козимо знаел, че думите на Матиа имали за цел да го унижат, да го вбесят. Да го отклони от играта му. Козимо не се отклонил и Матиа бил неутрализиран. Козимо казал: „Ще ви изложа мотивите си за тази lupara bianca, но първо, господин Матиа, ще бъдете ли така любезен да ми кажете вие какво ще спечелите от смъртта на принц Лео?“.

„Вендетата не е интелектуална концепция. Ние с братята ми ще спечелим този особен вид спокойствие на духа, каквото чувства един мъж на честта, когато удържи на думата си. Лео сам го каза онази вечер. Не си ли спомняте. Трябва да направите това, което трябва да направите, така трябва да постъпя и аз, каза той. Лео удържа на думата си. Ние ще удържим на нашата.“

„Какво ще стане, ако удържите на думата си да накажете Лео? Ами ако го направите по такъв начин, както казахте преди малко, че да бъде далеч по-голямо наказание, отколкото куршумът в сърцето, който той очаква?“

Козимо казал на Лео, че Матиа открито показал вълнението си. Каза, че непрекъснато вдигал и оставял слушалката на телефона, който седял на масата помежду им.

„Козимо, и двамата сме заети хора. Благодаря за посещението ви. На раздяла нека ви уверя, че сериозно ще обмисля вашето… вашите думи.“

Козимо каза, че Матиа станал, подал му ръка, но той, Козимо, останал да седи. И казал: „Моля, господин Матиа, още не съм отговорил на въпроса ви. Искахте да разберете какво ще спечеля аз от изчезването на принца. Мисля, че така поставихте въпроса. Изчезването, което имам предвид — lupara bianca, за което говорих, — не е задължително да означава той наистина да умре. Може да означава отстраняване, изгнание, край на всичките му свободи. Друг вид смърт. Не е задължително да означава физическата му смърт. Вие като човек на честта няма да се посрамите, ще спазите обещанието си да накажете Лео. Да го накажете дори още повече, отколкото са го наказали заплахите и мълчанието ви. Принцът не ви е враг. Той не е взел нищо от вас, не е призовавал към бунт, не е събирал хора да се бият срещу вас, не ламти за притежанията ви, не търси нито власт, нито влияние, иска само да помогне на петдесетина гладуващи мъже, жени и деца. И принцът е мъж на честта, господин Матиа“.

Матиа не казал нищо. Сякаш в транс, затворил очи. Единственият звук в стаята била Калас.

Козимо заговорил отново: „Собственият му живот много малко го интересува. Може би някой ден ще разберете колко малко го интересува. Но на мен неговият живот не ми е безразличен. Не за да го споделям с него, не за да съм близо до него, а да знам, че такъв човек все още ходи, макар и ограничаван, по тази наша злочеста земя. Това е предложението, което днес дойдох да ви представя. Пратете Лео в изгнание, господин Матиа. Вие решавате кога, къде, при какви обстоятелства, при какви условия. Той ще се съгласи. Единственото друго нещо, за което ви моля, е да не закачате момичето“.

„La putanina! Това няма да обещая.“

„Тогава мисията ми пропада.“

Сякаш Козимо го няма там, Матиа се разхожда, сяда, пак се разхожда, разлиства една книга, без да поглежда страниците, затваря очи и раздвижва уста, произнасяйки едва чуто думи, които звучат като молитва.

„Изведете го навън. Като се върнете в двореца, ще ви чакат указания. Изведете го утре. Тази вечер. Убедете всички, че е lupara bianco. Достатъчно дълго вече сте свещеник, за да сте се научили да лъжете, Козимо. Убедете всички, най-вече момичето. Аз ще надзиравам изгнанието му, докато вие стоите в двореца, за да утешавате вдовицата и дъщерите. И малката. Ако дори се опитате да говорите с принца или той се опита да говори с вас, ще убия и двама ви. И ако Лео се опита да установи дори най-кратък контакт с малката, и тя ще умре. Ще му я пратя в кутия. И ако още е жив, след като види как е умряла, ще убия и него. Кажете му това.“

