Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (27)

Глава I

Следващия следобед в пет часа, когато отивам да се срещна с Тоска под магнолията, я намирам някак променена, сякаш мощното й присъствие е някак избледняло, отстъпило пред обаятелност, дори крехкост. Изглежда по-стара и същевременно повече като момиче. Тоска продължава историята си.

* * *

Като току-що родено, още необлизано животинче, залитащо под остър вятър, аз крепя шапката си с една ръка, куфарчето с лекарската чанта с другата и вървя неуверено по хлъзгавата от масло пътека, миришеща на изгоряло. Не мога да вървя в крак с младия носач, който влачи сандъка ми от влака. Той се обръща на всеки няколко метра да види дали го следвам. Есе пак аз изгубвам малката му набита фигура, която влиза и излиза от облаците пара и се провира сред гъстата тълпа. Всеки път, когато свирне свирка, аз се стряскам, изпаднала в паника, почти разплакана. Щом излизаме на улицата, заставам там до багажите си и се озъртам, сякаш са ме транспортирали не на сто километра от двореца, а някакъв демон от ада ме е катапултирал в друга вселена. Едва не се изсмивам, осъзнавайки тази фундаментална истина. Проклет да е Матиа! Чувам да се говори на диалект и макар че градската му форма е доста различна от планинската, се заслушвам и той ме успокоява. Сърцето ми започва да бие по-бавно. Все още съм в Сицилия.

Махвам към такситата на отсрещната страна на пътя. Това почти не дава ефект, освен дето един от шофьорите ми махва и ми праща въздушна целувка. Гледам какво правят другите хора. Правя като тях. Отивам до прозореца на шофьора и се навеждам, за да му кажа закъде съм. Получава се. Моят шофьор носи червен фес и някакъв военен жакет, разкопчан, за да разкрие колосалната му талия. Измъква се от колата, напъхва сандъка ми в багажника, кимва ми да се качвам. Качвам се. Намествам се на седалката, той затръшва вратата и потегля на криволици в трескавата мрачина на Арабията.

Градът изглежда като току-що оплячкосан. Сгради, черни и кухи, сякаш огромни огньове са угаснали някъде във вътрешностите им, се притискат до великолепни дворци, които блестят, несмущавани, мисля, от жестокото упорство на тяхното оцеляване. Палермо е в конфликт със себе си. Хубаво е, че движението е бавно. Хубаво е, че шофьорът подскача в ритъм с безмилостното скърцане на своето радио, пискюлът на феса му така се люлее, че докосва тавана на таксито на всеки трети удар. Тези може би двадесет минути маркират най-дългия отрязък от време, през който не съм мислила за Лео. Това също трябва да е хубаво. Преди да съм му казала, шофьорът спира рязко пред едно палацо с тясна фасада, измазана в червено, със засводени и обградени с колони прозорци. Слага куфара ми на тесния тротоар, докато аз отброявам монетите. Толкова рядко съм работила с пари, че струпвам прекалено много монети в загрубялата му лапа. Търпеливо, все още подскачайки в ритъма на своята музика, той отброява точната сума, прибира я в джоба си, поема ръката ми, обръща я с дланта нагоре и тупва в нея останалите монети. Пожелава ми приятна вечер. Стоя там, наблюдавайки таксито, докато не се скрива. Махвам прекалено късно, за да ме види шофьорът, дори ако гледа в огледалото си. Маневрирайки първо със сандъка, а после с куфара по няколкото стъпала към входа, аз натискам бутона под малката месингова плочка. „Pensione d’Aiello.“

* * *

Макар че двете с нея седим заедно часове наред всеки ден в изминалата около една седмица, докато тя ми разказва още една, а после още една част от своята история, тогава Тоска ме поглежда почти изненадана. Как е станало така, че седя тук с нея в мрака под магнолията?

— Как изглеждаше? Пристигането ви в този pensione!

Светска любезност, целяща да я върне към историята. Вместо това тя се усмихва и остава да седи мълчаливо.

