Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (26)

Глава XVI

Симона остана в покоите си две седмици след погребението, а може би повече. Мисля, че беше не толкова в траур, колкото в състояние на постоянни промени. Беше дала отпуска на мадмоазел Клотилд, единствената учителка, която все още беше част от домакинството. Макар че Козимо идваше почти всеки ден, той беше отишъл да живее в енорийския дом, който винаги беше на разположение за него в Сан Роко. Отново започна да служи, пое задълженията на селски свещеник. Без закрилата на влиянието на Лео пред курията вече се говореше, че ще го прехвърлят на нещо, което споменаваха като „позиция с повече предизвикателства“. Никой друг не остана да живее тук, само Симона, Йоланде, Шарлоте и аз. Принцесите се унасяха с валериан и се стоварваха на леглата си или пък се събираха в някакво отдалечено salottino да стържат капризни почести на Бах на своите виолончела. Когато Симона се появяваше, биваше достатъчно бодра, по-благосклонна към дъщерите си, отколкото обикновено, макар че и те също като че ли не се измъчваха особено много. Тя говореше с мен за плановете си. Планове за нея и за принцесите. Апартаментът в Женева може да се отвори. Момичетата трябва да прекарат около една година в Париж. Загубата на Лео я беше освободила от задълженията, на които трябваше от време на време да се подчинява в името на ограниченията на брака им. Макар да съжаляваше за смъртта му, говореше за нея на брилянтния си заобиколен език като за още един негов избор. Сега, когато вече не беше длъжна да играе минималистичната си роля в дворцовия театър, беше доста подготвена да поеме ролята на веселата вдовица.

— А ти, Тоска? Козимо донесе ли ти всичките документи във връзка с наследството ти? То е доста голямо, бих предположила. Достатъчно голямо.

Изричам само едно „да“.

— Не че не бих искала да останеш при нас. Фактически, спомням си, че преди не чак толкова много години те умолявах да останеш. Да не проявиш глупостта да избягаш. Но, Тоска, сега се страхувам за теб. Страхувам се, че ще повярваш, както всички вярваме, че можем все така да черпим от запасите си от време, без да го броим. Животът ни изглежда безкраен, докато един ден не разберем колко малко от него ни е останало. Така го чувствам аз, Тоска. Че толкова мъничко ми остава… Скоро ще стана на петдесет години. Ти не си и на половината от моята възраст. Освен богатството, което Лео ти е завещал, ти си богата и с време. Не използвай тези следващи години, за да живееш само тук с призрака на своя принц. Той би бил последният човек, който да поиска подобно нещо от теб.

— Казвал ми го е. Казвал ми е много пъти, че ако нещо се случи с него, аз трябва да си отида. Козимо все ми повтаря да си отида. Мисля, че той казва това заради Лео, но и заради себе си. Аз ще си отида. Искам да си отида. Просто не знам как да започна. Откъде да започна.

— Това едва ли има някакво значение. Лео ти е оставил хижата, нали?

— Да. Но не искам да живея сама.

— Разбира се, не искаш да бъдеш сама. Но тук ще бъдеш извънредно много сама. Ако отидеш в хижата, пак ще бъдеш сама. Дори ако отидеш на съвсем ново място, самотата ще върви с теб. За известно време. Само че в друго обкръжение от теб ще се очаква повече, отколкото се очаква от теб тук. Тук животът продължава съобразно звънците. Хижата е толкова голяма, че ще трябва също толкова голяма прислуга, за да я поддържа, и така животът там също ще върви съобразно звънците. Но на друго място ти можеш да започнеш да си изобретяваш живот. Мисля, че това е точната дума, Тоска. Или може би исках да кажа, да го изобретяваш наново. Да, да изобретяваш наново себе си. Да учиш, да работиш, да се сприятеляваш с хора на твоята възраст, да решаваш как да прекарваш времето си, вместо да бъдеш пасивна пред — както ще забележиш — неговия все по-бърз ход. Не ти казвам, че трябва сега да отидеш да живееш в хижата. Но тя може да ти служи като сигурност. Като твое собствено място, ако имаш нужда от това. Ако някой ден, о, не знам, ако някой ден имаш семейство… Остави сега там своите неща, вземи каквото може да ти трябва оттук, от твоите стаи, от стаите на Лео. Остави някакво домакинство за себе си там и тогава върви. Надалеч или наблизо. Дворецът е мой, докато съм жива, и минава към Йоланде, а после към Шарлоте. Макар че не мога да кажа, че някоя от нас ще бъде тук, или ако бъдем, не знам за колко време ще е, или колко пък персонал ще държа временно, дворецът винаги ще бъде тук, ако пожелаеш да се върнеш.

