Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (18)

Глава VIII

Сериозната работа в боргетото започна през онова лято на 1946 година. Селяните работеха както обикновено в нивите, докато цели камиони надничари — мнозина от тях току-що уволнили се войници — се заеха със задачата да преобразят постройките. Селяните преместваха сламениците и личните си вещи в кухнята или ги подреждаха покрай стените на трапезарията, а понякога на открито, докато мъжете работеха, така че къщичките — както Лео започна да нарича помещенията за спане — да бъдат готови до края на есента. Напредъкът от всеки ден предизвикваше одобрителните възгласи на селяните, когато се връщаха у дома от нивите, за да видят още един ред прозорци, още една част от покрива, застлана с керамични керемиди. Може би още повече от банята, пералнята и хамбарите за животни, именно печките в кухнята предизвикаха най-големите възторзи. Не знам дали самите печки, или изобилието, което обещаваха. Струва ми се, че беше второто.

Моето вълнение, че мога да наблюдавам работата, беше сходно с това, което бях почувствала, когато Лео за първи път се зае с хода и съдържанието на моето учене. Излизах на езда всеки ден с Лео и Козимо, а после, изоставяйки ритуалните чаени приеми с принцесите, Симона и учителите, отивах пак там в късния следобед. Не мислех почти за нищо друго, освен за това, колко красиво става обновеното село. Дори учебната стая. Когато нямаше никой да ме види, аз заставах на прага й и си представях как вървя сред маси и чинове, четейки на децата, както сестра Диана ми беше чела, и как Лео идва с тежка стъпка, за да чуе как рецитират гръцката азбука, да им разкаже историята за своята любима Деметра. За седемнадесетия ми рожден ден учебната стая беше довършена. Без да ми го казва, знаех, че това е подарък от Лео за мен.

* * *

Неизменното му властване над дворцовия живот отстъпи пред честите му отсъствия. Той обядваше на полето със селяните. Хляб, зехтин, домати и вино. Като скитащо момче можеше да бъде видян в неделна сутрин, разрошен, останал без дъх, вземайки стълбите две по две на път към ваната преди литургия. В тези моменти, когато беше сред персонала на двореца, винаги изглеждаше, сякаш гледа някъде отвъд. Отвъд големия синьо-бял супник, от който вече не сервираше супата. Отвъд късо подстриганата коса на Симона, подредена в стегнати вълни, и отвъд точиците на червените й бузи. Отвъд принцесите и отвъд мен също. Подлудял по работата, която вършеше за селяните и заедно с тях, принцът беше мъж, изживяващ голяма любов.

Деликатни като дантела, пространствата между Лео и Симона се контролираха полека и със същата politesse, учтивост, както винаги се бяха контролирали повърхностните, задължителни уговорки на техния съюз, така че в последвалото им отчуждаване моделът на техния живот почти не се променяше на повърхността. Рафинирани пригаждания. Мълчаливи отстъпки. Измина една година, може би и повече, без те да намекнат, че изкусно играният фарс на техния брак е бил ревизиран.

Симона започна да ръководи домакинството, сякаш Лео вече не живее в собствения си дворец. Ускорявайки темпото на вече легендарните си приеми, тя пое тройната роля на голяма дама, мъченица и фатална жена, коя от коя по-неистови преструвки, до една целящи да събират около нея хора, които щяха наред с нея да осмиват уж побърканото поведение на Лео. Намираше в изобилие насърчители на своите желания. Моментът, в който слезем при тях, е моментът, който те ще стъпят върху нас. Кредото на благородниците. Симона го изричаше с гласа си на мъченица и заобиколена с групичка, която беше председателствала съответната вечер, го повтаряше тихо, гърлено.

И каква роля, по дяволите, ми възлагаше тя през това време? Бях нейна съвършена пионка, тя се показваше още по-мила с мен, с женственото свидетелство на изобилното си страдание. Почти не обръщах внимание на драмите й, защото подобно на Лео изживявах една любов. Официално бях станала la maestra в боргетото.

* * *

Захванах се за работа без никакви препоръки или сертификати, а само с напътствия от учителите в едно училище в Ена, с които се бяха консултирали Лео и Козимо. На учениците от пет до дванадесет години беше даден един-единствен, съвсем основен учебен план. За момента децата над дванадесет години трябваше все още да работят заедно с родителите си. Per ora, per ora. Засега, не преставаше да повтаря Лео.

