Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (24)

Глава XIV

Лео често странеше от мен след срещата си с клана. А когато бяхме заедно, чувствах дистанцията помежду ни още повече, отколкото когато той отиваше сам на езда или когато, след като заключеше вратата, оставаше часове наред сам в библиотеката. Когато говорехме, ставаше дума за неговия страх. Не изваден наяве, разбира се, тъй като той криеше страха зад измислени практически въпроси. Трябва да престанем със сутрешните си излизания, защото има да се прави толкова много в боргетото, казваше ми, когато очевидната истина беше, че заради новите системи, вече действащи и в подготовка, селяните все по-малко имаха нужда от нас. Например ефективността и добивите на нивите се бяха повишили в почти неизчислима степен. Селяните имаха по-добри къщи, по-добра храна, по-добри дрехи и по-добри грижи, отколкото повечето от тях бяха имали в целия си живот досега. Тези фундаментални неща бяха непокътнати, а другите две програми, за които се тревожеше Лео — училището и лечебницата, — също вървяха добре.

Козетина толкова беше напреднала в обучението си и изразяваше такъв копнеж да стане maestra, че за седемнадесетия й рожден ден Лео й подари малка, тънка папка, облечена с червена щраусова кожа с гравираните й инициали. Вътре имаше бележка с поздравления за новата maestra на училището в боргетото. Аз самата бях повишена на поста „разказвачка в събота сутрин“.

Дори ежеседмичното ми присъствие в лечебницата беше станало излишно, тъй като посещенията на лекаря се увеличиха до три пъти седмично и държавата беше започнала да изпраща медицински сестри и социални работници да му помагат и както подозирах, да събират сведения. Приказките за боргетото на принц Лео и новите му програми тихо бяха пропътували през протоците и нагоре по полуострова.

Противопоставяйки се на настояването на Лео, че селяните имат повече нужда от нас, аз му напомнях, че именно развиването на тяхната независимост беше неговата върховна цел. Той се съгласяваше. Докато не започна да тъче друго було. Имам нужда от повече почивка, Тоска. А ти, amore mio, ти ще се върнеш към твоето изучаване на класиците. Занемарих делата си и трябва да бъда по-прилежен с адвокатите и счетоводителите, и със земеделските консултанти. Имам да управлявам „ферма“, в края на краищата, казваше ми, забождайки поглед точно вляво горе от мен.

Разбирах, че се страхува не за себе си, а за мен. Когато бяхме заедно в утринната тишина на горите, аз бях лесна мишена, също като него. И така нашата утринна езда рязко престана, както и моите самотни излети. Собственият ми страх вирееше под прикритие. Малко по малко Лео подрязваше и прищипваше нашия и без това сдържан живот. Като момче, влачещо пръчка по пясъка, той очертаваше границите на своето непревземаемо царство. Трябваше да живеем вътре в двореца, все едно кланът не би могъл да се прехвърли през стените. Градините, лимоновите насаждения, боргетото и някои от по-близките ниви бяха най-далечното място, до което се осмелявахме да отидем. Но това ще отмине, казвах си. Той страда от първия пристъп на ужасяващ страх. Ще си възвърне спокойствието през пролетта, казвах си аз. Казвах си, че в края на краищата ще се успокои през пролетта. Почти три години той в най-добрия случай успяваше да осъществи поне идеята за това. Дори тогава обаче спокойствието му идваше и си отиваше. Ивички светлина иззад сянката. Но през цялото това време на закуска не му поднасяха вече никакви покани, запечатани с червен восък и написани на дебела хартия с цвят на ванилия. Нито покани, нито повиквания нарушаваха дните му. Дори и змия в тревата, където се осмеляваше да върви. Макар че никога вече, никога повече нямаше да яздим заедно, нито да предприемаме малките си пътувания до морето, ние се приспособихме. Всъщност животът ни през това време не беше много по-различен от живота ни, когато бях по-млада. Отново следвахме ритуалите. Това беше единственият живот, който принцесите бяха живели досега, и единственият, в който, когато присъстваше, Симона се чувстваше удобно. Ако пожелаехме нови дрехи, търговците или техни представители донасяха сандъци и докарваха гардероби в малкия salone. Ако пожелаехме музика някоя вечер, музиканти идваха по покана да свирят и да пеят. Ако пожелаехме да вечеряме в боргетото, натоварени с кошници със сладкиши и плодове, ние прекосявахме поляната, за да идем при съседите си. Често работехме сутрин в нивите рамо до рамо със селяните или с ortolani-те, градинарите, в дворцовите градини. Исках да се науча да готвя, затова стоях при готвачите в двореца сред тавите за печене, врящите гърнета и купчините брашно, подредени на изстърганата дървена маса, където се правеха макароните и хлябът. И винаги имаше гости. Още повече, отколкото в по-ранните ми дни. Поколения братовчеди, овдовели лели и отдавна овдовели пралели, зетьове, баджанаци, шуреи, приятели на приятелите идваха и си отиваха, и пак идваха. Сякаш беше вярно. Сякаш наистина безопасността се криеше в числеността. И ако сред тях имаше сплетници, аз не ги чувах. Някак си, в някой момент бях станала една от тях.