— Мисля да отида да живея в боргетото. Винаги съм искала да отида, вие знаете. Искам да кажа, исках да си отида преди години, а сега това ми изглежда…

— Знам много добре, че искаше да живееш там. Лео го разискваше с мен. Помоли ме да се опитам да те убедя да останеш тук. Както излезе, самият той успя да те убеди да се откажеш от този план. Колкото бяха валидни основанията му тогава, още по-валидни са сега. Не можеш да се отречеш от годините, които прекара тук, от привилегиите, от връзките на твоя живот. Макар че те обичат — макар че обичаха теб, която обичаше техния принц, и него, който обичаше теб, — ти не си една от тях, Тоска. Те ще бъдат твърде любезни, за да ти откажат място сред тях, но ще им причиняваш неудобство. Самият Лео щеше да им причини неудобство. Освен това мисля, че много от семействата ще изградят домове на собствените си земи. С времето самото боргето ще стане отживелица.

Тя е забелязала стреснатия ми поглед, когато каза, че Лео е обсъждал моите желания с нея. Със сигурност във връзката им трябва да е имало някакво съдържание, което никой от тях не е показвал открито. Или не са го показвали пред мен? Или аз съм решила да не го забелязвам? Сега тя говори как бих могла да прекарвам зимните празници, докато тя и принцесите са в Женева, но аз все още не вярвам на краката си, за да ме отнесат горе в стаите ми.

Симона знае, че не приемам думите й. Прегръща ме и ми казва:

— Лео умря, но тъкмо ти стоиш в преддверието на ада, Тоска. Намери собствения си път към дома.

* * *

По някое време в края на септември започвам да се чувствам по-здрава, излекувана, както ми се струва, от яд. Ако кланът има все още намерение да ме убива, ще направя всичко, което мога, за да им помогна. Започвам отново да излизам на езда. С бричовете за езда на Лео, вързани на кръста с велурения му жакет, закопчан на голите ми гърди, с разпусната коса аз яздя жребеца на принца. В пристъп на сладко отмъщение го яздя без седло. Ако ме искате, тук съм, скъпи „приятели“, крещя аз по вятъра. Sono qui, signor Mattia. Sono qui tutti voi bastardi! Venite a prendermi. Тук съм, синьор Матиа. Тук съм, копелета такива! Елате ме вземете.

Понякога викам и към Лео, предизвиквам го да ме гледа, казвам му, че би трябвало да правим така, вместо да се свиваме зад стените. Превръщам се в мишена, яздейки в галоп по открити пространства, из горите, по оголените стръмни скали, дори в селата. Колко е лесно да призова дивачката у себе си, дъщерята на конекрадеца. Колко добре ми служи тя. Всички ние безкрайно сме самите себе си.

Понякога оставам навън през по-голямата част от деня, изтощавайки се с надеждата за спокойна нощ. Никаква шапка не ме пази от палещото слънце, оставям кожата си да потъмнее като на турчин. Ям само бульон и хляб, по някой път по едно яйце. Вечерята на моето детство. Подходящата храна за една фурия. Започвам да пуша сериозно. Тридесет или четиридесет цигари на ден. Каквато и плът да е имало по стройното ми тяло, тя си отива.

Яздя до хижата, вървя из обширните й пространства, отивам да легна на кушетката на верандата в мансардата, където за пръв път се любихме в оня късен следобед на моя рожден ден. Галя полупрозрачната завеса с широката сатенена ивица. Ако е достатъчно хладно, затварям очи, поспивам там на кушетката или изтегната в разцепения ствол на магнолията. Да, Шу, тази магнолия. Започвам да се питам какво би било да живея тук. Да взема да съживя тази необработвана земя, както Лео беше направил със своята. Да я превърна в работеща ферма. И колко много може да се направи тук в градините и в самата къща. Би било толкова прекрасно! Но кой да живее с мен? Само да бяха тук майка ми и Мафалда. И баща ми също. Бих помолила Агата да дойде, може би Мимо и със сигурност Луло и Валентино ще останат. Възможно ли е да убедя Козимо? Симона ми говореше да изобретявам наново. За това ли си мечтая? Да изобретя отново боргетото тук? Мисля, че не е това. В действителност, не е това. Нито пък е да събера всички бездомни от света около себе си, защото аз самата мисля, че съм бездомна. Не, мечтата ми е просто да живея и да работя заедно с добри хора. Искам да давам, както даваше Лео. Предполагам, че в известни отношения искам да бъда Лео. Неговите панталони, неговият жакет. Неговият кон. Неговата доброта. Предполагам, че наистина искам да бъда Лео. Да го поддържам жив.

* * *

Мъжкараната изчезва, надвита от една префърцунена страхливка. Не ми харесва толкова. Скоро ще настъпи декември и както беше предсказала Симона, аз съм прекалено сама в двореца, докато тя и принцесите не са тук, тръгнали към следващите фази на своя живот. И аз ще тръгна. Знам, че ще тръгна, но от постоянното мислене къде да отида и как ще бъде, кого ще видя, с кого ще се запозная, сърцето ми все повече се свива.