Девет ученици съставляваха моя клас: три петгодишни, едно шестгодишно и четири между седем и девет години, и едно красиво тринадесетгодишно момиче на име Козетина.

Нарушавам уговорката да се въздържам от въпроси.

— Това онази Козетина ли е? Онази, която…

— Беше онази Козетина. На шестдесет и една години, когато почина.

Съжалявам за прекъсването, тъй като сега Тоска мълчи. Питам я дали би желала да продължи.

 

 

— Козимо идваше при мен в класната стая в осем часа всяка сутрин и поздравяваше децата заедно с мен. Buongiorno monsignore. Buongiorno professoressa. Добър ден, монсиньоре. Добър ден, учителко — равни части заплаха и приветствие в изпетия им отговор. В някои дни Козимо се молеше с тях или пък им четеше от „Животът на светците“. Винаги ги благославяше. Целуваше ги по темето, докато стояха в редица пред него, после оставаше неподвижен за техните задушаващи прегръдки и пожелания да има приятен ден. И тогава започвахме. Съвсем буквално. Азбуката. Изричането и писането на буквите. Това скоро се оказа прекалено ограничаващо. Кой може да седи неподвижно толкова дълго, кой може да седи в стаята толкова време, кой може да не се смее и да не казва лоши думи толкова време? Пътешествия до клозета. Козетина отива да прибере бегълците. Трагични писъци за правата над някоя огризка от молив. Истина ли е, че нося в чантата си cioccolatini, хляб и сирене за тях? Те бяха гладни и аз знаех какво представлява гладът. Можех да си го представя, също като лицето на баща си. Като техните лица. Докато те викаха, тичаха и ми пищяха да ги наблюдавам как вършат някой подвиг сред горещите камъни и палещия пясък, призрачните им, изгладнели лица прозираха под преструвката им. Те само бяха маскирани като деца.

Но те държат моливи, докосват хартията и слушат — макар само за две минути — това, което се опитваш да им кажеш. Търпение. Това е началото, казваше Лео.

Понякога децата ме хващаха за ръка, издърпваха ме в двора, молеха ме да отида с тях в mensa-та, биеха се кой ще седи до мен, ако изобщо дойда. Аз обаче не отивах, докато не ме покани една от жените, майката на Козетина. Спомних си месеците, преди за пръв път да видя mensa-та, и как бях копняла да седна там. Да бъда част от тях. Тогава разбрах, че Лео имаше право. Можех да бъда част от тях само ако се държа на разстояние. Да им бъда от полза, но да съм отделна. Там беше и девойката с кожа като праскова. Наричаха я Олга.

— Olga, vienipiu vicino. Olga. Олга, ела по-близо, Олга — подканваха я мъжете.

С червено-зелена кърпа, яркочервено и зелено, сякаш беше рускиня, тя я беше вързала като тюрбан на главата си и избягалите изпод нея къдри лепнеха на топлите й бузи.

— Pazienza, pazienza, c’è abbastanza. Търпение, търпение, има достатъчно — казва девойката с прасковена кожа.

Понесла голяма плоска кошница, натоварена с крехък пролетен лук, по чиито тънки, току-що изкопани коренчета още лепне пръст, Олга хвърчи покрай постланите с мушама маси и раздава стръкчета лук като бижута. По две на човек. Едно за дете. На моята чиния слага три, навежда глава, за да целуне челото ми. Казва benvenuta. Добре дошла.

Козетина сипва maccheroni e ceci, макарони и леща, някой друг струпва хляб пред мен, още някой напълва чашата ми от каните с равни части вода и вино. Те удрят стръкчетата лук отстрани на масите, за да махнат пръстта, и прокарват всяко през тенекиената кутия с груба сива сол, която седи на всяка маса. Това е най-голямото приближаване на тези планинци към морето. Захапват хрупкавата солена бяла луковица и я оставят да опари устата. Една лъжица паста, едно отхапване от лука. Възбуждане на глада. Задоволяване на глада. Бедните умеят и двете. Правех каквото правеха и те. Правех каквото бях свикнала да правя. Правех каквото от много отдавна бях искала да правя.