Тогава Козимо станал да си тръгне и подал ръка на Матиа, макар че той не му подал ръка в отговор. Матиа казал:

„Мислех, че съм забравил историите, които ми разказваха баба ми и майка ми за младите си години. За глада, студа, жегата, работата, за това, че ги биели, първо ги биели, а после ги изнасилвали каповците на благородниците, ако с нещо ги ядосат.“

„Мислех, че съм забравил онези истории, но поради някаква причина днес всичките се връщат при мен. Всички. Изведете го, дон Козимо. Изведете го, преди още веднъж да съм забравил историите. А, жакетът, който винаги носи. Задръжте го. Дайте го на момичето.“

Козимо казал, че тези последни думи послужили да го убедят, че Матиа е следил изцяло и навсякъде, защото Лео наистина постоянно носеше онзи велурен жакет за езда. Но докато го носеше, почти никога не излизаше от територията на двореца. Значи са го наблюдавали отвътре.

Козимо запитал: „Кой е, господин Матиа?“.

Каза, че тогава Матиа се разсмял. Разсмял се и поклатил глава. Изпратил Козимо до вратата.

И така, благодарение на услугите на Козимо Лео бил заточен, а не убит. Два въпроса са на устните ви, знам. Какво би станало, ако Лео сам беше отишъл при Матиа? А ако Козимо не се беше намесил и Лео не се беше предал, какво щеше да направи Матиа?

Зададох тези въпроси на Лео и Козимо. Можете да си представите колко често ги задавах. Никой от двамата, със сигурност не и аз, не би могъл да знае отговора на първия въпрос. Двамата колебливо се съгласяваха, че в отслабеното си състояние Лео може би нямаше да успее особено убедително да се защити. По втория въпрос нямаше съмнение в изхода. Лео щеше да бъде убит.

И така, Лео беше живял с мен три години в самоналожено изгнание в двореца и още четиринадесет години живял в изгнание, наложено от Матиа. Ще искате да разберете къде бил пратен Лео. Какво е правел. Как е живеел. И с кого.

Завели го да живее в една ферма, чиито житни ниви заемали цяло едно високо плато. Нивите под платото били само на няколко километра от западните граници на земите, които той наскоро бил раздал. Толкова близо и същевременно толкова далеч. Змийска тактика, може да си мислите, но както ще научите, не е била такава.

Лео работел като ратай от оран до жътва заедно с едно голямо, многолюдно семейство от фермери наематели. В студените месеци помагал да поддържат хамбарите и къщата. Отнасяли се с него като с ценен работник, той се показал като приятен компаньон. Спял на големия таван на една от пристройките, където не му било зле. Хранел се заедно със семейството, за дрехите и постелките му се грижели жените от къщата. Канели го да идва и да взема участие във всичките, макар и редки, излети и празнувания, на каквито можели да се радват тези прости планинци. Макар че работели упорито и живеели просто, Лео казваше, че това семейство не изглеждало да е бедно. Не изглеждало да живеят ден за ден, а по-скоро изглеждало, че живеят така, както са решили да живеят. Приходящ свещеник отслужвал литургия всяка неделя в един параклис насред нивите. Сами раждали децата си, сами погребвали мъртвите си. Малки групи мъже, понякога и някои от жените, отивали на пазар два пъти в месеца в едно или друго близко село.

Лео често бил сред тях. Но не са ли го разпознавали в селата, ще ме запитате. Макар да носел бедняшки дрехи, може би дори да се държал като бедняк, мисля, че човек, който някога го е познавал, със сигурност би го разпознал под всякаква маскировка. Но не бива да забравяте неумолимостта на сицилианското мълчание.

Няколко пъти всяка година Матиа и собственото му семейство — съпругата му и порасналите му деца и внуци — пристигали с колона автомобили, за да прекарат неделята с това семейство във фермата. Със семейството на Матиа. Да, това изгнание, което Матиа избрал за Лео, било не другаде, а в собствената му майчина къща и хората, с които живеел и работел Лео, до един били роднини на Матиа. Чистене, лъскане, готвене, събиране на клони и диви цветя, изнасяне на бъчви от избата — Лео разказваше, че за тези недели с Матиа семейството се готвело като за Коледа. Той бил техният благодетел, техният покровител, техният блуден син.