— Почти нищо не си спомням от онази първа вечер. От онези първи дни. Спомням си какво не се е случило. Нали разбирате, мислех, че новото място ще направи и мен нова. Че пътуването ще ме оголи. Ще премахне шумовете. Мислех, че ще избягам от духовете, ще ги надхитря. Разчитах, че Палермо, убежището „ново място“, убежището „пътуване с влак“, симпатията на един зле миришещ мъж с червен фес ще направи за мен онова, което не бях способна да направя лично. Но мъжът с червения фес, влакът и градът бяха безсилни пред призраците. Лео, Козимо, Матиа. Всички те се бяха събрали и ме чакаха в стаята на третия етаж в pensione d’Aiello. Отново и отново чувах Симона да казва: „Намери собствения си път към дома“.

* * *

Започнах да свиквам със стилната плавност на разказа на Тоска. Словоохотлив или тъжен, меките тонове на гласа й никога не заекваха. Връщаше се или избързваше, подемайки нишки, които беше изпуснала, но винаги имаше още и още да разказва. Сега става предпазлива.

— Не мисля, че мога да ви разкажа за тези години в Палермо, без да ви разкажа и историите на други хора наред със своята. Истории, които не аз трябва да разказвам. Докато не напуснах двореца, животът до голяма степен беше свързан с нас двамата с Лео. В Палермо в него влизаха, започнаха да влизат и много други хора.

— Влюбихте ли се отново? Това ли искахте да кажете?

— Може би и това. Не само това. Тогава Палермо беше дори по-експлозивен град, отколкото е бил през войната. Старинен, изтощен град, гърчещ се в поредното си въздигане от пепелта. Само че тогава в него не бяха нахлули гърците или сарацините, или норманите. А момчетата от планините. Гладни отчаяни момчета от тези планини. И момчета отвъд морето.

— Кое море?

— Американски войници. Говоря за американските войници — някои от които бяха родени на острова, бяха емигрирали и се бяха натурализирали в Америка, — които се върнаха тук през 1943 година. Американското нахлуване в Сицилия реформира клановете от историческата им кариера като селски разбойници — момчета, които прерязваха гърла за един чувал брашно — в друг клас престъпници. Имаше да се прекарват наркотици. Да се присвояват държавни фондове, да се събират такси за защита, да се експлоатира черен пазар.

— Какво общо имаше всичко това с вас?

— Спомнете си за фреските в трапезарията. За фрагментите между алегориите, които са празни. Онези празни пространства. Празни са, защото от оригиналната рисунка не е било останало достатъчно, за да може реставраторът да възстанови онези части с автентичност. Щяло е да се наложи реставраторът да рисува собствени фигури и по този начин да обиди изначалната добродетел на творбата. Подобно е положението и в живота. Има празни пространства, които не мога да запълня.

— Io capisco. Io capisco. Разбирам — казвам й аз, когато тя продължава описанието си.

— Бях героиня на Пирандело^[1], Шу. Персонаж, който си търсеше автор. Търсеше си история. Толкова свикнала с предписания живот в двореца, толкова свикнала със звънците и ритуалите, толкова свикнала Симона да избира дрехите ми, Агата да се грижи за тях, за мен. Петнадесет години нито веднъж не си бях избирала сама храна, нито пък бях мислила колко струва дадено нещо. Никога не си бях приготвяла сама банята. Дори не знам дали още откакто бях на петнадесет години и разбрах, че обичам принца, не знам дали някога съм имала някоя завършена мисъл, в която той да не присъства. Като шестгодишно дете без майка доста по-сръчно се справях със задачата да живея, отколкото на двадесет и пет години. Някога вярвах, че Лео е направил жена от момичето у мен, и все пак по-голямата истина е може би, че той ме беше държал, струва ми се несъзнателно, в състоянието на момиче. Беше ме рафинирал, вдъхновявал, образовал, предпазвал, така че, щом него го нямаше, за да вдъхва живот у мен, и аз умирах. Персонаж в търсене на автор.

Избрах си една рокля и я носех ден след ден. Тъмнокафява рокля с бели камелии и зелени листенца. Дълъг кафяв вълнен шал. Дебели черни чорапи и черни обувки с връзки. Сплитах косата си на една плитка и я оставях да се спусне до кръста ми. Носех бяло жакетче. Не исках нищо от принудителната интимност, която щеше да дойде с трикратното ми сядане на масата в pensione, и лъжех хазаите. Казвах им, че съм си уредила да ям другаде. Обсадена от призраци, аз също щях да бъда призрак.