* * *

Беше Възнесение Господне, денят, когато се вярва, че сладката вода става светена вода, и когато селяните отиват да се изкъпят в изцелителните води на възнасящия се Христос. А после да почиват на слънце, да изядат хляба и шунката си и да изпият виното си. Макар че винаги отивахме заедно със селяните на този празник, Лео този път предпочете тихо да си остане в двореца. Но денят не се оказа тих.

Точно след залез-слънце ние с Лео и Козимо стоим на пътя край боргетото, за да чакаме процесията стари каруци, която връща жените у дома. Отдалеч виждаме светлините през остърганите от пролетта ниви, искрите на фенерите се люлеят на ритлите на фургоните. Когато се приближават, чувам как каруците скърцат и стенат под тежестта на жените, които седят на разклатени столове, закрили плитките и раменете си с дантелени шалове. Знам, че се държат за ръце, и се напрягам да ги чуя как пеят простичката си песен под изгряващата майска луна. Иска ми се да съм с тях на техните клатушкащи се столове, да се полюлявам с ритъма на шляпането на конските хълбоци, с тежкото трополене на копитата им по древните камъни.

Бяхме дошли в боргетото не толкова, за да поздравим селяните за завръщането им у дома, колкото да ги подготвим за това, което щяха да намерят. За това, което вече го няма. Със сигурност щяха да подушат дима, да видят черните пушеци, виещи се в полумрака. Беше имало пожар. Умело подпален и оставен да се развихри, докато селяните ги няма. Боргетото беше изгоряло. От дворцовата веранда, където бяхме отишли да седнем на кафе тази сутрин, ние с Лео видяхме пламъци да изскачат от сградите. Мъже от персонала на двореца ги бяха видели преди нас и вече отиваха натам, а сред тях и Козимо. Бяхме се обадили по телефона в някои от селата. Пристигнаха още помощници. Нахвърляхме градински сечива в каросерията на един камион. Влязохме в редицата, хвърляхме лопати пръст, вадехме вода от кладенеца с кофи. Скромни инструменти, които да спрат звяра. Дори уморен. Дори в последни издихания. Помещенията за спане са най-малко засегнати. Mensa-та, кухните, параклисът представляват каменни черупки, отрупани с димяща пепел. Знаем, може би всички знаят, че този пожар е визитна картичка. Кланът е неотстъпен преследвач. Изобретателен, непредсказуем, предизвикващ.

