Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (21)

Глава XI

Дядо ми заставаше край нивите, когато селяните сееха или жънеха, и декламираше химни на Деметра.

— И вие ли ще направите така?

Неделна утрин в края на 1948 година и ние с Лео, след като сме препускали през широките, току-що ожънати ниви на един съседен земевладелец, сме спрели да изчакаме другите ездачи да се покажат. Преди повече от една година той за пръв път ми беше споменал за ловната хижа, но днес сме дружина от дванадесет души, запътили се към същото това място, където ни чакат и братовчеди, и приятели на Лео, с които ходи да стреля по птици, и контингент от дворцовия персонал, който е избързал, за да помогне на пазача на вилата — мъж, когото Лео нарича Луло — да приготви пиршество от colombacci, диви гълъби, за неделния ни обяд. Предната седмица птиците висяха под стрехите на хамбара, за да угният, както казва Лео, обещавайки, че омекналите им вътрешности ще бъдат стрити на сочен пастет с грапа и диви билки, богата смес, която да се маже по резени хляб, изпечен на дърва. A leccarda, in salmi; опечени със сланина и хвойнови пъпки, той рецитира литания от ястия и аз, разваляйки самодоволството му на ловец, му казвам, че ще ям само супа.

От веригата високи скали над нивите, където чакаме, падат глинести лиски и дребни камъчета. Там горе пасат овце и може би една се е отклонила към ръба, размествайки неустойчивите камъни, или пък може би не е била овца. Ястреб, невидим, пърполи с крила и ми хрумва, че само той знае какво е раздвижило камъните, докато ние седим на седлата си един до друг, а конете се навеждат да дъвчат житните стърнища. Днес е осемнадесетият ми рожден ден. Лео все още не ми го е честитил. Нито пък някой друг. Традицията повелява на рождения ден на човека до чинията му на закуска да го чака малък подарък. Домакинството идва да се присъедини към семейството, за да изпеят всички заедно Tanti auguri, Честит рожден ден. Тази сутрин — нищо. Ще стана на осемнадесет години без тях. Слизам от коня и без да питам, връзвам моите юзди на ръка на неговото седло. Отдалечавам се малко от Лео и от пъклените му разкази за угниващи птици. Той тръгва след мен.

— Мислех, че би трябвало. Искам да кажа, че бих искал да направя това, което правеше дядо ми. Да декламирам старите химни по време на жътвата. Идеята дойде от ortolani-те, градинарите, които се грижат за дворцовите зеленчукови градини. Когато мога, отивам да седна близо до тях, докато работят, отварям книга да чета, но вместо това ги слушам как си говорят за Деметра и San Isidore, сякаш са расли заедно с тях, което, предполагам, е било така. През годините съм прекарвал твърде малко време заедно със селяните на нивите или където и да било другаде във фермите, затова за мен беше откровение да чуя тези старци как говорят за гръцката история, как си разказват един на друг по своя си селски начин истории за Деметра, Персефона, Хадес и Зевс, сина на Кронос, разкрасявайки тук-там разказите, като размахват ръце и вдигат юмруци, понякога викат или говорят тихо, сякаш разиграват драми. Което всъщност правят.

Казва това последното, сякаш то е още едно откровение.

— Тази история е тяхна точно толкова, колкото и историята на собствените им семейства. Колкото историята на Исус и Дева Мария. Те са потомци на древните, които, водени от Деметра, са отгледали първото жито на безплодните полета. Така е започнало всичко, Тоска. С Деметра и техните предци, а аз им завиждам как лесно се свързват с миналото. Седя и чета за това, но те го живеят. Седя с моите книги, а те, които не могат да четат, го пренасят. Предават го. Доколкото могат. Ако можеха, мисля, че много от тях биха били доволни да се върнат към „Георгиките“^[1], към Омировите песни и сърповете, и да орат с коне, и да си подават един на друг светията. Мислиш, че съм забравил кой ден е днес, нали?

Пренебрегвам въпроса. Правя се, че го пренебрегвам.

— Кой светия да си подават?

— Светия мях с вино. По-добре кана. Седем пъти между изгрев и залез жени и девойки ще обикалят редиците жътвари с препълнени винени мехове или кани на главите си. И мъжете ще пият. Преди години, когато цялата работа се е вършела на ръка, сеитбата и жътвата са били също толкова ритуални, колкото и народните танци. Всяко движение е имало хореография. Имало е гайдари, които са свирели по такъв начин, че селяните да движат сърповете си в ритъм.

— Като това ли?

Тръгвам из ожънатото поле, въртейки китката си, сякаш държа сърп, накланяйки тялото си, сякаш жъна жито. Сякаш танцувам.

— Да. Нещо като това — казва той.

Изтичвам обратно към него.