Сутрин се смъквах по трите крила на стълбището, застлано с килими, и излизах тихо. Връщах се също толкова тихо, за да си почина. После пак слизах следобед и рано привечер. Последно потайно обръщане на дългия плосък ключ в ключалката и се качвах в стаята си за през нощта. Две излизания, две влизания, без да кажа и дума. Бях волен призрак.

* * *

Започнах да проучвам града, като следвах хората. Някои дни се оставях да ме отведат до пристанището, друг път до пазарите. На всяко място започвах да си съставям собствен маршрут. Да си правя собствена карта. Къде да седя, за да наблюдавам лодките. Отбелязвах часовете, когато флотилиите се прибираха, излизаха и отново се прибираха. Жените на рибарите, които чакаха. Обгорели от слънцето лица, прорязани от начервени устни, гърди, преливащи от стегнатите памучни сукмани, протрити пуловери, изпънати над надебелели талии. Вулканизирани гумени обувки над продупчени чорапи, те маршируваха по три или четири в редица към края на кея и ми се струваха озадачаваща трупа. Чаках ги, както можех да чакам приятели, забравяйки, че съм невидима за тях. На пазарите винаги държах готови две монети от по сто лири в ръка. Торбичка сливи. Две шепи шамфъстък, осолен в черупката си. Винаги резен pecorino pepato и четвърт самун сусамов хляб. Или две плоски арабски питки от мъжа, когото всички наричаха Санто. Макар че дни наред ходех при едни и същи търговци и купувах едни и същи неща, никой не забелязваше добрия призрак, в който се бях превърнала. Каквито дребни пари ми останеха от покупките, пусках в обърнатата длан на циганката, която миришеше на нощен жасмин и стара пот и клечеше до един рибар, който според мен беше синът й. Понеже разпознавах и нея като призрак, тя месеци наред беше единственият човек, в чиито очи се вглеждах.

Макар че всички, които имаха какво да ядат, го ядяха на улицата, аз се притеснявах да правя така. Обядвах на някоя пейка във Фаворита, моята наблюдателница между бараките и варелите с бензин на кея, на едно или друго място. Докато развивах сиренето от дебелата му бяла хартия, понякога се сещах за трохичката пекорино, която овчарите отрязваха на пазарите от своите големи тъмножълти пити за нас двете с Мафалда и как тя държеше устата си отворена за нея като гладно птиче. Сега можех да си купя толкова сирене, колкото искам. Сякаш имах деца да храня, съпруг, запътил се към дома да обядва, казвах di più, di più още, още, на търговеца, докато той преместваше голямото лъскаво острие на ножа над по-голям и още по-голям резен сирене. Опитвах се да го вкусвам с предишния глад. Затварях очи и чаках избухването на острата, кисела топлина върху езика ми, но не чувствах нищо. Отново увивах дебелата бяла хартия около сиренето и го слагах в чантата си, вървях, докато не стигнех до някое дете, запътило се да върши нещо, или, по-рядко, до група играещи си деца, и им предлагах сиренето. О, чудото, екстазът, който никога не преставаше да предизвиква този резен сирене, и този импулс винаги ме караше да мисля за многото емоции, от които е съставен гладът.

* * *

Където и да вървях, търсех него. Не беше съзнателно, нарочно търсене, моето търсене беше инстинктивно преследване на влюбения, копнеещ за любимия човек. На пазара, в бара, на улицата, на кея аз съм постоянна ловджийка, преследваща своя мъртъв принц. Щом видех някой мъж, висок, светлокос, различаващ се над тълпата, това караше сърцето ми да спре. Тичах, провирах се сред хората, прекосявах скърцащото движение, за да го пресрещна. Виках Лео, Лео — и хората ми правеха път, ругаейки, или пък аплодираха класическата гледка на жена, преследваща мъж, а очите им казваха: „Настигни го, целуни го, застреляй го, направи каквото трябва. Но го настигни“. И така изобщо не се стреснах, когато един ден видях майка си.

