Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (17)

Глава VII

След няколко дни с Лео и Козимо отиваме с колата в боргетото. Никога не бях се возила на автомобил преди онзи първи ден, когато двамата дойдоха да ме вземат от къщата на баща ми и да ме заведат в двореца. Кльощави, потни бедра на малко момиче, подаващи се изпод окъсяла рокля, прилепнали към кожената седалка. Моите крака на млада жена са толкова дълги, сега се намествам полулегнала на задната седалка с размери като за дете сред гънките на бледорозовата си рокля. Козимо караше в онзи отдавнашен ден, както кара и сега. Лео е на седалката до него. Това същият автомобил ли е? Вярвам, че ще разбере въпроса. Разбира го. Казва ми, че наистина е същият. Поклаща глава в някакво учудване, усмихва се. Вече сме пристигнали.

През тези почти седем години, откакто живея в двореца, не съм виждала кажи-речи нищо друго, освен двора на боргетото. Освен мястото, където бродят кози, пилета и гъски, където понякога разпъва тезгяха си обущарят, където група зайци седят под сянката на малка китка тополи. Нищо повече от това, но сега, в компанията на група мъже, които Лео представя като предприемачи, ние тримата обикаляме или оглеждаме всяка постройка в малката община. Едноетажни постройки от камъни и малко pasticcio, смесица от тухла и дърво, никакви признаци на удобство. Но има достойнство. Намерение за хармония. Oensa-та, трапезарията, мирише на домати, варени в гърне, в което от край време се варят домати. Стаята мирише на слънчева светлина. И на дългите маси, застлани с разноцветни мушами, и на голите пейки край тях, там, мисля, бих искала да седя. Има спално помещение, където спят някои от неженените мъже. Пекарна, колибка за правене на сирене, къщичка за опушване и параклис. Учебна стая. Останалите постройки са разделени на малки, ниски помещения за спане с под от утъпкана пръст, където спят заедно семействата, често заедно с животните. Има дълго, широко корито, от което пият животните, същият източник на вода, където се перат дрехите, търкани върху плоски камъни. Няма места нито за къпане, нито за естествени нужди. Сещам се за дома от собственото си детство и за относителния му разкош. Сещам се как Лео ми казва, че съм романтична.

Наоколо има малко хора — само прекалено младите или прекалено старите, които не могат да отидат на нивите или пък са заети в пекарната или кухнята. Оставам за малко да наблюдавам как работят тези жени. Без капчица от високомерната радост, която пръскаха на festa-та, те вършат работата си почти безмълвно. Няма го бързането на всекидневния труд, тяхната работа е работа за оцеляване. Отивам да седна до един старец — това е същият старец, който свиреше на хармоника на festa-та, или поне мисля, че е той. На костеливите си колене държи едно чернооко бебе, което пищи донякъде от възторг, донякъде искайки малко по-бързо да получи още от кашата, която мъжът пъха с лъжица в устичката му. Аз искам да остана при стареца и бебето. Бих изкъпала много добре и двамата, бих ги сложила да спят, докато аз готвя за тях. Лео ме вика да се приближа към групата.

Те говорят за пробиване на прозорци във външните стени, за довършване на вътрешните стени, за покривни керемиди и комини, за отделни хамбари за животните; за баня, пералня, клозет. Ще има истински легла, вградени в помещенията за спане. Ще има печка на въглища с десет котлона в кухнята. Опитвам се да следвам дискусията, но по-скоро следвам Козимо с очи, докато той върви наоколо, отваря и затваря врати, които вече е отварял и затварял, сякаш се опитва да схване мизерията. Оставям другите мъже и се приближавам към него.

— Ще трябва една година или може би две, Тоска, но Лео ще преобрази това място. Ще го направи модел, пример, който да следват другите земевладелци. Или това, или те ще направят пример от него. Ще го застрелят, задето се меси в реда на нещата.

Знам, че свещеникът се шегува, когато казва „ще го застрелят“. Но фразата изглежда глупава тук, където Филиберто е лежал само преди няколко дни. Свещеникът ме смущава. Може би това е било намерението му. Няма да му позволя да узнае, че е успял.

— Искате да кажете, другите latifondisti?

Той ме поглежда, вперва поглед в лицето ми, после се усмихва.

— Да, другите latifondisti.

— Какво ще направите, за да помогнете във всичко това? — запитвам Козимо, чудейки се дали Лео е говорил с него за идеята аз да стана учителка.