— Една нива. Нека да ожънем една нива по стария начин. За късмет. Като молитва. Другите ниви ще бъдат ожънати с машини. Ще го направите ли?

— Това ли искаш като подарък за рождения ден? Церемониална жътва? Не мога да приготвя всичко до утре, когато започваме, но мога да опитам да бъда готов за последната нива. Пет. Може би шест дни от днес. Това ли е? Този подарък ли ще ти хареса?

Поглеждам към Лео, гледам го как изважда торбичка пържен озахарен хляб от дисагите си. Дава го на конете и аз се питам може би за десетхиляден път коя съм аз за теб? Да, отговарям си, бих искала тази церемониална жътва като подарък, но бих искала да разбера: коя съм аз за теб?

От онзи следобед в библиотеката, когато Лео за първи път ми разказа плановете си за боргетото, за селяните — в онзи ден, точно когато беше убит Филиберто, ние двамата работехме като един вид партньори. Беше станало естествено, очакваното събитие да се срещаме един или два пъти на ден, за да говорим за неговия напредък, да говорим за моя напредък.

Засята е най-северната нива. Машината все се чупеше, но някак си довършихме последните редове преди залез. Аз карам трактора.

Козетина днес четеше прекрасно и децата бяха много тихи. Очаровани от разказа. Очаровани от нея, заинтригувани, че някой от тях, от техните хора, е успял да овладее всички тези объркани букви, които всъщност оформят думите. Вдигаха ръце, задаваха въпроси. Беше прекрасно.

Ще прекараш ли известно време в лечебницата утре сутринта? Лекарят ще те инструктира какво да търсиш. Децата се страхуват от него. И се плашат от моето присъствие. Те ти вярват.

Сътрудничим си като двойка, като баща и дъщеря. През по-голямата част от времето това е достатъчно. Задоволяващо. Домакинството и селяните свикнаха да възприемат това сътрудничество с благосклонна неутралност. Изтощили сме само сплетниците, прегладнялата мюзикхолова публика, дошла да гледа енергичния разказ за принца и puttanina-та. Получаваха обаче срещу парите си само една земеделска поема, която декламираха героят и неговата муза. Но Симона се разхождаше важно зад кулисите, готова да представя сладострастно интермедзо. Любовниците й стоят на гости в двореца. Понякога ги представя в семейния кръг като далечни братовчеди или синове на стари приятели. Те седяха на масата с нас, идваха на литургия с нас. Изтягаха се из салоните. Даваха заповеди на персонала. Лео беше снизходителен. Принцесите бяха покрусени, другите гостуващи в двореца бяха възмутени. Масите се отвръщаха. Сплетниците винаги знаеха точно какво да кажат.

Аз пък винаги съм на страната на Лео. По рождение, по поведение именно той е благородникът. Симона не е нищо повече от една богаташка.

Винаги е имала, нека да го кажем, истеричен характер.

Див.

Деспотичен.

Горкичките принцески.

Горкичкият Лео.

А тази красива Тоска. Къде е нейното място в това объркано положение?

Те искат да знаят. Аз искам да знам.

* * *

Водим конете си нагоре по дългия чакълест път до вилата, предаваме ги на конярите, докато братовчедите и оставалите ловци идват да ни поздравят. Виждам само това място, което Лео нарича вилата. То е замък. Кула с малки кулички, не, две кули с дъговидни железни балкони, увити около прозорците с по няколко крила, също като банелите на кринолин. Подобно на тези в двореца, големите мраморни портали са орнаментирани с гербовете на видния род Анжу. Под тях засводени лоджии^[2] се крепят върху червени мраморни колони, чиито изваяни капители представляват лица на богини. На светици. Започвам да разбирам. Покривът, стръмен и с остри върхове, но такива, каквито дотогава не съм виждала, е покрит с малки овали от нещо, приличащо на порцелан. Сякаш боговете, преситени от пируване, са мятали чиниите си по замъка и понеже им е харесало как хубаво са нападали, са прилепили чирепите със златна светлина.

Кой ли добър дух много отдавна е мятал шепи семена от кулите? Навсякъде наоколо се виждат случайни градини, подпухнали, потъмнели рози, тъпчещи се със слънце, катерещи се, където намерят, олеандри, високи като стари дървета, и тук-там извисяващи се ръждиви планински борове. Изпъстреният с петна ствол на една самотна магнолия е разцепен, за да образува легло. Никаква следа от ръка на простосмъртен.

— Джанпиеро Султано, представям ви Тоска Броци.

Лео ме представя на своите гости и аз се усмихвам, казвам molto lieto, много ми е приятно, но виждам само градините. Все още не присъствам сред прегръдките и поздравите. Аз съм в кулата и хвърлям оттам семена на ружи. Спя в сърцето на магнолията.