Мисля, че у една жена видях майка си. Една жена, стояща сред хората, които чакаха автобус. Кичури коса с цвят на слама изпадат изпод кърпа, вързана на тила. Точно като мама. Бледосиня памучна рокля с подплатени рамене и черни кожени ниски обувки с бели памучни чорапи, навити до глезените, точно като неделното облекло на майка ми. Спирам в края на групата, сякаш и аз съм дошла да чакам автобуса. Взирам се в жената, която съм сигурна, че е моята майка. За разлика от моментите, когато се приближавах към някой мъж, когото мислех за Лео, а после виждах, че решително не е той, сега съм сигурна. Все още здравомислещата част от мен знае, че лудостта на тъгата я кара да се появи сега. Но защо тя не ме поглежда? Как може да не ме вижда, ако аз я виждам? Приближавам се към нея, взирам се неприкрито. Изучавам я, сякаш е от восък.

— Мамо, аз съм — казвам й тихо. — Мамо, виждаш ли ме?

— Тоска — прошепва тя. — Che cosa ci fai qui? Какво правиш тук?

Тя не е mama. Тя е Мафалда. Мафалда, която сега е на същата възраст, почти на същата възраст като майка ни, когато умря. Като майка ни, когато я видях за последно. Почти тринадесет години, откакто не бях виждала сестра си, тя беше израснала и беше станала sosia, двойничка на mama.

— Ciao piccolo. Здравей, малката — казвам аз. Позволява ми да я прегърна, но не отвръща на прегръдката ми.

— Какво те води толкова далеч от двореца ти, Тоска?

Отделя се от мен, нагласява кърпата си, присвива очи, за да не позволи на сълзите да капнат.

— Аз… сега живея тук.

— О, твоят принц значи има дворец и тук?

— Защо не ми каза къде си? Защо ме изостави или се скри от мен, или изобщо каквото направи?

Дръпвам Мафалда към пейката, току-що освободила се, понеже автобусът е пристигнал, но тя ме отблъсква, вдига ръка и ме удря по бузата. Удря ме три пъти, преди да се свестя и да хвана ръката й. Пищи:

— Аз ли? Защо аз съм те изоставила? Сигурна ли си, че си спомняш нещата така, както наистина са се случили, Тоска? Ти ме изостави, изостави и papa и…

— Мафалда, престани. Престани. Не знаеш, беше твърде малка, за да разбереш, но истината е, че papa ме беше продал на Лео. Размени ме за един кон, Мафалда.

— Знам го. Знам, че така започна. Обичаш да го казваш, нали, Тоска? Обичаш да бъдеш жертвата, горкото осиротяло момиченце, продадено на един принц. Истината е, че papa ти направи услуга, като те прати при тях. Не те е продал в робство, в крайна сметка, настани те в една приказка. Но можеше да се върнеш. Не си била пленничка, нали? Разбирам защо остана там за малко, за една-две години, просто заради облекчението, промяната. И беше все още много малка, главата ти се беше замаяла. Но да останеш завинаги? Никога не бих повярвала, че ще останеш при тях. Чаках те. Papa също те чакаше.

— Лъжеш. Papa се отказа от мен и ти го знаеш. Той не искаше да се връщам. Нима си забравила?

— Изпитваше те. Дори аз можех да го разбера. Той искаше да му докажеш, че предпочиташ живота с нас пред живота с тях. Уверена съм в това, Тоска. Но ти се предаде толкова лесно пред изкушенията в двореца.

— Бях на девет години, Мафалда. Бях изплашена, ядосана, тъжна и гладна, и да, по онова време от моя живот предполагам, че съм предпочела Лео пред papa. Но останах в двореца отчасти защото вярвах, че е най-добрият начин да се грижа за теб. Ти беше твърде малка, за да разбереш това, а може би аз бях също твърде малка, за да докарам докрай плановете си, доколкото можех. Да, права си, главата ми се беше замаяла. Но си бях поставила за цел да се грижа за теб и го правех, нали? Не идвах ли да те виждам, когато можех, да ти нося подаръци? Но когато ти замина и когато papa също замина, само можех да чакам. Спомни си, ти, която знаеше къде съм. Лео и Козимо работеха години наред, за да те открият. Следваха и най-слабите нишки. Писаха писма на общините и епархиите на градове и села, където бяха регистрирани хора с нашето име и името на mama. Много често пътуваха, за да говорят с някого, който познавал човек, който си спомнял… но нищо повече. Сърдех се и на теб, Мафалда.