Матиа винаги се ръкувал с Лео. Поглеждал го право в очите. Полагал за миг голямата си широка длан на гърба на Лео. Питал го защо чашата му е празна.

Матиа наказвал Лео — би го убил — заради крещящото пренебрежение, което Лео показвал към авторитета на клана. Но едва след това Лео трябвало да бъде наказан заради реалните си действия — умишлената намеса във вековната система на йерархия, която поддържала богатите в комфорт, а бедните в мизерия. Било по-скоро заради оскърблението, а не толкова заради самото деяние. Но няма да принизявам деянието. Нали разбирате, ако всички земевладелци бяха постъпили като Лео, това щеше да бъде сериозен удар по приходите на клана. Далеч по-чиста задача за клана би било да ограбва шепа плахи, хилави земевладелци, отколкото да точи почти липсващата кръв на хиляди селяни, гладували столетия наред, които размахват актове за собственост с още неизсъхнало по тях мастило наред с ловни пушки. Но пък в очите на клана преобръщането на йерархията излязло престъпление на Лео срещу самия клан. Престъплението можело да приеме и друга форма, той можел да покаже пренебрежение и заради друга кауза. Но така или иначе, това, което имало значение и което изглеждало толкова трудно за обясняване, е, че важното било не толкова направеното от Лео, колкото нанесеното от него оскърбление, за което той трябвало да си плати. Дуелът на Лео с клана не бил философски, а въпрос на уважение. Лео показал неуважение към клана. Той не позволил на клана да вземе връх. Смъртен грях. Лео накарал клана да го дава за пример.

Но ако се върнем към въпроса за философията, ще видите, че по свой собствен начин — като субсидирал близките си, които живеели във фермата — Матиа е направил същото, каквото Лео беше направил за своите селяни. Обстоятелствата и резултатите, разбира се, бяха различни, но в крайна сметка и двамата, Матиа и Лео, бяха направили едно и също. Мисля, че не преди Козимо да седне с него да пуши тоскански пури и да пие уиски, докато Калас пее, мисля, че едва в онзи момент тази истина блеснала пред Матиа. Истината, че принцът и вождът на клана са изпитвали сходни чувства. Може би самите им характери са били подобни. И може би, само може би, Матиа е започнал да мисли, че ако е бил на мястото на Лео, е щял да направи това, което е направил Лео. Предположение е, знам.

През всичките тези години Лео никога не питал Матиа за времето. Кога и дали ще напусне фермата. Ще се върне ли към собствения си живот. Нито пък Матиа някога подхващал тази тема. Вярвам, че изгнанието на Лео е свършило със смъртта на Матиа. Никой от клана не излязъл да заеме мястото на Матиа, макар Лео да очаквал това. Чакал някой непознат автомобил да пристигне по дългата чакълеста алея. Чакал една година след смъртта на Матиа, но не, никой не дошъл. Така Лео повярвал, че е изплатил дълга си, че е време да напусне фермата. Макар да им било мъчно, че го губят, хората от семейството знаели, че той няма да остане при тях завинаги. Не вярвам, че на някого от тях изобщо е било казано, че държат Лео като затворник през всичките тези години. Мисля, че Матиа трябва да ги е помолил да му направят услуга, като дадат убежище на Лео. Разказал им е някаква история, че Лео преживява трудни времена. Че трябва да се изолира за известно време. Може би Матиа е казал на семейството, че Лео е беглец, на когото той е обещал да помогне, което е по-скоро истина, отколкото измислица. Освен това не вярвам, че Матиа е посветил други членове на клана в решението си да остави Лео жив. Пред братята си може да е казал, че някоя друга фракция на клана е отговорна за предполагаемата lupara bianca. Може това да е било един от онези моменти, когато няколко фракции поемат отговорността за някое убийство, без някой да знае коя фракция в действителност е извършила деянието. Може да е приключил делото на Лео по някакъв друг начин, самият той плащайки някаква висока цена. Но Матиа го е приключил. Както и да го е уредил обаче, в сделката съм влизала и аз. Моята безопасност. Матиа е направил така, че хората от селските кланове нито да ми попречат да замина, нито да следят живота ми в Палермо. Това не е предположение.