Докато все още се разхождаме наоколо, едно красиво червенокосо момче ни поднася чашки студено бадемово мляко. Това е синът на надзирателя. С къси кожени панталони и фина бяла риза, стъпалата му са кафяви и боси, наричат го Валентино. Може би е на седем години и мисля, че вероятно е официалният домакин за този ден, докато казва на мен и другите ездачки за каните с лимонова вода и кърпи, които е поставил за нас на една маса под перголата.

— Venite, venite. Елате, елате — казва той, въвеждайки ни в сянката с такава радост, все едно пътеката отвежда към младенеца в яслите.

Дълга каменна маса стои под лоджията отстрани на къщата, която гледа към кошарата за овце, маслинова горичка. Кошници и кофи с диви цветя и бурени, и масивни охрени свещи в черни железни свещници украсяват масата. Всички сядат. Прислужниците и конярите, които са дошли от двореца, Луло, пазачът, и Валентино, синът му. В двореца прислужниците и конярите не седяха на масата на принца. Сега всеки хваща ръката на съседа си и Козимо благославя трапезата. Аз седя между Лео и Валентино. За първи път държа ръката на Лео.

Глинени стомни с вино и безкрайни подноси с прехвалените гълъби минават от човек на човек, вместо да ги поднася някой иконом. Съчетание от начина, по който се правят нещата в двореца, и начина, по който се правят в боргетото. Най-доброто от двете места се е събрало тук. Вземам дебел резен хляб, намазан с черен пастет, и отхапвам направо, държейки го в ръка, както правят другите. Както прави Лео. Великолепно е и вземам още един резен. Луло продължава:

— Задушаваш измитите с грапа вътрешности в бакърена тенджера на силен огън с розмарин, салвия, черни маслини, чесън, сушена кора от един портокал и червено вино. Когато виното изври, добавяш още. Тенджерата не бива да остава суха. Вътрешностите не бива да плуват в много течност. Когато сместа стане черна като стара кръв и миризмите започнат да причиняват лудост, я сипваш в хаван и счукваш на масло. Оставяш в хавана под чиста бяла кърпа два дни.

Всички като един казваме амин.

* * *

Бутилки марсала^[3] и москато^[4], малки сребърни чаши. Клончета със сливи и листа в купи с вода. Бисквити с коричка от сусамови семена. Бадемова паста, оформена и оцветена да изглежда като индийски смокини, поставена на поднос сред истинските плодове. Отгатни кое какво е, предизвиква ме Валентино, поставяйки подноса между нас. Още малко и ще стане пет часът, но само ние с Козимо и Лео сме още на масата, повечето от другите са се оттеглили в тъмнината на своите спални. Благословена почивка.

Ще се върнем в двореца с автомобила, който един мъж от персонала беше докарал по-рано във вилата. Конете ни ще бъдат превозени обратно утре сутрин. Ще тръгнем в седем часа, ще спрем на половината път в една locanda, кръчмичка, която Лео харесва. Каменна къща или по-скоро каменни руини, разположени в борова горичка. Ще има сирене и вино. Разходка, за да си раздвижим краката.

— Ще преспя тук — казва Козимо. — Сутринта ще отида до Ена и ще се върна за вечеря. Курията е недоволна от мен.

Лео се разсмива.

— Това трябва да означава, че Господ е извънредно доволен от теб, приятелю.

Двамата мъже стават, стискат си ръцете. Прегръщат се.

— A domani, Cosimo. До утре, Козимо.

— A domani, principe. A domani, Tosca. До утре, принце. До утре, Тоска.

Свещеникът хваща ръката ми, поднася я към устните си, без да ги допира до кожата ми. Tanti auguri, честито, казва той. Tanti auguri, cara Tosca. Честит рожден ден, скъпа Тоска. Сбогува се.

 

 

Язденето цяла сутрин, слънцето, виното. Голямата мечтателна работа да пръскаш семена от кулите. Вътрешностите на един гълъб. Бих искала да поспя. Но повече ми се иска да остана с него. Дали рожденият ми ден не ме прави така дръзка?

— Доведохте ме в двореца преди толкова години с намерението да се любите с мен, нали?

Лео даваше парченца бадемово тесто на ловното куче, което седи в краката му. Сега ме поглежда, все още прокарвайки ръка до муцуната на кучето. Кимва, сякаш е очаквал въпроса ми.

— Намерението, както го наричаш, не беше дефинирано като такова. Ти беше дете. А аз познавах много разкошни жени, с които можех да се забавлявам. Със сигурност, когато те видях за пръв път, потенциалът на твоята красота ме порази. Заинтригува ме. Но не съм се разхождал из апартаментите си, чакайки те да пораснеш.