Но на следващия ден официални лица, които Лео повика от Ена, разследват мястото със старанието на археолози. Огънят не е бил нарочен. Не намират свидетелства за палеж. Огънят не е бил работа на клана, а просто причинен от разсеяност. Разсеяността на пекарите. Когато пещта се нагорещява достатъчно, за да се пъхнат вътре втасалите хлябове, пекарите — както правят винаги — измитат пода на фурната от купчините нажежена до бяло жарава и изсипват кофите жива пепел зад пекарната. Но тази сутрин, бързайки да се присъединят към каруците, запътили се към реката, те се показали небрежни. Незагасената жарава паднала в сухи треви. Твърде близо до купчината дърва. Сухите треви били като прахан, жаравата подпалила дървата. Огънят се разраснал. Когато стигнал съдовете с газ за готвене в mensa-та, станала експлозия. Вместо да се успокои, че пожарът е нещастен случай, Лео отказва да повярва на властите. Не може ли някой да им е наредил да го нарекат „спонтанен“. Кой може да бъде сигурен? В края на краищата, нима ние, сицилианците, не сме издигнали потайността в ранг на изящно изкуство? Всеки, дори последният от нас? Много повече, отколкото обичайните изражения на неговия донкихотовски ужас, именно този инцидент с огъня и с отказа на Лео да приеме, че източникът му е невинен, ми показа силата на неговите бълнувания. А срещу тези бълнувания, логиката е слаба като струйката вода, която не можа да спре пламъците.

* * *

Една вечер през тази дълга епоха на нашата обсада Лео дойде в покоите ми. Агата отвори на почукването му. Седнала на pianoforte-то, със сребристокафява рокля за чай, бухнала около мен на малката пейчица, аз се опитвах да свиря Сен-Санс. Все още се опитвах. Все още работех върху „Лебедът“. Лео се настани на divanetto-то.

Аз започнах тихичко да изговарям думите още преди той да ги каже на глас.

— Това е лебед, Тоска. Музиката е композирана да създава впечатление за лебед. Нищо не сочи, че се приближава слон. Piano. Piano, amore mio. Тихо. Тихо, любов моя.

— Но аз съм толкова голяма, а тези клавиши са толкова малки. Какво да правя с цялата си сила?

— Странно, но точно за твоята сила бих искал да говорим тази вечер.

Ставам от пейчицата, отивам при него, за да получа въздържаната му двойна целувка, и той ме притегля да седна на ръба на малката възглавничка пред мястото, където е седнал. Започва без предисловие:

— Всъщност аз нямам наследник. Аз съм последният, последният роден в този мой благороден долен род. Нямам синове. Само онези две цвърчащи, шумолящи отражения на своята майка, бог да пази душите им. Симона ги е възпитала като свои лични домашни любимци. Аз им дадох само името си. Сякаш тя по някакъв начин е отделила и заменила дори кръвта в тях, която е била моя, макар че Господ знае, че тя се омъжи за мен точно заради кръвта ми. Но ще стигна и до това.

Още веднъж ти казвам, аз нямам наследник. Не се тревожа изобщо за материалния комфорт на Симона, тъй като тя притежава повече земя и повече големи постройки, отколкото има време или желание да стопанисва. Бракът ни беше мотивиран не само от дълговете на баща ми, но и от каприза на нейния баща. Нали разбираш, баща й не предложи зестра. Нечуван акт на арогантност. Той искаше богатството на дъщеря му да си остане при нея, не някакъв негодник да го пропие или да го похарчи за курви или хазарт. Със сигурност евентуалният съпруг щеше да има тези периферни облаги от нейното богатство, но щеше да има достъп само до тази част от него, която самата Симона би решила да сподели. Ако Симона беше мила или талантлива, или просто любезна, просто нежна, можеше да привлече ухажори дори при тези враждебни условия. Това, че тя не беше нищо подобно, оказа своя ефект. Когато баща ми й представи идеята за брака ми с нея, тя беше опасно близо до двадесет и петата си година — официалната възраст, когато неомъжена жена като нея става zitella, стара мома — и баща й омекна, макар и малко. Двамата мъже бяха стари приятели. Моят баща — Лоренцо, имаше нужда от помощ. И макар само за да се опази приличието, дъщерята на Федерико имаше нужда от съпруг. Всичко беше извършено елегантно. Изпълнявах задълженията си, бях коректен във връзката със Симона, но също задържах непроменени някои елементи от предишния си живот. Бях на осемнадесет години, Тоска. Все още почти момче. Момче, изпратено да изпълни дълга си към своето семейство. Почти като изпратено на война. От леглото на богатата zitella ще осигуриш спасение за всички нас, синко. Компромисът беше полезен за всички ни. Или поне така вярвах, докато не си влюбих в теб. С всичко това искам да ти кажа, че ти си моето семейство, Тоска. Ти, Козимо и селяните. И всичко, което имам, ще бъде ваше. Ние с Козимо ще се погрижим за това.