С хляб и сирене в джобовете, с топъл дъжд по лицето, през май, в късния май Лео се сбогувал със семейството, излязъл в нивите и се спуснал по стръмните скали към недовършените пътища, които водели обратно към дома. Каза, че изобщо не е очаквал да бъда в двореца, но че оттам трябвало да започне. Оттам трябвало да започне да ме търси. Там щяло да има някой. Някой щял да знае нещо за мен. Щял ли да намери Симона и принцесите? Щял ли да намери Козимо? Не можел да каже на когото и да било къде е бил. Би могъл да каже само на мен. Но къде е можело да съм отишла? Възможно ли е било да съм устроила живота си така, че появата му да се възприеме като натрапване? Дали не съм се влюбила в някого, дали не съм се омъжила за някого? Отишъл в двореца и го намерил почти изоставен, ако не и порутен. Изтичал нагоре по безкрайните каменни стъпала към вратите, заблъскал голямата, потъмняла лъвска глава срещу масивната врата. Завикал: Cˋè qualcuno?. Има ли някой?

Но вратата не била заключена и докато обувките му тупали глухо по дългия, незастлан с килими коридор, видял Мимо да размахва бърсалка по мраморните стълби. Викнал му, но Мимо продължил да размахва бърсалката си. Лео пак му викнал. Този път Мимо — без да се обръща да погледне към призрака, който говорел като господаря му — отговорил: „Да, господарю?“.

Лео го повикал трети път. Все още, без да се обръща към него, Мимо казал: „Закъсняхте за обяда, господарю, но ще видя какво мога да ви намеря в килера“.

„Нося си обяд, Мимо“, казал Лео, измъквайки хляба и сиренето, малка плячка от тринадесетгодишен кръстоносен поход.

С великолепно сицилианско високомерие Мимо подпрял бърсалката на перилата, издърпал връзка ключове от джоба на панталоните си и ги хвърлил долу на Лео през перилата, позволявайки си само бегло да погледне към призрака. После пак взел бърсалката и поглеждайки надолу към стълбите, казал: „Ще я намерите в ловната хижа, господарю. Станала е още по-хубава, господарю“.

Когато Лео се скрил от погледа му, Мимо седнал на стълбите и заплакал от почуда и радост. Това последното ми го каза самият Мимо.

Правилно ли предугаждам? Искате да узнаете как е реагирал кланът на връщането на Лео? Установихме, че Матиа — вероятно тайно от всички останали — е приключил случая с Лео. Но когато Лео се появил отново — макар че едва ли е обикалял по селата, възвестявайки възкресението си, — клановете на целия остров навярно са научили за броени часове. Дали са били шокирани, че една или друга тяхна фракция не е отстранила принца, както толкова време са вярвали? И наистина ли са вярвали в това? Някой от тях заподозрял ли е, че Матиа може да е бил спасителят на Лео? И ако е така, ще искат ли, или, по-важното — понеже са такива, каквито са, — ще могат ли да се въздържат от вендета срещу Лео сега? Много по-силен поради наложеното спокойствие на изгнанието му, Лео твърдеше, че ще го направят. Козимо беше на същото мнение. Но и аз бях по-силна благодарение на моето изгнание. На собствените ми рискове с клановете. Имах си основания да вярвам, че няма да има вендета. Както се оказа, и тримата излязохме прави.

За един сицилианец хитрата лъжа рядко води след себе си вендета, защото хитростта показва уважение. А Матиа просто се показал хитър. Следователно просто проявил уважение към клана. Както излезе, кланът решил да види уважението, а не измамата. Това, че кланът е приел измамата на Матиа, не е предаване, а примирение. Обременено и смирено примирение. Един вид оттегляне. Сицилианецът често предпочита да се оттегли, вместо да победи. Оттеглянето може да бъде по-добро от победата. Да отнемеш триумф на противника, е по-вълнуващо, отколкото сам да вкусиш триумфа. Триумфът на сицилианеца е да отнеме на противника победата му. Лео позволил на Матиа — и всъщност на клана — да победи, макар Матиа да не причинил смъртта на Лео. Победата на Матиа и на клана била по-голяма, отколкото би могло да бъде, ако просто бяха убили Лео. Ако му бяха запушили устата с гореспоменатия куршум в сърцето. Матиа позволил на клана да получи нещо повече. Вместо да причини смъртта на Лео, Матиа му взел живота. Надявам се да ми простите повторенията, докато се опитвам да ви обясня всичко това, Шу. Може би го правя колкото за вас, толкова и заради себе си.