— Нямаш причина да ми се сърдиш. Сърдита си на себе си, защото съм различна от теб. Може би мъничко ми завиждаш, Тоска. Завиждаш ми, защото не се продадох. Най-добре можеше да ми помогнеш, като споделяш хляб и сирене с мен, като бъдеш близо до мен. Тогава бяхме добре, Тоска. Просто бяхме добре. Няма да кажа, че не съм очаквала с нетърпение подаръците ти, но виждаш ли, аз вече бях в безопасност. Знаех онова, което знаехме двете с теб. Знаех, че винаги ще преживявам. Че каквото и да става, винаги ще мога да уреждам нещата. По някое време, предполагам, това не се е оказало достатъчно за теб. Да преживяваш. Да уреждаш нещата. Но за мен това винаги е било достатъчно. И още е, Тоска.

Замълчаваме, оглеждайки се взаимно, и двете заговаряме, и двете се въздържаме. Мълчание. Докато Мафалда не казва:

— И когато papa се разболя — ти изобщо знаеше ли, че е бил болен? — ми каза, че и аз трябва да отида да живея при семейството на принца. Аз плачех, пищях, молех го да не ме дава на Лео и тогава той уреди да отида при zia Elena, при леля Елена. Заведе ме там, обеща скоро да дойде да ме види и тогава го видях за последен път.

После Мафалда сяда на пейката. Кацнала на ръба й, с бледо, измъчено лице. Поглеждам към ръцете й, червени и сухи, стари за жена на двадесет и две години. За мадона на Белини^[2], на каквато толкова много прилича. Сякаш са ръце, взети назаем или неуместно лепнати към тънките й бели китки. Сядам до нея. Вземам ръцете й в своите. Тя ми казва:

— Когато papa не дойде да ме види, аз се върнах у дома. Отне ми една седмица, но пристигнах. Твърде късно. Него го нямаше, нищо нямаше. Не исках да се връщам при zia Elena. Нещата там не бяха много добре. Дори не си и помислях да почукам на голямата порта на двореца. И така започнах да се грижа за себе си няколко месеца преди да стана на дванадесет години. Повечето пъти беше лесно да намеря работа, защото правех почти всичко, за да си изкарвам храната и да имам къде да спя.

— Но защо, защо не дойде при мен? Защо не ми позволи да ти помогна? Не знаех. Откъде можех да знам? През цялото това време не съм знаела.

Накарала съм Мафалда да се изправи и сега пищя, плача и я разтърсвам. После я притискам към себе си. Защо? Защо, piccola!

— Защото не исках твоите подаръци, твоята храна, твоите дрехи. Исках теб, Тоска. Исках да бъдем семейство.

Сега Мафалда замълчава, изтрива лице с чиста кърпичка, която е извадила от чантата си.

— Ще взема следващия автобус. Трябва да дойде след няколко минути. Имам среща, на която държа да отида.

— Среща ли? Не може да имаш предвид, че няма да дойдеш с мен сега. Можем да седнем някъде и да поговорим. Мога да те заведа в моята стая. Дори не знам защо си тук или къде живееш, не можеш просто да се качиш на автобуса след тринадесет години…

