Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (22)

Глава XII

Лео удържа обещанието си. На шестия ден от онази първа жътва на новозасетите ниви той беше готов. Беше изровил стари сърпове от някакво полузабравено място, беше ги занесъл да ги наостри онзи мъж в боргетото, който поддържаше в добра форма брадвите, ловджийските и кухненските ножове. След това беше потърсил инструкции от най-възрастния селянин как да се използват сърповете. Наричаше се Умберто. Е, идваха и други мъже, и те чакаха да се научат, а на това се беше надявал Лео. И те се научиха. Една вечер, след като с Лео бяхме вечеряли заедно със селяните и всички седяхме навън на двора на стъпалата или на камъните, или където намерехме място, за да седим тихо и да чакаме вятъра да разкъса безветрието на нощта, спомням си, че един от селяните каза, че трябва да упражнят танца на жътвата точно тук. Разчистиха метлите, лопатите и кофите, нещата, които минаваха за детски играчки, избутаха животните и се строиха, водени от Лео и Умберто. Под издигаща се восъчна луна и в светлината на един-единствен факел, все още горящ близо до mensa-та, те стъпваха важно и се накланяха под ритъма на принца, под ритъма на гордата крехка походка на Умберто и всички мълчахме, както когато девойката с прасковена кожа се въртеше под една друга луна. Колко красиви бяха те, движейки се през тази прашна светлина! Всички тези мъже с всички тези мечти.

* * *

Може би остават два часа преди зазоряване в деня на церемониалната жътва, в деня, когато последната нива трябва да бъде ожъната на ръка. Пътят, водещ от боргетото към нивата, вече е оживен от камиони и каруци, превозващи селяните. Сред тях сме ние с Лео и Козимо, както и един баща със сина си от Ена — гайдари и двамата, — които Лео беше издирил и наел за този ден. Няколко от по-малките момчета от боргетото стоят до тях и всяко носи барабан — примитивен, направен на ръка, — вързан на кръста му или увиснал на врата му, крепен от някаква връв или парче тъкан. Валентино, малкото червенокосо момче, което живее в ловната хижа, също стои там. Също с барабан. Докарали са го, без съмнение, с цел да допълни редиците, и от време на време някой от тях избарабанява остро. Сякаш да изпробва инструмента. Да изпробва себе си.

Всички говорим полугласно, сякаш някой спи наблизо. Сякаш враг се крие във високото неподвижно жито. В далечния край на нивата по земята са постлани чаршафи и на тях са сложени кошници с хляб и сирене. Кани с вино са подредени отстрани. Най-старите жени и най-младите момичета, които ще ги подават на жътварите, стоят готови. До момента не съм го забелязала, но всички мъже са боси. А сега, свалили привичната coppola^[1], връзват кърпи ниско на челата си. Плесвайки твърдо дръжките в чакащите им ръце, Лео разпределя сърповете сред първия отбор и те застават на местата си за началото. Втората и третата смяна се нареждат зад тях. В напрежение, гъсто като сиво-черния въздух, ние чакаме слънчевия бог. Едва дишам заради натрапващата се красота на сцената, фрагмент от нашето колективно съществуване, или пък този момент е самото ни дестилирано съществувание? Тъмнината се разклаща, разбива се в люляков прах и замазаните линии на нощта приемат формата на деня. Хората се споглеждат, казват си добро утро, потупват се взаимно по гърбовете. Жените взаимно се целуват по двете бузи и без повече прелюдии Аполон запалва пурпурната мрачина с голям червеникав пламък, обагряйки небето в цялата червенина на света, гайдите запищяват, момчетата започват да бият барабаните, а жътварите се благославят взаимно, извикват алилуя към своята богиня и свирепата сеч започва. Точно както беше под луната в двора, принцът и Умберто са начело, потапяйки се в дълбоките, високо израсли редове, размахвайки сърповете високо и широко, и в съвършен ритъм, сякаш и двамата са родени за това, и аз започвам да се питам дали е така. Смените следват една след друга, всеки завършва един ред и предава сърпа си на следващия поред. За всеки четирима жътвари има един събирач, мъж, който върви след тях и събира ожънатите стъбла с един вилообразен клон. След това събирачът връзва стъблата в голям сноп със сухи кълчища и накрая стоварва снопа в купчината, за да бъде овършан. След два, може би три или четири редувания със сърпа Лео отива да застане в най-горния край на нивата, триумфиращ не заради себе си, а заради тях. С побеляло от плявата лице, с браздулици от пот и сълзи, принцът рецитира химна на Деметра. Дълбокият му дрезгав бас запява:

Започвам да пея за Деметра с гъстите коси,

за страшната богиня.

За нея и за дъщеря й с изящните нозе,

която Хадес отвлече,

дадена му от всевиждащия Зевс гръмотвержец.

Отделена от Деметра,

богинята на златния меч и славните плодове,

тя си играеше с дъщерите на Океан

и събираше цветя на меката ливада,

рози, минзухари и красиви виолетки,

перуники и зюмбюли, и нарциси,

които Земята накара да израснат

по волята на Зевс и да се хареса

на Стопанина на изобилието,

и да бъде примамка за момичето като цвете —

прекрасно лъчисто цвете.

Гайдите стенат и барабанчиците бият с пръчките си по кожите на барабаните, и „светиите“ се предават не седем пъти между изгрев и залез, а всеки път, когато камбаните отброят поредния час, и мъжете пият виното и ядат хляба, и довършват нивата в ранната вечер точно когато светлината започва да си отива. Лео дава знак работата да спре и селяните остават на местата си, лягат възнак на твърдото златисто стърнище и се заглеждат в небето, дишайки дълбоко, усмихвайки се и подвиквайки. Олимпийци не за слава, а за храна. Помагат си един на друг да се изправят и наредени в колона, минават край Лео, който чака да стисне ръцете им. По-възрастните мъже целуват ръката на Лео, вместо да я стиснат, подновявайки ритуала, който са виждали да изпълняват техните бащи и дядовци след жътва, когато те самите са били малки. Докато селяните целуват ръката му, той поема техните ръце. Лео на свой ред целува ръцете на селяните. Жест, който никой не е виждал досега — благородник да отвръща на целувката на свой селянин. Едно врабче запърхва с криле в сърцето ми. Козимо прави кръстен знак. Моментът, в който ние се навеждаме към тях, е моментът, в който те ще минат над нас.

— Scemo. Scemo beato. Глупак, Благословен глупак — шепне сърдито Козимо.

Поглежда към мен. Повтаря изречението.