Лео избра стаите на най-горния етаж на вилата и се затвори там като монах, без да размахва оцеляването си като трофей, като признак за успех, така че успокои, както ми се струва, онези, които може да са копнеели да го убият. Деликатният подход на Лео към гордостта и към чуждото его, знатният му произход, неприсъщият на принц начин на живот, всичко това поддържаше баланса на оттеглянето и би направило злобата по адрес на стареещия принц да изглежда нещо вулгарно.

Принцът живя в сдържано, почти като в сянка въплъщение през годините след завръщането си и до втората си смърт. Рядко се срещаше със случайни посетители, с гости, с хора извън семейния кръг. С изключение на членовете на клана, които го посещаваха с почти предана и както би могло да изглежда, изпълнена с любов редовност. Ичилио, с когото се запознахте, докато бяхте тук, е от тях. Ичилио е син на Матиа и е възможно бащата да е казал на сина си една-две думи за Лео. Не знам.

Козимо беше поддържал библиотеката на Лео. Каталогизирани в кутии, посипани с тютюн, за да отпъжда плесента и безразборния апетит на разни крилати създания, книгите на Лео бяха струпани в сакристията и зад олтара на черквата „Сан Роко“. Когато се върнах от Палермо, Козимо и Мимо пренесоха повечето от тях във вилата. Точно колкото Лео копнееше за мен, струва ми се, толкова силно копнееше и за книгите си и над всичко друго те оставаха неговите награди. И така, той четеше до огъня си или в сянката на своята loggia. Вечеряше и пийваше умерено, макар и с удоволствие. От време на време сядаше на масата заедно с домакинството. Винаги беше готов да се срещне с всеки от тях, да говори за най-малките или за най-сериозните проблеми. Изчакваше ме, слушаше ме, обичаше ме. Наслаждавах се на любовта си към него. Както някога бяхме правили на далеч по-незначителното пространство на нашия тъмночервен килим с жълтите рози, ние си направихме цял един свят от онези стаи. Докато аз се занимавах с вилата, той пишеше, слушаше музика, свиреше на флейтата си. Яздеше часове наред всеки ден през зимата — излизаше точно преди залез-слънце, а през лятото тръгваше много преди зазоряване. През годините не престанах да го моля да яздя заедно с него, но той никога не ми разреши. Макар и отхвърлил страха от вендета, у него все още се таеше някаква бледа сянка на страх за мен.

Смятайки го за член на домакинството, с когото не сте се запознавали, вероятно неведнъж сте го виждали да идва или да излиза. Именно Лео ви направи комплимент за сребристокафявата рокля онази последна вечер. Когато стисна ръката ви и се представи, каза името Лео-Алберто. Както винаги в редките случаи, когато се появяваше сред хора извън „семейството“, желанието му беше да остане неизвестен за вас. Но ще ви кажа, че причината да се присъедини към нас онази вечер, поне отчасти, беше, за да се „запознае“ с вас. Той знаеше, разбира се, за многото ни срещи под магнолията.

Докато гледам тези току-що изписани страници, се страхувам, че съм ви казала прекалено много, докато същевременно отново съм оставила някакви озадачаващи празноти в историята си. И аз често все още се озадачавам. Но дори да можех да ви разкажа повече, не съм сигурна, че бих го направила.