Слушах го така, сякаш разказва басня. Да, някаква странна тъжна басня. Стреснах се, когато той каза: „За да запечатаме пакта, искам да вземеш това“. Макар вече да знаех, ако не и в такива студени подробности, по-голямата част от това, което ми казваше, когато го чух изцяло, ми причини болка и почти предизвика гняв у мен.

— И твоят баща е бил жесток като моя — казах му аз.

Той поклаща глава, бранейки баща си. Започва да се опитва да откопчае джоба на омачкания си велурен жакет за езда, който носи почти непрекъснато, макар да не беше яздил от три години. Дългите му плътни пръсти треперят, докато се опитва да хване нещо, пъхнато там вътре. Изважда малка кесийка, оформена като плик. Направена от подплатена коприна с цвят на прегоряло кафяво. Лео отваря закопчалката и изважда една огърлица. Квадратен изумруд виси на къса плетена верижка от розово злато. Поднася ми го в отворената си длан. Казва:

— Винаги съм си представял, че това, което висеше на врата на майка ми над моята люлка, докато тя ми пееше, вероятно е бил първият предмет, който съм видял. Вероятно не е така, но едва ли има значение. До нощта, когато тя умря, аз не си спомням да съм виждал майка си да не го носи. Ако трябваше да се оженим, това щеше да бъде моят сватбен подарък за теб.

Не вземам колието, почти не го поглеждам, а впивам очи в Лео. Опитвам се да му кажа, че искам, че имам нужда не от изумруда. Дори не от изумруда на майка му. Опитвам се да му кажа, че би ми харесало да съм негова булка, но че съм доволна да бъда за него това, което съм. Макар че до този момент никога не съм била сигурна коя бих могла да бъда. Със сигурност не искам да бъда негов наследник. Казвам му всичко това, казвам повече от това и той ме изслушва. Прибира колието в кесийката с цвят на прегоряло кафяво.

— Майка ми се казваше Изота. Не знам дали някога съм ти споделял.

— Казвал си ми го — отвръщам аз.

— Казвал ли съм ти как умря?

— Не.

— Може ли да ти разкажа тази история, края на нейната история, точно сега?

— Разбира се.

* * *

Signora Isotta, не можете да направите това, казваха й болногледачките.

Само се опитайте да ме спрете и ще накарам да ви удушат, докато спите. Веднага ми доведете Лео.

— Двете болногледачки бяха влезли в стаята й с намерението да я приготвят за сън. Майка ми имаше по-различна идея как да прекара вечерта си. Аз чаках наблизо. Чаках мама да прати една болногледачка да ме доведе или някой да дойде да ми каже, че тя е умряла. Дотогава вече дни и нощи се бях разхождал напред-назад, спях и пушех в малката приемна в дъното на коридора близо до нейната стая. Получавах позволение да седя до леглото й, няколко мига да галя изящната й бяла глава, щом болногледачките сметнеха, че е достатъчно спокойна, за да понесе подобно вълнение, каквото би предизвикало безмълвното ми присъствие. Но сега тя беше се изправила до леглото. С широка усмивка на прекрасното си лице.

Ах, Лео, колко те обичам. Със сигурност съм ти го казвала стотици пъти, но ще ти кажа каква чест е за мен да бъда твоя майка.