Сега мен ме хваща неподготвена неговото париране. Неговата откритост. Това ми харесва, но ме и плаши. Ритуал на посвещение.

— Нали разбираш, баща ти те предложи на мен. Намираше те непоправима дори на девет години. Наричаше те намусена кавгаджийка. Казваше, че сестра ти била покорна, каквато била майка ви. Когато дойде да ми предложи ти да станеш моя възпитаница, едва успях да го изслушам. Винаги ми е било мъчително да слушам някой баща — повече, отколкото някоя майка, — който е решил да се откаже от свое дете. Каквато и да е причината. Често пъти децата са бебета, новородени извънбрачни, които монахините не са приели, защото всички люлки в манастирите са пълни. Тъй като богатите, изглежда, не се размножават с такава лекота като бедните наоколо, понякога продават копелетата на безплодни двойки, които често представят детето като свое собствено чудо. А в моето положение винаги има деца на умрели селяни на самия земевладелец. Инфлуенца, изтощение, преуморено сърце, което се пръсва някой следобед на нивата. Подхлъзване, падане, вик за помощ, нечут сред шума на вършачката. Често пъти няма нито достатъчно място, нито храна сред другите семейства, за да си позволи някое от тях да приеме още една малка душичка. Тогава изкъпват, обличат и сресват въпросната малка душичка и я завеждат пред слугинския вход. С извинения. С благодарности. От време на време родителите ни отглеждаха дори десетина-дванадесет такива сирачета в дома ни.

— На вас случвало ли ви се е? Хората оставяли ли са ви бебета, за да се грижите за тях?

— Разбира се, че се е случвало. Но Симона не беше такава жена, каквато беше майка ми. Слагал съм пухкавите бели вързопчета на Екатерининото колело^[5] на един или друг манастир. Изчаквал съм край портата някоя забулена монахиня да вземе вързопчето от ръцете ми. Винаги съм го правил лично. Мислех, че щом някак си лично аз съм предал бебето, значи за него ще се грижат и то ще е в безопасност. Дори ще го обичат. Имам книга, където е записано къде е дадено всяко дете. И ежегодните пликове, които продължавам да пращам на тяхно име. Но все пак това ме преследва.

Подпрял лакти на масата, стиснал глава с ръце, Лео мълчи. След малко продължава:

— Но това, което баща ти направи, е рядко срещано, поне доколкото ми сочи опитът или поне паметта ми. Никога преди не съм се изправял пред млад, работоспособен мъж, който поне тогава е имал сравнително преуспяваща работа и все пак е решил да ми „повери“ своята съвършено здрава, съвършено умна, съвършено достойна за обич деветгодишна дъщеря.

— Никога не съм мислила какво ли е представлявала първата ви среща с баща ми. Искам да кажа, как двамата сте стигнали до вашето споразумение. Сигурна съм, че баща ми не е отправял призив към чувствата ви. Трябва да е било чисто и просто делови разговор, защото не бях нито копеле, нито сираче. Бях движимо имущество. Излишна стока, която може да бъде превърната в пари. Или в коне. Вместо баща ми да ви моли да ме вземете, защото не може да се грижи за мен, той ме е продал на вас, нали? Знаех го тогава, както го знам и сега.

Шокирана съм от собствените си думи.

Избликът на жлъч не беше нарочен, но все пак го бях отприщила. Лео идва до мястото, където седя, навежда се, за да ме прегърне. Бащинска прегръдка. Аз го отблъсквам. Заставам пред него в кокетна поза.

— Погледнете ме. Жалко създание ли съм? Пречупена ли съм, страхувам ли се, защото баща ми не ме е искал? Не мисля така. Няма да ви казвам, че никога не съм изпитвала тъга заради отношението му към мен, заради това че в крайна сметка се е отървал от мен. Няма да ви казвам това. Но каквато и болка да е имало, тя беше започнала да се разсейва, преди да бяхте дошли да ме вземете. Не сте ме спасили, господарю. Аз сама се спасих.

Колко съм неблагодарна! Какъв дявол говори чрез мен? Сядам си. Лео сяда до мен. Без да го поглеждам, се осмелявам да докосна опакото на дланта му, която лежи на бедрото му. Докосвам ръката му с върховете на пръстите си. Изкупление.

— Разкажи ми за баща си. Каквото си спомняш за него — казва Лео, обръщайки ръката ми така, че да легне в неговата.

— Още отрано дори инстинктивната любов на баща ми започна да ми се струва нередна. Отначало, когато майка ми умря, аз го търсех. Имитирах я, предполагам. В края на краищата, беше мой ред да бъда mama, нали? Слагах допълнителна бисквита до кафето му сутрин и тъй като всички бяха преброени и трябваше да стигнат за известен брой дни, той трябва да е знаел, че това означава една по-малко за мен. Винаги изяждаше бисквитата, но никога не казваше благодаря. Почти не ми говореше.