— Все още се опитвам да намеря papa. Когато имам свободни пари, ги харча, за да го търся. Знам какво представлява да пишеш умолителни писма на непознати. Дойдох в Палермо да се видя с една жена, която е познавала papa. Мисля, че са били любовници. Много отдавна, когато още бяхме заедно с papa, намерих едно писмо, всъщност бележка сред нещата му. Запазих го. Не знам защо съм го запазила, освен може би защото беше хубава бележка, написана на хубава хартия. С подпис Лорета. Името ми хареса. Много след това, когато започнах да се опитвам да го намеря, писах за първи път именно на тази Лорета, на тази signora Capella. Тогава живеех на Piazza Amerina. Тя не ми отговори, така че аз дойдох тук, отидох на адреса от писмото. Разбира се, тя се била преместила или поне портиерката каза така. Повече не съм мислила за нея. Опитвах се да открия някои други далечни нишки, но мисля, че той отдавна е умрял. Или поне мислех така допреди няколко дни, когато получих писмо от тази signora Capella. Поддържах връзка с хората, за които работех на Piazza Amerina, и те препратили писмото й до мен. Тя ме молеше да й се обадя по телефона и когато се обадих, си уговорихме среща за днес. Нищо, дори и ти, Тоска, не може да ме спре да отида при нея.

— Да се срещнем после. Ще бъда, където кажеш.

— Ела с мен, Тоска.

— Не ми се иска да идвам с теб. Ще те чакам.

Мафалда става, тръгва към автобуса, който току-що се е показал иззад завоя пред нас, и съскането на отварящите се врати заглушава прощалните й думи:

— Утре — казва тя.

Качва се по стъпалата, плаща билета, обръща се към мен и ми махва.

— Pensione d’Aiello — извиквам. — Pensione d’Aiello.

* * *

Излизам рано на следващата сутрин, купувам хляб и сирене от gastronomia-та по-нататък на улицата, торбичка узрели кафяви круши, еднолитрова кана червено вино, после се връщам в pensione да чакам сестра си. Моля signora d’Aiello за чаши, чинии, салфетки. Един нож. Казвам й, че очаквам гости. Тя казва, че сме добре дошли на семейната трапеза за обед или вечеря. Предлага да направи чай, да прати за сладкиши и изглежда разочарована, когато отказвам учтиво. Оправям и без това много подредената си стая, вземам книгата и чакам.

Но не мога да чета, не мога да почивам, не мога да стоя на едно място. Ту се разхождам, ту гледам през прозореца. Към пет часа започвам да разсъждавам със страхливия глас у себе си. Но тя не ми каза точен час, нали? И ако има работа, а със сигурност трябва да има, трябва да работи цял ден. Каза само „утре“, а това може да означава много неща. Не да дойде, а да се обади. Не да се обади, а да пише. В десет часа изяждам хляба, пийвам малко вино, събличам се и си лягам.

Три дни подред върша същото. На четвъртия ден започвам да се питам дали не съм си въобразила Мафалда. Опитвам се да намеря някакво свидетелство за срещата ни, но разбира се, няма такова. Ще се кача на автобуса за нейното село, за Plana degli Albanesi. На тридесет километра, може би по-малко. И то не е чак толкова голямо, че да ми е трудно да я намеря. Колко мадони на Белини може да има в Piana degli Albanesi? Четвърти ден без вести от Мафалда. Три часът следобед е. Нарамила сутрешните покупки в торба, увиснала на рамото ми, се запътвам към автобусната спирка. Как ми се иска да имах кон. Колко по-просто беше, когато бяхме малки и аз знаех пътя, знаех къде да намеря сестра си. Хрумва ми, че се е държала настрана тези няколко дни, за да може да размисли върху това, което си бяхме казали. Да можем и двете да размислим. Нареждам се пред гишето за билети, опитвам се да не изглеждам неуместно. Не съм се качвала на обществен автобус отпреди мама да умре. Мафалда ме потупва леко по рамото.

— Да не си тръгнала да ме търсиш, Тоска? Съжалявам, че не дойдох да те видя по-рано. Papa е мъртъв. Signora Capella не искала да ми го каже по телефона. Умрял е през пролетта, но тя научила едва преди няколко седмици.

Хващам я за ръка и тръгваме към улицата.

— Не можа да ми каже много, освен че papa е живял в Калабрия. Че е бил болен, ту по-леко, ту по-тежко, но дълго време. Макар да са продължили да си пишат, тя самата не била ходила да го види, нито пък той нея, цели четири години. Когато минало толкова време, без да получи отговор на последното си писмо, се обадила на хазайката му и тя казала на signora Capella, че papa е починал. Тогава тя ми писала до Piazza Amerina. Двете с нея ще отидем да видим гроба му, да поръчаме литургии за него. Надявам се да дойдеш с нас. Сега знаеш всичко, което знам и аз. Исках да остана сама известно време, преди да дойда да те видя. Разбираш, нали?