Писах много пъти на Симона от Палермо, питах как е тя, как са принцесите. Макар че винаги ми отговаряше, писмата й бяха неясни, приповдигнати. Бях наранена от привидната промяна на отношението й към мен. Именно аз престанах да й пиша. Пазих мълчание повече от една година, когато Карлота ми писа, за да ми съобщи, че Симона е починала. Тежка болест, пред която тя се предала доброволно и бързо. Понякога още се питам дали Симона не е излязла най-мъдрата от всички нас и дали учтивото й охладняване към мен не е било по-скоро отстъпване, начин да ми помогне да махна миналото от пътя си, за да мога да направя това, което беше казала, че трябва да направя. Намери собствения си път към дома, Тоска.

Карлота беше писала, че двете с Йоланде ще останат в Рим, където живеели, когато Симона се разболяла. Писа, че по-нататъшните им планове не били сигурни. Аз изпратих съболезнованията си, писах още няколко писма, но не получих друго известие от тях. Скоро след като напуснах Палермо и се върнах в планините, ги поканих на гости. Карлота дойде сама. И повече не си замина.

Така първото и единствено пътуване, което Лео предприе след завръщането си, беше до Рим. Да посети Йоланде. Козимо отиде с него и именно той ми разказа за някои от нещата, случили се в онзи ден. Лео никога не ми спомена и дума за това.

Козимо каза, че Йоланде живеела като заклета стара мома в едно разкошно старо palazzo в Париоли, че се съгласила да приеме баща си едва след като той цял час я молил и увещавал с посредничеството на нейния иконом, който говорел с него по домофона. Съмнявам се, че принцът е очаквал по-голямата му дъщеря да изтича по стълбите и да влети в прегръдките му, пищейки от възторг, както направи Карлота. Но гордостта му и остатъците от бащинския инстинкт навярно са били подложени на сурово изпитание, докато изкачвал стълбите към апартаментите на Йоланде. Без да се осмели да пристъпи по-далеч от палмите и позлатата на преддверието, оставайки неразпознат, Козимо стоял като секундант в един салонен дуел, докато Лео се приближил към Йоланде, която седяла — макар и на ръба — на малко диванче в своя salone. Тя не станала, за да посрещне баща си, нито пък го поканила да седне. Без никакви предисловия Йоланде запитала Лео защо е дошъл. Може би задавайки си същия въпрос, той мълчал. Нарушавайки това мълчание, Йоланде предположила, че той е дошъл за пари. Почти готова да му каже, че готвачката ще му увие самун хляб, ако отиде на задния вход, по-голямата му дъщеря му казала, че има известни печалби от известни продажби, които, ако се срещне с адвокатите й, може да му бъдат прехвърлени. Но иначе… До онзи момент Лео не могъл да проговори, дори да имал думи, които все още би искал да й каже. Каза, че ги опитвал, упражнявал ги, отхвърлил ги, после отново ги опитал, докато не помислил, че някои от тях може да паднат на място, и затова решил да отиде в Рим да каже тези думи на Йоланде. Но тогава, когато тя започнала да говори за приходи и адвокати, страхувам се, че той не е могъл да си припомни никоя от тях или защо е искал да ги каже. Никой не се променя. Йоланде изобщо не се докоснала до баща си, нито пък той до нея. Лео се обърнал да си тръгне, възстановявайки ритъма на следобеда на принцесата. Точно каквото винаги е постигало излизането му.

Осветена от подробните наблюдения на Лео, моята воля да се грижа за вдовиците и за другите във вилата прерасна от предпазлива преданост в истинска мания. Макар че животът във вилата наистина вървеше добре, след като той се върна, след като вече го имаше, всичко стана по-добро. Не, трудните и изтощителните неща не изчезнаха, но сходните ни черти — това, което беше общо за вдовиците, за всички останали и за мен — се откроиха по-ярко. Онова, което видяхте и почувствахте, докато бяхте тук с нас, което така ви омайваше, беше именно това. Той.

Преди почти две години Лео се разболя. Реши да не се подлага на терапии и лечения. Предостави на съдбата да му даде достатъчно време. И така, болестта започна да го надвива, явно решавайки да не го пуска. И тогава Лео взе нещата в свои ръце. Постъпи като майка си. За втори път Лео уреди смъртта си. Почти до миг определи кога ще бъде готов да си тръгне. Лео беше син на майка си.