Тя тръгна към мен, посегна да погали бузата ми, после мина бързо покрай мен, отиде до прозореца и го отвори, пускайки студения февруарски следобед да влезе във вмирисаната на смърт стая. Това беше първото й вдишване на хубав въздух, откакто я бяха закарали умираща към болницата почти преди една седмица. Завесите, безформени и сиви, подивяха, зашляпаха в нещо като радост. Тя повика да й донесат възглавници. Искаше възглавници.

Две, не четири.

Изхлузи белите им калъфи, извади собствените си, по-красиви калъфки от шкафчето заедно с нощницата и с един сатенен жакет в тон с нея, с големи дантелени буфан ръкави. Напръска стаята с нероли. Пръсна още от него и в косата си, после я събра, върза я на темето си в някаква дива китка и измъкна от купчината коса кичури, които нападаха в спирала покрай бузите й. Имаше руса коса като моята и повечето от нея беше останала руса. Беше красива. Обяви, че отива да се къпе, и направи точно това. Беше преметнала на ръката си сатенената нощница и сатенения жакет, хавлия колкото чаршаф с монограм в златни нишки с първата й буква И. В ръката си държеше сапун в кутийка на цветя. После се върна, косата й беше нагласена още по-изкусно и сякаш в очакване на гости за вечеря тя запали свещи и сипа уиски в две хубави чаши.

Приготвих се за това специално пътуване, каза тя, а смехът й звънтеше като тънка сребърна лъжица, подскачаща по мраморен под.

Тя се намести в леглото, доста време се намества, пожела ми добро здраве и сякаш имах издръжливото сърце, което тя мислеше, че имам, ми пожела голяма любов. После седяхме така сред аромата на неролите и свещите, и тази чиста февруарска нощ, и аз все повтарях, че трябва да затворя прозореца, че е много студено, че тя ще умре от студ, а после двамата се смяхме и плакахме.

Оставих го отворен, за да не му се налага да почука, каза тя.

Тогава ме помоли да взема тази кесийка от вътрешния джоб на чантата й. Взех я и й я подадох, но тя обви дългите си пръсти около ръката ми.

Това е за теб, Лео. Да го дадеш на жената, която обичаш. Вярвам, добре разбираш, че не съм го определила за тази глупава гризетка, за която се ожени. Никак не ме интересува как ще разделиш останалата част от моите съкровища, но искам да задържиш това. Ако някой ден се влюбиш…

Тогава тя отмести поглед и замълча, въртейки венчалната халка на пръста си. Сякаш се опитваше да си припомни цифрите на заключалката на някой сейф.

Все още не съм сигурна дали да ти пожелая любов, или да пожелая любовта никога да не те намери. И в двата случая болката е сурова. Изумрудът принадлежеше на майка ми и на нейната майка. Не мога да ти кажа, че носи щастие или богатство, или някакъв мимолетен дар. Само мога да ти кажа, че той беше мой другар през всичките дни, откакто станах на петнадесет години. Тежината му на врата ми винаги беше успокоение някакъв баласт, струва ми се. Ще пазиш ли този изумруд заради мен, Лео? Пази го, докато не я намериш. Тя ще разбере какво е означавал за мен. Знам, че ще бъде така. Искам да ти кажа още нещо, Лео. Вече знаеш, че аз бях и си останах противник на това, че баща ти злоупотреби с твоето великодушие. Той поиска твърде много от теб, когато те помоли да се ожениш в това гнездо на парвенюта. Федерико беше партньор на баща ти в хазарта по курортите. Прекрасно би могъл да допринесе за финансовото му унищожение. Аз никога не узнах цялата истина. Неговата молба към теб да го спасиш да платиш дълговете му, да освободиш имотите и земите ми от мръсните нокти на лешоядите, които пърпорят около нас през всичките тези години неговата молба към теб да направиш всичко това — ето какво го уби. Не беше случайност, че той умря само седмици след като всичко беше уредено. В крайна сметка той те помоли да спасиш наследството за самия теб. Не беше лош човек баща ти. Но беше слаб човек. Слаб човек, когото обичах прекалено много.