Винаги се прибираше у дома късно вечер. Аз слагах Малката Мафалда да си легне, разказвах й историята за принцесата, която имала три красиви рокли и се къпела в топло мляко, и ядяла торти с глазура от виолетки всяка сутрин в единадесет часа, а майка й обещала, че никога няма да умира. Целувах я, държах ръката й, докато тя заспеше, и тогава излизах на стъпалото пред къщата ни с котката в скута си, за да чакам баща си. Понякога заспивах така и се събуждах едва когато котката трепнеше при приближаването му.

Papa, чаках те. Гладен ли си? Оставих ти едно яйце и малко хляб.

Той сядаше, изяждаше яйцето, отхапваше от хляба със зъби, както мама ни казваше, че правят само животните. Аз стоях до масата и бърборех колко дълго време е трябвало на Малката Мафалда да заспи или как ръката все още я боли и рамото, където се е ударила миналата седмица. А ако нямаше какво да му кажа, все измислях някоя добра новина за него. Мама също го правеше. Как сеното, изглежда, щяло да стигне за още една седмица или за гъбите, които съм намерила под големия бор тази сутрин на път към училище и които вече съм сложила да се сушат на покрива. Стоях там, не преставах да говоря, не смеех да спра, защото се страхувах от мълчанието, което щях да чуя вместо гласа му, който да ми отговаря. Не ми харесваше мълчанието между него и мен. Той отваряше канелката на бурето, поднасяше чашата си под нея, като през цялото време гледаше към мен. Изпиваше виното на една или две дълги глътки. Откопчаваше колана си, смъкваше панталоните и лягаше на леглото си, което бях оправила с чаршафите, които Anna Lavanderia, Анна Перачката, беше оставила чисти и сгънати този следобед или, ако не беше нейният ден, с другите, които бях изпънала и подпъхнала под матрака точно както той обичаше.

— Коя е Anna Lavanderia?

Има ли значение коя е Anna Lavanderia, питам се. Разбирах, че историята ми натъжава Лео, че той търси извинение да ме измъкне от нея, и се подчинявам.

— Anna Lavanderia. Така всички наричаха la lavandaia, перачката, която ходеше от къща на къща — всеки ден в по една, за да може да пере и да простира дрехите да изсъхнат на слънцето. Тя се връщаше следобеда, след като си беше починала, за да сгъне прането и да го изглади. Предимно богати хора я ползваха, но тъй като ние с Малката Мафалда бяхме много малки, за да се справяме с тежестта на чаршафите, баща ми започна да наема Анна на обменни начала, след като майка ни умря. Кошница домати и две зелки едната седмица. Ангинари или ориз, или понякога нещо от la dispensa, килера, което мислех, че съм скрила от него. Като захар или истинско масло, с което да правя торта за Мафалда.

Връщам се към моята история.

— Така, без да казва нищо, баща ми лягаше на леглото си, скръстваше ръце под главата си и се взираше в мен. Не знаех дали чака да се наведа да го целуна, както мама ни беше учила да правим. Но никога не го правех. Никога не се наведох да го целуна, след като мама умря. Вземах котката, качвах се по стълбата с дебелото животинче в ръце, двете се настанявахме до Малката Мафалда. Оставах будна известно време, поне докато не чуех равномерното му похъркване. Бях la vigilessa, пазителката. Котката и аз. Двете държахме Малката Мафалда в безопасност.

Но не след дълго престанах да бъда следващата mama и започнах да бъда просто Тоска. Не беше правилно да се опитвам да бъда mama. Струваше ми се, че трябва да ходя на изповед всеки път, щом му отправех голямата, сладка усмивка на mama и му кажех, че съм отделила едно яйце за него. Усмивката на mama ми се струваше като лъжа. Чувствах се по-добре, когато просто си вършех работата, без да мисля какво може да го ощастливи или да го натъжи. Започнах да мисля само за Малката Мафалда и за себе си. И за приятелите си, за учителката си и за хората, които толкова се радваха да ни виждат двете с Мафалда всяка сутрин на пазара.