Никога не говореше за умиране, а по-скоро за морето, за морето, което го чакаше отвъд дърветата. В звуците на собствените си изморени, разнебитени дробове и в хриптенето на измъченото си дишане той чуваше плясъка на вълните. Чуваше морето. Ад, измислен от човек, който обича земята? Заредени пушки, прицелени иззад жълтолистите дъбове? Така и не разбрах дали той се е страхувал от това море, или е копнеел за него. И още се питам.

С Козимо се редувахме, а често пъти и двамата оставахме цели дни и нощи при него. Лагерувахме до леглото му, топлехме си супа на огъня му, печахме хляб, давахме му хапки като на птиче. Често пъти Козимо предлагаше да чуе изповедта му, но Лео казваше, че той, Козимо, вече знае прекалено много. И когато Козимо поиска да му даде последното миропомазване, Лео счупи шишенцето с миро, което държеше Козимо, с думите, че той може да го прати само в Хадес, и двамата се засмяха. Засмяха се, може би разбирайки, че смехът е единственият начин да бъде обърната последната страница на почти шестдесет години живот, изживян повече или по-малко съвместно. Както Козимо описва обичта си към мен, и тяхното беше своего рода обич.

Спомням си, че когато смехът им утихна и мълчанието стана прекалено огромно, за да бъде запълнено с думи, Лео протегна ръце към мен. Като дете, което иска да го прегърнат. И аз го прегърнах. Залюлях го, отбелязвайки, че плътта му като че ли намалява с всеки изминал час. Тогава той ме погледна и се обърна към Козимо. Каза му, че би предпочел да ме целуне с последния си дъх, вместо да целува студения металически крак на някаква икона. Прободения с гвоздеи крак на разпънатия Христос.

„Погледни за последно всички красиви неща“, изрече Лео, почти веднага упреквайки се, че не си спомня кого цитира. Решавайки да направи тази фраза своя, продължи да я повтаря. „Погледни за последно всички красиви неща. Да, бих искал по-скоро да целуна моята Тоска.“

Една вечер Лео каза, че би искал да се сбогува със семейството си. Разбира се, имаше предвид вдовиците, фермерите, особено онези, които бяха с нас от толкова време, „когато бяхме малки“, както казваше. Винаги го наричаше така. Онова време от живота ни, преди да изчезне. „Когато бяхме малки.“ Казах на Агата за желанието на Лео и тя осведоми останалите. Помоли ги да дойдат всички заедно на следващата сутрин. Събрали се преди изгрев-слънце, те се наредиха на стълбите, на площадката, в коридора пред стаите му. Всички дойдоха, Шу. Работещите в нивите, градираните, занаятчиите, селяните. Дойдоха на поколения — бащи и синове, дядовци със синовете си и със синовете на техните синове, майки с децата си. Ние с Агата още го къпехме, оправяхме стаите му, докато Козимо подсилваше огъня. И се молеше. Докато чакаха, те пееха. Пееха всичките песни от жътвата и вършитбата. Песните, на които Лео беше научил най-възрастните сред тях. Пееха всичките песни на всичките хора, които някога бяха засявали ниви с пшеница на този остров. Пееха на всички онези, които някога бяха вярвали в шепата дребни семенца, които по милостта на боговете можеше да пораснат като храна и да поддържат всички тях поне за още малко, те стояха там. Седяха там, пеейки и стенейки. Ридаейки. Те бяха i addolorati, скърбящите. Те бяха Деметра, скърбяща за своето момиченце. И Мария — за своя син. Което, струва ми се, е същото, като да скърбиш за себе си. За болката, която остава, и за радостта, бързолетната, вбесяващата, която ни плаши повече. Звуците, които издаваха, бяха резки и свирепи, подобни на боен вик. Нямаше да оставят своя принц да си отиде тихо.