Тя отново се разсмя със своя сребрист смях. Смееше се тихо, все едно камбанки звънкат в мъглата. Притегли ме към себе си, целуна очите ми каза ми да я оставя. Каза, че тя никога няма да ме остави. Почина същата нощ. Доведох те в двореца два дни преди да се навърши един месец от смъртта й, и много пъти съм си мислил, че именно тя те е пратила при мен. Редно е ти да го получиш. Ти си булката на нейния син. Това е твоята сватбена огърлица, Тоска. Наистина бих искал да можеше да имаш сватба, на която да се появиш с нея. В мое лице ти имаш предан съпруг. Но не можеш да имаш сватба. Само ако можех да променя тази истина! Понякога се тормозя, че мога да ти предложа само половин живот.

Лео става от divanetto-то, разрошва косата си, разхожда се из стаята.

— Трябва да намеря начин ние двамата да живеем спокойно някъде. Далеч от заплахите, далеч от преструвките. И ако аз не успея, ти трябва да заминеш, Тоска. Да, трябва да заминеш и да се спасиш от всички нас. От всички тях.

— Това е най-странният обет, който някога съпруг е давал на съпругата си. Да й каже, че тя трябва да замине и да се спаси. Не разбираш ли, Лео? Аз вече съм част от pretense, от преструвката. Вече съм част от това „ние“. И може би след Изота аз съм героинята на тази история. Защо искаш да избягам?

Той продължава да се разхожда и аз казвам:

— Не ми харесва толкова много тази част от теб. Когато си играеш на приличния бароков принц, искам да те ударя и да ти се присмея. Не ти ли стига, Лео? Защо трябва винаги да искаш още? С цялата си склонност към неприятно поведение Симона се държа възхитително при извънредните обстоятелства, които създадохме ние в това семейство.

Той казва:

— Нито за миг тя не си е помисляла, че съм неин. Не че тя от съображения за галантност ме е дала на теб. Тя искаше от мен само брак. Брак и законни деца от благородна кръв. Никога не съм бил нещо повече от законно и склонно животно за разплод. И след раждането на Шарлоте, когато лекарите казаха на Симона, че не бива да ражда повече деца, тя никога повече не отговори на моите, макар и неискрени опити за близост. От нейна страна със сигурност нямаше такива опити. Не намирам много неща у Симона, на които да се възхищавам, освен възраждането на вежливите й обноски, естетската й дистанцираност.

— Не предлагам да я обожаваме, Лео. Каквито и да са обстоятелствата на вашия брак или последвалите ги събития, вие сте съпрузи, живеещи заедно в този дворец със своите деца. И със своята възпитаница, която е станала твоя любовница. Това не е ли достатъчен компромис и усложнение, без да се опитваме да измисляме други. Когато искаме нещо повече от човек или дори от идея или обект, именно тогава се въвличаме в неприятности. Именно това „малко повече“ в края на краищата съсипва всичко останало. Може би защото съм започнала с толкова по-малко от теб, аз мога да бъда доволна от този живот, да бъда благодарна за него въпреки странните му или болезнени моменти.

Той заема предишното си място на divanetto-то, обляга се назад и затваря очи.

— Предполагам, че е достатъчно. Предполагам, че е наистина така, Тоска. Може би всичко ще си остане дълго време такова, каквото си е. Може би няма да остане. А сега, разбираш, аз не говоря за Симона.

Вдига ме от възглавничката, настанява ме до себе си на малкото диванче, гърдите ми се опират в неговите. Говори шепнешком, опрял брадичка в темето ми.

— Ако поради някаква причина вече ме няма тук, ти трябва да ми обещаеш, че ще напуснеш двореца. Обещай ми, че ще заминеш, без да отлагаш. Не мисли, че можеш да продължиш да живееш тук, сред това манастирско спокойствие, ако мен ме няма, за да ти го осигурявам.