Окачвах кафявата чанта на майка си през гордите си плоски гърди и макар че тя висеше доста под коленете ми, мислех, че ме разкрасява. Колко обичах тази чанта! Колко обичах да четкам косата на сестра си, да я сплитам стегнато и спретнато, използвайки собствената си слюнка, за да я загладя, и да вържа на краищата й червени панделки, понякога розови, да закопчавам сандалките й и да я водя за ръка. Sei pronto? Готова ли си? Тя винаги беше готова, сякаш щяхме да ходим на панаир или на festa. Пазарът беше, все едно да отидеш на гости при роднини. Все едно да имаш баба. Винаги ми харесваше, че ние със сестра ми отиваме да купим зеле или картофи, или двеста грама maccheroncini, или каквото и да трябва, за да сготвя този ден вечеря. Всички търговци ни даваха по нещичко отгоре. Понякога пръчка магданоз или ябълка, срязана на две, шепа златни zibbibi, стафиди, които никога не изяждахме веднага, а аз ги слагах в чантата си, за да можем двете с Малката Мафалда да си направим по-късно празненство за чай. Един от овчарите почти винаги изваждаше ножа от колана си и отрязваше голямо, хубаво парче от най-старото си пекорино. Една част в чантата, другата, разделена на две парчета. Със същото страхопочитание, което показвах към светото причастие, аз казвах на Мафалда да изплези език и поставях парченцето право в малката й отворена чакаща устичка. Гладно малко птиче. Другото слагах в моята уста. Сега не дъвчи, казвах й. Чакай да се стопи, да изпълни устата ти, ноздрите ти, казвах аз и знаех, че тя обича този изблик на голям, рязък вкус точно така, както го обичах аз. Дори когато не ставаше така, си казвахме една на друга, че вкусът трае чак докато се върнем у дома.

Предполагаше се, че трябва да ходя на училище и да оставям сестра си с нейната кукла и хляба, който й беше за обяд, и понякога правех така. Понякога я вземах със себе си, слагах я на коленете си или в дъното на учебната стая, където тя можеше да си играе с другите деца, поверени на грижите на по-големите си братя и сестри. Но често пъти не отивах на училище в месеците точно след като мама почина. И щом се приберяхме у дома след пазара, започвах да готвя вечерята. Сякаш имах да храня десет деца и шестима умиращи от глад овчари, аз режех, варях и се въртях около зелето или картофите, подреждах масата, правех нещата да изглеждат красиви. Намирах, че мога да бъда съвършено щастлива дори без любовта на баща си. Нали разбирате, аз си го измислях. С помощта на Франческо Бразини.

— Какво си си измисляла? И кой е Франческо Бразини?

Този път Лео не се опитва да ме разсее, а наистина е заинтригуван и иска да следи историята ми.

— Няма значение кой е. Има значение само това, което правеше. Ако ме слушате, ще разберете. Представях си го така — баща ми никога не е бил добър с майка ми и защо, за бога, ще бъде добър с мен? И защо трябва да очаквам да бъде добър с мен? Представях си, че той не е добър, защото не може да бъде. Той не беше добър човек. Както не беше висок или рус, или човек с големи крака. Разбиране, което ме караше да се чувствам по-добре. Някои хора са родени празни, господарю. Всичките добри деяния на света, цялото търпение и изпълнена с любов доброта не могат да ги запълнят. Баща ми не ми се усмихваше или не говореше с мен не защото аз не бях добър човек или достоен човек, а защото усмихването, говоренето, доброто държание не са неща, които той е способен да прави. Не можеше да му порасне руса коса и не можеше да се усмихва. Така моят осемгодишен ум започна да схваща нещата. И когато това ми стана ясно в ума ми, започнаха да ми се изясняват и други неща. Както например една част от мозайката, сложена на място, ти помага да видиш къде са местата на другите части. Всичко, което научих за баща си, ми помогна да бъда готова за синьор Бразини.

— Тоска, кой, по дяволите, е този Бразини?

— Вашите прекъсвания ме карат да се повтарям. Баща ми не се усмихваше на майка ми и не говореше любезно с нея, не хващаше лицето й в длани и не целуваше устните й така, както бях видяла синьор Бразини да го прави един ден с жена на пазара. Никога не забравих това. Как синьор Бразини спря и се обърна към жена си, обхвана с големите си фермерски ръце лицето й и го погали, дръпна го към себе си и го целуна точно като във филмите. Целуна я продължително, после я погледна и се усмихна. Наблюдавах синьор Бразини и съпругата му. Наблюдавах ги как слагат лук в една торба от купчината в каросерията на камиона на lo Mastro. Усмихваха се дори когато избираха лук, господарю. И след като видях всичко това, разбрах, че аз ще постъпвам като тях. Като тях — не като майка си и баща си — като тях исках да живея. Знаех, че някой ден ще ме обича някой мъж като Бразини. Или пък съм знаела, че не мога да обичам някой мъж, ако не е като Бразини? Всичко това ме отведе към истината, че на света има два вида мъже. Като Бразини и други, които не са като Бразини. Едните, които ще обхванат лицето ти в ръце и ще те целунат като във филмите, и другите, които и за десет милиона години няма да те помилват, както правят артистите. Но онзи вид мъже, които нямаше да го направят, не бяха виновни за това. Те просто не можеха да го направят. Точно както баща ми не можеше да бъде мил. Някои мъже никога няма да се сдобият с руса коса и никога няма да държат лицето на някоя жена в ръцете си и да й се усмихват така, сякаш тя е ангел. И каквото и да прави тази жена, и каквото и да каже, както и да изглежда или каквато и да бъде, тя не може да накара подобен мъж да обхване лицето й в ръце и да я целуне като във филмите. Както казах, бях на около осем години онази сутрин на пазара, когато онова откровение ме порази. Може да съм била на седем години. Но тъкмо това ми помогна да не се чувствам наранена, макар да знам, че баща ми не ме иска. И ми помогна да ви разпозная. Вие със сигурност сте един Бразини, господарю. Разбрах го, когато бях на десет години, може би на единадесет. Но това, което се опитвам да ви кажа, е, че щом разбрах теорията за Бразини, аз се измъкнах от примката на това, че баща ми не ме иска. Празнотата, конфликтът, вината, които можеше да нося на врата си цял живот, аз просто ги оставих там, където стоях. Хвърлих всичко и се отдалечих от него. Разбрах как стават нещата и как не стават. И ако не е вярно, ако нещата стават или не стават така за всички други, нека просто да кажа, че така стават нещата за мен.