Една сутрин изваждам от задната част на гардероба стар черен куфар, много подобен на докторска чанта. В него обаче няма лекарства. Пълен е с малки плюшени калъфчета и чантички. В тях са бижутата на Изота. Има едно дълго писмо, което Лео е написал преди години. Датирано е август 1948. Говори за бижутата като за подарък за рождения ми ден, подарък за моето пълнолетие. Има още една, по-къса бележка, която споменава за някои от калъфките и пликовете като за мои сватбени дарове. Има документи, които осигуряват и потвърждават ценността на бижутата. Тях аз ги сгъвам как да е и ги напъхвам в едно прекалено малко отделение в дъното на куфарчето. Слагам писмото в ръчната си чанта. Подпряна на възглавниците си, се настанявам на леглото и един по един отварям пликовете и кутийките. Оставям бижутата да падат около мен сред чаршафите и завивките. Има безкрайни нанизи перли от всякакви размери. Има колие от овални диаманти. Кесийка с рубини, и шлифовани, и нешлифовани, и бележка, вероятно с почерка на Изота, където пише tutti sangue di piccione, всички са гълъбова кръв. Има още една кесийка с рубини без идентификация. Освен онзи, който винаги е носила, Изота сигурно много е обичала изумрудите, тъй като има два изумрудени пръстена и няколко чифта изумрудени обици. Една кесийка е пълна с пръстени, предимно с диаманти. Има и още много. Когато слагам всичко обратно на мястото му, започвам да опаковам. Докосвам тези съкровища, чувствам се подлудена от още един страх. Ужас, причинен от нещо много по-страшно от клана. Представям си се подпряна на същите тези възглавници, настанена на същото това легло, същите тези блестящи камъни струпани около мен сред чаршафите и завивките. Само че в своите представи съм много, много по-стара, отколкото съм днес.

 

 

Симона ми беше оставила малък сандък на колела и два средно големи куфара. Решавам, че каквото мога да побера в тези три неща, това ще бъдат моите светски блага за следващата част от живота ми. Бях чезнала в последния един месец, но сега съм безскрупулно вдъхновена да променя нещата. Опаковам дрехи, книги. Когато свършвам, едва съм напълнила сандъка, докато куфарите остават празни. В един от тях оставям лекарското куфарче. Другият напъхвам под жълто-бялото си легло. Изкъпвам се и се обличам, чакам късното следобедно посещение на Козимо. Преди да съм му разказала докрай за всичките си решения, той казва:

— Трябва да почакаш един-два дни. Срещата с адвокатите, която избягваш, е необходима. Те ще ти обяснят процедурите и регулациите за разпределянето на твоя доход. Има и документи за подписване. След това ще бъдеш свободна да заминеш.

— Разбирам. Знаете ли къде имам намерение да отида? Поне за малко?

— Подозирам, че в Палермо.

— Толкова ли е очевиден изборът?

— Не, не е очевиден, но е наложителен. Струва ми се, че това е най-доброто място, откъдето да започнеш. В Палермо точно сега има много повече предимства и неудобства, отколкото почти на всяко друго място. Знам един pensione. В историческия център. Мога да уредя да останеш там известно време, докато се оглеждаш. Докато не намериш нещо по-постоянно. Тоест, ако искаш да останеш в града. Ще видиш, че повечето palermitani са любезни. Особено това семейство. Освен това представяне няма с какво много да ти помогна.

— Не ви моля за помощ.

Перченето ми е приповдигнато. Почти грубо.

— Да насрочим срещата с адвокатите. Ако я уредя за някоя сутрин, можеш да заминеш за Палермо същия ден. Ще те откарам до Ена. До влака — казва той.

Слушам сбития ни разговор сякаш от много далеч. Гласовете ни, моят — раздразнен, неговият — скръбен. Никой от нас не посяга към линията, която се носи помежду ни. Поглеждам към свещеника, който отмества поглед, сякаш омаян от кървавочервените стени на малкото salotto, където седим. Козимо е уморен. Най-вече е уморен от мен. Копнее да се освободи от дълга, с който го е натоварил Лео.

— Благодаря ви — казвам аз, но той вече си отива.

 

 

И така, на двадесет и пет години аз сменям положението си от la puttanina на една от наследниците. Бижута, натъпкани в плюшени торбички. Многоцифрена сметка в швейцарска банка. Депозити в сейфове. Знам, че ако започна да говоря с Агата или с Мимо, или с някого тук за желанието си да напусна двореца толкова бързо, техният изпълнен с любов съвет ще обърка новата ми решителност. Трябва да отсека бързо и чисто. Намери собствения си път към дома.

След по-малко от седмица Козимо идва да ме отведе със стария сив крайслер и докато ме чака на алеята, той трепери също толкова силно, колкото и аз. Оглеждам се за последен път. Докосвам изумруда на гърлото си. Облечена съм в траурната си рокля. Боброво палто, което докосва горната част на дебелите високи токове на обувките с връзки. Черна кадифена шапчица без периферия, която съм накривила над короната от плитки. Козимо носи сандъка ми, аз нося куфара, в който е лекарската чанта. Настанявам се на седалката до шофьора, където винаги седеше Лео. Поемам дълбоко дъх и там още се носи миризмата на масло от нероли. Докато Козимо премества колата и ние потегляме, се обръщаме да погледна Агата и Мимо, застанали на портика, вдигнали брадички, отпуснали ръце отстрани. Лепвам облечената си в ръкавица ръка на прозореца.