Аз се дръпвам от него.

— Какво искаш да кажеш с тези думи „ако мен ме няма“? Да не би да искаш да ми кажеш, че имаш някакви земи да поделяш и да раздаваш някъде във Франция или Испания. Има един клон от семейството ти някъде в Андалусия, нали?

Както в първия ден, когато срещнах Лео, и както винаги правя, изразявам страха си чрез сарказъм. Сега аз започвам да се разхождам. Питам с глас, извисяващ се до писък:

— И къде се предполага да отида, ако се случи това митично събитие с твоето изчезване? И това ли реши?

— Ти вече не си дете. Или, както си ми казвала достатъчно често, никога не си била дете. Но по различни начини си била защитавана като дете. Ти обаче си силна, Тоска. Можеш да си устроиш живот, който ти подхожда, още повече ако имаш пари. Остатъкът от твоите сватбени подаръци е под грижата на Козимо. Оставих му инструкции и нареждания. Където и да решиш да отидеш, той трябва да го знае. Ако дойде време, той ще ти помогне да намериш пътя си.

Вече с по-тих глас изричам:

— Не разбирам нищо от това. Въртиш се в кръг. Да не би да говориш, че евентуално ще умреш?

— Не. Да, но не точно това.

— Дали това, че евентуално ще умреш, е част от решението да продължиш да разпределяш земята тук? То влиза ли в причината ти да говориш, че ще пращаш децата в селските училища, че ще затвориш лечебницата и ще пращаш децата за прегледи в Ена, че ще уреждаш старите селяни да бъдат прехвърляни в старчески домове. Точно когато нещата като че ли вървяха толкова добре, ти предлагаш още промени. Да не би да мислиш, че ще умреш? Това ли е? И както земята, която даде на селяните, ти сега ми даваш бижута и пари. Това е, нали? Приготвяш се за някакво заминаване, нали? Но аз не мисля, че това е смъртта ти. Ти ще избягаш. Това ли е? Кланът, съпругата ти, дъщерите ти, селяните ти, любовницата ти, идеалите ти, собствеността, страстта, красотата, предателството… Познавам лабиринта, Лео. Познавам го много отдавна и може би по-добре от теб.

— Не се съмнявам. И не се готвя да бягам.

— Да не се готвиш да се самоубиеш? За бога, обясни ми всичко това.

— Не мога да ти го обясня, защото аз самият още не го разбирам. Просто искам да очакваш. Да бдиш, както аз се опитвам. Това е първото, което исках да ти кажа. А второто е, че макар и да имам предвид доброто ти отношение към това, колко сме щастливи, колко би трябвало да сме доволни, не вярвам, че мога — поне не през цялото време, докато съм жив — да продължа да живея само от време на време в мигове на свобода. Странно е аз да говоря за морал, но ще направя точно това. Намирам за неморално ние да продължаваме така. Никога не съм мислил, че ще се влюбя в малката Тоска. И понеже любовта ми към теб е толкова чиста, се опитвам да те подготвя за живот без мен. Възможно е ти да знаеш някои неща по-добре от мен, все пак обаче вярвам, че доста добре познавам природата на нашата раса. Знам, че ако предприемем fiutino — малко бягство — ако се измъкнем заедно, ако направим това, рано или късно ще дойде време, когато вината ще те съкруши. Това, че ще бъде необоснована, няма да я направи по-малко болезнена. Ще се чувстваш отговорна, че си ме откъснала от моя живот, колкото и безсмислен да е бил преди теб и ще бъде без теб. И без нашата съвместна работа. Ще се чувстваш като престъпница. Свободата, която ще си спечелим с бягството, ще изчезне, защото ще бъдем длъжни да стоим настрана от обществото. Там навън, в света, ще живеем в още един вид отчуждение. В света ще ни осъждат и ще ни напомнят, макар и недоловимо, за нашето прегрешение. В миналото те е тревожел шепотът на сплетниците, сега ще те съкруши това, което ще чуваш, ако изобщо заминем оттук заедно.