— Струва ми се малко вероятно едно дете на осем години — дори една Тоска на осем години — да може да намери пътя си в такава емоционална гора.

— Изобщо не е невероятно. Това, че децата невинаги казват какво знаят, не означава, че не го знаят. Понякога е достатъчно просто да не казват какво знаят и какво чувстват. Понякога страдат заради това, което знаят, или както е в моя случай, то ги освобождава. Както и да е, не говорят задължително за това. Аз съм благодарна на синьор Бразини, че ми показа посред бял ден как живеят живота си другите хора. Без него щях да мисля, че всички мъже са като баща ми. И докато говорим за това, благодарна съм и на баща си. И не само защото ме прати тъкмо при вас. Благодарна съм му, че беше толкова постоянен в безразличието си. Нямаше да мине много време и аз щях така и така да избягам от него. Щях обаче да взема със себе си и Малката Мафалда. И дори за минута не си помисляйте, че нямаше да уредя живот за нас двете.

— Щяла си да се справиш. Знам го.

Лео сипва няколко капки москато в две от сребърните чаши и ми подава едната.

Вдигайки високо своята чаша, ми казва:

— Tanti auguri, Tosca! Честит рожден ден, Тоска!

Отпиваме от виното, мълчим. Той отново е взел ръката ми в своята.

— Коя съм аз за вас, господарю? Мислите ли за мен като за своя дъщеря?

— Не. Не моя дъщеря. Макар да чувствам и винаги съм чувствал задължение към теб, готов съм да те защитавам — макар боговете да знаят, че едва ли имаш нужда от защитник. Ти предизвика почти веднага странна привързаност у мен. Караше ме да се смея — с цялата си гордост, с борбеността си. Възхищавах ти се и мисля, че ревнувах. Скръстваше ръце, издаваше напред брадичка, отказваше всичко, което не искаш, и вземаше допълнителна порция от всичко, което ти харесва. Имам предвид, не само на масата. Ти беше пакостливка, скъпа. Повече от полудиваче, когато пристигна. Но не мога да кажа в какво се е превърнало моето чувство към теб. Със сигурност то се променя. Променя се дори в момента. Сега е достатъчно да кажа това, което съм казвал и преди. По-щастлив съм, когато ти си наблизо. И от много отдавна чувствам огромно желание да обгърна лицето ти в ръце.

— И да ме целунете като във филмите ли?

— Може би и това. — Той пуска ръката ми, става и започва да се разхожда. Връща се към мястото, където седя, поглежда надолу към мен, отново с бащинското изражение. — Но сега трябва да си почиваш, Тоска. Ще помоля Валентино да ти покаже la mansarda. Стаите там горе са тихи, може дори да духа малко ветрец на loggia-та. Валентино ще ти донесе студена вода и каквото може да ти потрябва. Ще дойде да те събуди, когато стане време да тръгваме. Мисля, около осем часа.

Вече е отишъл да потърси Валентино и аз вземам моята сребърна чашка, пъхвам върха на езика си в кухината й и облизвам последната изсушена от слънцето капка москато.