— Да отидем в моята стая — казвам аз.

* * *

Мафалда ляга на леглото ми, а аз сядам на стола, който съм поставила до него. Искам тя да говори. Имам желание само да слушам. Изглежда, на нея й е добре и започва да ми разказва нещата, както си ги спомня, без ред, без да довършва нещо, преди да започне друго, а после се връща към по-ранно събитие и вярва, че я слушам. Наистина е така. Удобно настанила се в меките извивки на пухеното легло, тя е много красива. Разказът й не цели да предизвика нито съжаление, нито възхищение.

Била работила във фабрика за рибни консерви, като помощник-готвачка на океански траулер^[3], била детегледачка в английско семейство, живеещо в Таормина, местела се из острова, беряла грозде, бадеми и маслини заедно с пътуващи земеделски работници. Сега разбирам защо ръцете й са такива. Живеела в Plana degli Albanesi почти от две години и мисли, че ще остане там. Работи като шивачка и манекенка в малко луксозно ателие, собственост на две французойки. Понякога при тях идва по някоя клиентка за сватбена рокля чак от Рим, казва ми тя. Двете французойки са умни, мисля си аз, че са намерила това прекрасно създание да изтъква техните умения. Но сега тя говори за един мъж. Обича един мъж на име Джорджо. Денем е чиновник в кметството в Piana degli Albanesi, а вечер свири на цигулка в камерен оркестър. Той е най-голямото от осем деца, две момчета и шест момичета, с майка славянка и баща сицилианец. Разказва ми за очите му — сиви и силно скосени, наследил е очите на майка си. Казва, че идва в апартамента й следобед, щом свърши работата си през деня, и й готви, оставя й вечерята топла във фурната и цветя на масата. И бележка. После отива да си почине, а след това да свири на цигулката си. Идва да прекара с нея уикендите, но само понякога. Колкото и да й е приятно да бъде с него, харесва й да си стои сама. Освен това трябва да учи, защото ходи на уроци в техническото училище, което ще я подготви да се яви на изпит за счетоводител. Мисля, че някак си счетоводството, манекенството и брането на бадеми са еднакво добри кариери за тази мадона. Казва ми, че Джорджо й е купил ракла за чеиз, че майка му и сестрите му са се заели да я пълнят с копринено бельо, кърпи и нощници, дори с бебешки дрешки. Всяка неделя след литургия Джорджо моли Мафалда да се омъжи за него. Тя още не знае дали някой ден ще каже „да“. Работила е толкова усърдно тази моя малка сестричка. Направила е това, което аз още не съм направила. Намерила е собствения си път към дома.

Когато идва моят ред да говоря, се опитвам да дам съкратен прочит на събитията. Когато й казвам, че Лео е мъртъв и кой го е убил, тя се разплаква. Моли ме за прошка за сарказма й относно Лео, когато се срещнахме на улицата. Казва, че никога не е мислила, че е възможно ние да се влюбим. Разликата във възрастта. Разликата в културата. Съпругата му и децата му. Не й казвам нищо за това, което Лео ми е завещал, страхувайки се, че банковите сметки, ловните хижи, изумрудите ще причинят още по-голямо отчуждение между нас. Още по-голяма пропаст. Мафалда пита защо стоя в pensione, което струва сигурно много повече, отколкото някой апартамент. Излъгвам я, казвам й, че скоро съм започнала да търся. А колкото до намирането на работа, тя е опитна в това, казва ми. Ще ми помогне. Ще сподели спестяванията си с мен, ако имам нужда. Но все пак се колебае да ми обещае, че ще се виждаме често. Животът й вече е пълен, казва ми тя. Надига се, провесва до леглото тънките си, мънички момичешки краченца, тънките си, малки стъпала в чорапи до глезените и ниски черни обувки, отпуска ръце на бедрата си. Поглежда ме и казва:

— Тоска, твърде късно е за нас да бъдем семейство. Поне аз мисля, че е така. А сега, когато знам, че papa го няма, мисля, че някак си аз самата съм си семейство. Устроила съм си добър живот. Някой ден може да реша да го споделя с Джорджо или дори с теб, ако ти се иска, но точно сега много искам да си бъда самичка. Пътят ми от коневъдната ферма, за да стигна до малкия си апартамент в Piana degli Albanesi, беше див и гладен. През повечето време пътуването беше сурово, това мога да ти кажа. Но изминах пътя. Всичко е съвсем ново за мен — това, че съм в свой дом. Все още се събуждам и не мога да повярвам, че леглото, на което лежа, е моето собствено легло. Че наистина живея някъде. Че вече не просто минавам някъде. Че мога да се къпя, когато поискам, че мога да имам някои хубави дрехи, че имам две тенджери и цял комплект чинии със сини и сребърни ивици по краищата. Не мога да ти опиша колко се възхищавам на всичко! Но ти, твоята воля, твоят характер са толкова силни, Тоска. Мисля, че можеш да разрушиш равновесието, деликатното равновесие на този мой живот. Не мога да те пусна в него. Няма да поема този риск. Не те наказвам за по-ранните ти решения, но пък и не мога да се примиря с последиците от тези решения. Не мога да го направя точно сега. Живели сме отделно и вярвам, че така трябва да продължим. Ако ти ме известяваш как си, аз ще правя същото. Няма отново да се загубим една друга, поне това мога да ти обещая. Ще те поканя на неделен обяд след някоя и друга седмица, може би ще те представя на Джорджо. Може ли да преспя тук тази нощ? Вече е толкова късно и съм толкова уморена.

Измива се, отказва да вземе моя нощница, сваля горните си дрехи, оставя черните си обувки като икона на подпрозоречната дъска, коленичи пред леглото, за да се помоли, след това се настанява под завивките.

— Искаш ли да ти разкажа приказка? — питам, приближавайки се към нея, навеждам се и леко прокарвам опакото на дланта си по лицето й.

— Ти ми липсваше години наред, Тоска. Как копнеех за теб, как плачех за теб. Спомням си, че понякога пренебрегвах Исус и Мадоната, дори и Santa Rosalia и се молех направо на теб. Не ме оставяй, Тоска. Никога не ме оставяй. Плачех за теб повече, отколкото за mama. Почти не си я спомням. Мисля, че в детския ми ум ти наистина зае нейното място. Ти стана майката. Моята майка. А после и ти си отиде. Не искам приказка. Не можем да се върнем назад, Тоска. Не можем. Никой не може. Papa е мъртъв. Mama е мъртва. Аз съм щастлива, че сте имали тази прекрасна любов с Лео, но той също е мъртъв. А ние двете вече не сме онези малки момиченца, които се държаха за ръце през нощта. Не биваше никога да ме напускаш, Тоска. Заради нищо на света.

Седя на стола, докато тя спи. От време на време задрямвам, сякаш съм на стража. Единият път, когато се събуждам, е точно преди зазоряване и виждам, че я няма. Написала е бележчица на хвърчащо листче, което е откъснала от тефтера ми. Вътре са адресът й и телефонният номер на ателието. Пише ми да звъня на този номер само ако е спешно. Моли ме да й пиша, щом се установя на постоянен адрес или щом имам нужда. Прилага 2000 лири в сгънато листче с прасковен цвят.

* * *

От време на време се виждахме с Мафалда. Тя издържа изпита си за счетоводител, раздели се с Джорджо, предложи пълната ракла с чеиз на една от сестрите му, на която предстоеше да се омъжва. Постепенно пое икономическите дела на няколко малки предприятия. Премести се в по-голям апартамент, влизаше и излизаше от любовни истории в бърза, трескава последователност, макар че никой не спечели сърцето й. Аз със сигурност не го спечелих. В един късен следобед през декември, може би шест години след онзи ден при автобусната спирка, ние се разхождахме из града, говорехме за нейната работа, доколкото си спомням, вървяхме бързо, за да ни е топло, и сякаш това беше най-обикновен жест, тя пъхна ръката си в моята, целуна ме по бузата и устните й застинаха в онази изплъзваща се белиниевска усмивка.