— Най-вече ще спасявам Лео там, където греши. Той ще греши. Това, което трябва да се направи тук, е по-малката част от плана. Работата да се подготви необработваната земя за засяване, работата да се насърчат селяните да използват нови сечива и да приемат нови методи за земеделие, тази работа ще го обезкуражи. Но дори и това не са основните части на плана. Нали разбираш, Лео се кълне, че преди да умре, ще раздаде земята на селяните и на техните деца, ще ги направи независими фермери, които ще работят, за да се хранят сами, ще продават излишъка, ще започнат да опознават мрачната радост да се разпореждат с налични пари. Това ще бъде неговият magnum opus, великото му дело. Неговата голяма непредпазливост може би. Не съм убеден, че селяните, които ще надраснат положението си, ще намерят щастие. По-скоро ще намерят друг вид бедност. Ще се откажат от човешкото у себе си или ще го разменят срещу повече хляб. Хората трябва да бъдат такива, каквито са родени да бъдат, Тоска. Родени да обработват земята. Родени да притежават земята.

Шокиран от собствения си гаф, свещеникът прекъсва монолога си, слага ръка на рамото ми и казва:

— Ти си дотолкова част от семейството на принца, че понякога забравям това, искам да кажа, сякаш винаги те е имало, Тоска.

— Va bene, don Cosimo. Capisco. Няма нищо, разбирам — казвам му аз.

Отново ме поглежда така, сякаш съм някак си нова или различна. Аз съм различна. Не само с това, че обичайната ми тежка пола от тафта и колосаната блуза са се предали пред тази копринена рокля, която спира точно над глезените ми, нито пък с това, че плитките ми са увити около челото вместо на две големи рула около ушите, не тези неща ме правят различна и Козимо сега е невероятно безмълвен, сякаш се опитва да свърже тази Тоска, почти на шестнадесет години, с онази другата, деветгодишната. Напълващата maestra с крадящото коне диваче. Със сигурност Лео не е говорил с него за мен. Козимо заговаря отново:

— Както казвах, някои са родени да обработват земята. Други са родени да притежават земята. Скъсяването на обширните и исторически дистанции между техните маси, легла, раждания и умирания — реформите, които си е наумил да направи Лео, са справедливи. Но бих искал той да си остане дотук. Няма нужда да се разделя земята. Планът му е див, скъпа. Див в опасния смисъл. Само ако можеше да разбере, че селяните ще бъдат достатъчно щастливи да не спят заедно със свинете си…

Защо ми говори за тези неща. Див в опасния смисъл. Да не мисли, че имам някакво влияние над Лео? Разбира се, не мисли това. Но защо… Той подхваща отново разказа си.

— Принцът е сложна личност, Тоска. Толкова сложна, че идеите му може да изглеждат прости. Особено на самия него. Той казва, че няма негодници и няма герои. Казва, че всички сме долни и всички сме добри, макар и не в еднакви пропорции. Прилича на Христос. Понякога. Когато не прилича на Толстой. Но винаги е Кандид. Настоява, че това, което върши тук, не го прави либерален и прогресивен. Нарича се патриций с патрицианско дистанциране от всичко, което не го засяга, казва, че не се опитва да промени нещата някъде другаде, а само тук. С други думи, светът на Лео е малък. Неговата земя. Неговите селяни. Мъже и жени, които той впрочем не идеализира. Но за които се чувства отговорен. Иска те сами да станат благородни, да работят колкото могат, да имат сигурността на отрупана с храна маса и приличното легло. Той иска да се грижи за всички тях, сякаш са негови деца.

Козимо едва ли очаква да разбирам всичкото това с реформите и спането отделно от свинете, и патрицианското дистанциране — не повече, отколкото Лео би могъл да очаква аз да разбера всичко, което ми каза онзи ден в библиотеката. И все пак разбрах Лео. И мисля, че разбирам свещеника. Най-вече разбирам, че Лео е добър.

Вървя, оглеждам боргетото с Козимо, но чувам само гласа на Лео. Вярно е, Тоска. Искам да бъдеш близо до мен. Любовни думи. Не бяха ли любовни думи? На бащинска любов? На романтична любов? Отново се лутам. Отново търся верните отговори на онези въпроси, които засядат в гърлото ми и които нямам смелост да задам на принца на глас.

Говоря с Козимо, едва разбирайки какво казвам. Още по-малко разбирам какво казва той. Сега ще прибавя разкритията на Лео към моето елегантно приспособяване към режима на двореца. Онези, които съм разбрала, и онези, които той остави в полусветлината на онази свещ на масата в библиотеката. Но знам със сигурност, че именно аз ще спася Лео, когато направи погрешна стъпка. Аз ще съм тази, която ще бъде неотлъчно до него и ще му подам ръката си, когато усетя, че той има нужда от мен. Аз!