* * *

Спирам да броя след пет рамена тесни каменни стълби, всяко от които като че ли се отклонява в различна посока. Валентино ме води към една двукрила дървена врата, отключва я, оставя ключа в ключалката, слага вода, една чаша и две малки ленени кърпи на масата в salone, където влизаме, пожелава ми buon riposo, приятна почивка, и бързо се оттегля. Дори по дворцовите стандарти стаята е голяма, таванът е висок сребристосив свод, стените са покрити с тапети от водна коприна с цвят на кафени зърна. Мъжки salone, мисля си, прокарвайки ръце по горната част на избеляло кафяво кадифено диванче, където Лео може би е полагал глава. Обувките ми вадят глух звук от голите каменни подове, докато минавам от стая в стая, отваряйки и затваряйки врати. Намирам няколко стаи, където всичките мебели са покрити с чаршафи и дебели платнени калъфи, и една празна стая, където навити килими обточват стените. От едната страна на дълъг коридор забелязвам слабото очертание на летяща врата без дръжка. Едно леко натискане на хълбока ми я отваря, за да видя още стаи с високи немити прозорци, обградени с дрипи от завеси. Зад още една врата има спалня, декорирана доста подобно на първия salone. Легло, застлано със слоеве кафява коприна, изглежда почти малко, изгубено в огромното море на каменния под. Полилей с малки бронзови брокатени абажурчета над всяка крушка с формата на пламък на свещ виси над леглото. Има само един стол, тоалетка без огледало и малко шкафче с чекмеджета. На една стена се вижда отворена врата към loggia-та, откъдето широкият изглед към пейзажа спира чак при хоризонта, на място, където почти безцветното небе с блясък на медена роса се накланя към житото. Loggia-та е празна, има само една кушетка с балдахин, застлана със свежи бели чаршафи и възглавници и обградена с полупрозрачни завеси, тънки като паяжина, чийто широк бордюр от тежък сатен с цвят на рози ги тегли надолу. Ще си почивам тук, решавам аз. Но съм забравила да взема водата, така че първо трябва да прекося целия апартамент, за да я взема. На обратния път към loggia-та отново спирам в спалнята. Отварям всяко чекмедже на малкото шкафче. Какво търся? Това ли? Две тънки копринени бели нощници, идеално изгладени и сгънати. Шишенце парфюм със запушалка от шлифовано стъкло. „Шанел №5“. Отварям и започвам да се парфюмирам с парфюма, който не е ароматът на Симона. Ако никой не ме похити, аз сама ще се похитя, мисля си, като откопчавам бързо копчетата на ризата и хвърлям canottiera-та, камизолката си. Хвърлям и запушалката, изливам парфюма по гърдите си, втривам го в ръцете и шията си. Издърпвам иглите от плитките си, разсипвам останалото по косата си. Излизам на loggia-та, събувам обувките си и останала само по панталоните за езда, разделям тънките завеси на кушетката и лягам. Внезапен ветрец раздвижва завесите и аз се питам коя е жената, която не е Симона и която използва „Шанел №5“ и тънки бели копринени нощници. Закривам лице с парфюмираните си ръце и запявам иззад тях. Tanti auguri a me! Tanti auguri, cara Tosca! Честит рожден ден на мен! Честит рожден ден, скъпа Тоска! Излиза вятър и донася аромата на ожънато жито, изгаряно от свирепото слънце, и я смесва с уханието на дъжда, който с громолене си пробива път на запад през едно притъмняло небе. Обявява пристигането си. Ще завали преди залез. Лео ще дойде ли да легне с мен преди дъжда? Подчинявам се на вятъра, оставям го да си играе по тялото ми, докато небето се превръща почти в нощ и завесите плющят още по-бързо. Тогава чувам нещо, някой в съседната стая. Надигам се на колене, инстинктивно прибирайки ръце пред голите си гърди. Лео излиза на loggia-та, приближава се полека към леглото. Държи в ръце ризата и canottiera-та ми. Аз съм още на колене, още прикривам гърдите си. Без да разделя завесите, Лео взема лицето ми в ръце, целува устните ми през паяжинната тъкан. Все още, без да разделя завесите, той леко издърпва ръцете ми от гърдите ми и поставя собствените си ръце там, където бяха моите. Гали гърдите ми. Тогава сваля дрехите си и разделя завесите, привлича ме на кушетката. Сега Лео е на колене, откопчава панталоните ми за езда, смъква ги и ги захвърля. Прокарва отворените си длани по бедрата ми, оформя плътта ми с пръсти, с непреставащи леки удари. Извайва ме цялата. Лео е скулптор, който ще оформи жена от едно момиче. Светлината се връща, сега е червена и златиста, вятърът беснее, а тежкият сатенен ръб на завесите удря силно и непрестанно по леглото като развята пола на испанска танцьорка.

* * *

Докато се връщаме обратно с колата към двореца, разбирам, че всичко, което се е случило досега в живота ми преди този следобед, е било подготовка за него. Разбирам, че всичко, което предстои да се случи, ще бъде следствие от него. От този следобед. Разбирам, че ще има наслада, ще има тъга и че няма да ми се отрази нито едното, нито другото. Полагам глава на рамото на принца.