И когато Агата им отвори вратите, те влизаха на групи, заставаха пред леглото на Лео, целуваха издутините, които краката му образуваха под юргана, или поемаха ръката му и я поднасяха към устните си. Лео задаваше по някой въпрос на почти всички. О, няма да повярвате какви неща си спомняше той за тях, Шу! За болестите им, слабостите им, спомняше си дори мечтите им. Мисля, че помнеше предимно мечтите им. Как искаше да говори! Но когато дъхът не идваше, той прошепваше своите съвети и твърдения. Обещаваше да се грижи за тях, където и да го отведе това последно негово объркано пътуване. Обещаваше отново и отново, че ще се грижи за тях. Докато селяните целуваха ръцете му, той целуваше техните. Жест, който никой не е виждал досега — благородник да отвръща на целувката на свой селянин.

Тази сутрин подкрепи Лео, задържа го жив още няколко дни повече от това, което и той, и надвисналото черно присъствие бяха предвидили. Козимо отказваше да се отдели от него, освен за да се измие набързо. Спеше на един стол край огъня, иначе седеше там или крачеше напред-назад и в кръг, без да спира да говори на приятеля си, да му разказва истории. Аз спях на леглото до това на Лео, преплела ръце и крака с неговите, сякаш, ако останех неподвижна повече време, той щеше да забрави, че съм тук, да ме вземе със себе си, все едно съм част от него. Бях част от него. Аз съм част от Лео, Шу, и мисля, че го знаете, както всеки някога го е знаел или ще го знае.

Събудих се една сутрин и преди да отворя очи, разбрах, че си е отишъл. Козимо го беше открил преди това, беше ме оставил да спя в още топлите му ръце и беше отишъл да се погрижи за необходимите неща.

Погребахме го само двамата с Козимо. И не на гробищата, а на един хълм в края на най-далечната нива. На мястото, където се беше появил един следобед преди толкова години, когато се беше върнал от някаква продължителна работа или нещо, което трябваше да уреди във Франция, и мислеше, че е пропуснал първия ден на жътвата. Висок, върлинест рус мъж, връхлетял от някакво друго място, смъкващ бързо жакета си, нямайки търпение да грабне сърпа, призовавайки Деметра, хвалейки Всемогъщия, почти разтреперан от радостта, че се е върнал на своята земя, при своето семейство. На това място спи принцът.

Оттам ви пиша сега. Io vengo qui con il crepuscolo. Идвам тук със здрача. Веднага щом помириша мрака, търкулващ се над нивите, приготвям торбата си. Пуловер, шал, малко хубав джин в плоското шише на бащата на Лео. Преметнала торбата на гърдите си, повлякла стола зад себе си, срещам кози по тесния път, изкачващи се в обратната посока, за да си идат у дома от другата страна на планината, вятърът раздухва копринените кичурчета на челата им, звънците им дрънчат лудо в синьо-черната пещера, образувана от свечеряването, и взаимно се поздравяваме. Всички сме се запътили към собственото си спокойствие там горе на един хълм в средата на един остров. Остров в средата на едно море. В средата на света.

Тазвечерните облачета подмятат половинка мартенска луна, която превръща пшеницата в сребърно море. Горе на насипите вият вълци, а отвъд урвата тук-там танцуват огънчета. Пастири си приготвят вечеря. Освен мен с моя параден костюм човек едва ли би могъл да датира този идиличен хълм, на това високо място, където са ходели и спели старите богове, предизвиквайки екстаз, призовавайки кошмари. Колко малко са ни променили тези три хиляди години.

Настанявам се сред скалните рози и туфите див риган и оставам дълго след като светлината си отиде. Винаги ме е очаровала нощта, чувството не за край, а за начало, което носи тя. Седя тук, увита в шала си, който още мирише на него, пийвам, пуша, пресявам годините.

Понякога се пресягам надолу и докосвам камъка, който с Козимо сложихме за Лео сред туфите на Деметриния риган. Като двама стареещи пикадори^[1] обхождахме руините на храма една вечер, докато не открихме тънка, изтрита мраморна плоча, която знаехме, че Лео би харесал. Козимо искаше да я закара при зидаря в селото, за да я надпише, но аз я надписах сама. Не особено красив надпис с моя наклонен леворък нечетлив почерк, надраскан със стар железен гвоздей. И все пак изглежда както трябва. Гласи:

Лео

Последният принц

1912–2000