Той отново се обляга назад. Затваря очи и е бял като мрамор под светлината на лампата. Накрая добавя:

— Права си, въртя се в кръг. Не искам нещата да останат такива, каквито са, и все пак не виждам начин да започна наново. Кой знае какво може да стане с нас или със Симона, или… не знам.

Внезапно се надига и казва:

— Мислил съм за самоубийство. Би било галантният начин да те спася. От тях и от себе си. Щеше да бъдеш принудена да заживееш самостоятелно. Идеята за самоубийство дори можеше да пусне корени за около един час, докато не си припомнях още едно нещо, което бих искал да ти кажа или да ти покажа, или докато слънцето не изгрееше и аз си те представях как се събуждаш с разплетена коса, а очите ти са с цвета на плитко зелено море. Познавам осемте дълги крачки, които ще извървиш до вратата на банята си, и песента, която пееш, докато водата се излива във ваната, познавам и по-късите, по-бързи крачки — с още мокро тяло и с вода, капеща от крайчетата на косата ти, — които извървяваш до леглото, за да се изсушиш до мен. Познавам те прекалено много, за да мога да те оставя завинаги, Тоска. Но освен всичко това мисълта за Йоланде и Шарлоте не ми позволява да си угодя да се самоубия. Макар да са по-скоро отчуждени, отколкото близки, аз чувствам голяма бащинска отговорност, затова няма да стоваря никое от тези мрачни неща върху тях. Нито пък върху теб.

Замълчаваме. Дълго седим така безмълвни, отдалечени един от друг, докато аз не казвам:

— Изота е била права. Че не е била сигурна дали да ти пожелае любов, или да ти пожелае любовта никога да не те намери. И в двата случая болката е силна. Не те ли болеше преди тази наша любов и не те ли боли сега заради нея?

— Да.

— Така че нима всичко не се свежда до избора коя болка да предпочетем? Все едно си избираме отрова? Това ли е истинската същина на предложенията на живота?

— Може би е.

— А ти винаги ли ще бъдеш нещастен в щастието си? Това започвам да вярвам аз за теб, Лео. И то ме плаши много повече, отколкото ме плашат те. Нали разбираш, аз възприех навика ти да изключвам дори името им. Е, нека го кажа на глас. Ти и твоите мании ме плашите много повече от клана. Най-лошото, което могат да направят, е да ме убият. Да те убият. Но заплахата откъм теб може да бъде много по-голяма. Настояваш — приятно, признавам — да стоим като жертви в дупка и да чакаме вълците. Това вслушване за тях, докато вървим през поляните, това вглеждане за тях, дори след лимоновите дръвчета, сведе нашето съществуване до някакво скитничество.

— Козимо е прав. Ти си безжалостно разбираема.

— Мисля, че съм по-_разбираема_, както казваш, отколкото си ти в този момент. Нека се върнем към въпроса за красотата. Колко красота според теб е достатъчна за един живот? И как човек измерва красотата? И как трябва да бъде опакована тя, как да се разпределя? Истината е, че най-вероятно сме изживели повече красота, отколкото ни се е полагало. Повече, отколкото успяват да изживеят по-голямата част от хората, искам да кажа. Но нашата част може да не е свършила. Нека да рискуваме, Лео. Нека да излезем с конете утре сутрин. Нека да отидем до нашата кръчмичка и аз да ти свиря „Лебедът“, да изпием хладкия си чай край огъня и да спим на тъмночервения килим с жълтите рози.

— Ще ида да донеса проклетия килим от locanda-та и можем да спим на него ей тук.

— Знаеш, че не е същото. Време е да престанем да се страхуваме от тях, Лео. Ако искат теб или пък мен, ако искат двама ни, ще ни хванат. Престани да се упражняваш за смъртта. Единственият изход от лабиринта е да си върнем живота.