Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (13)

Глава III

От този ден нататък аз четях, пишех и учех като йезуитски дякон, като през цялото време се отдалечавах все повече от накъдрените повърхности на дворцовия живот. Самият Лео се зае да ме учи на латински, добави уроци по гръцки, затрупваше масата ми за четене с томове гръцки митове, така че аз научих повече за живота на древните богове, отколкото някога съм знаела за светците. Веднъж попитах Лео дали не върша грях, като изучавам езическите богове, докато бих могла да си чета моя екземпляр от „Животът на светците“. Той, който дотогава стоеше, седна до мен и каза, сякаш ми доверяваше нещо, че някой ден ще разбера, че няма разлика между светците и езическите богове, че те са били почти едни и същи персонажи, макар че някои части от техните биографии и някои части от характерите им са били по-подчертани в една историческа ера, отколкото в друга. Неговото нехайно, макар и спокойно изречено обяснение ме беше накарало да замълча смаяно с отворена уста, но принцът имаше да казва още неща.

— Човекът е свалил боговете от Олимп и ги е поставил в черквата, Тоска. Дал им е нови имена. Променил е историите им, за да подхождат, да кажем, на неговите по-съвременни нужди. Това не е нещо добро или лошо, просто така е станало. Докато напредваш в ученето на митологията и религията, ще откриеш сама тази прилика. Бъди отворена за тях.

Имам предвид Деметра — богинята на земеделието и майчинството, тя ще ти напомня събития от живота на Мадоната. Научи всичко, което можеш, за Деметра, Тоска. Тя силно присъства в живота на всички ни. Особено на нас, които живеем тук, където е живяла тя.

Аз треперя от по-нататъшните разкрития, че гръцката богиня на земеделието, която, както принцът ме е информирал, толкова прилича на Божията майка, живее в някое отдалечено крило на двореца.

— А къде са стаите й?

— Храмът й, Тоска. Развалините на храма на Деметра са в планината извън стените на Ена. И има руини на друг неин храм точно тук, на нашата земя.

Успокоена от километрите разстояние, лежащо между богинята и мен, аз се притеснявам, че тя живее в руини.

— Ще започнеш да разбираш великолепието на всички богове, колко са важни за начина, по който разбираме самите себе си. Боговете и ние сме едно и също, Тоска.

Искам да го питам дали дон Козимо е съгласен с всичко това, че Деметра прилича много на Дева Мария, и защо няма нейна статуя в параклиса, или защо няма света Деметра, но сега той се разхожда напред-назад, размахвайки ръце, говорейки на гръцки, после на латински, а след това на френски, докато най-накрая се връща към мен и към италианския.

— Откри ли вече Сафо, Тоска?

Трепвам, мислейки, че Сафо трябва да е сестрата близначка на Santa Rosalia, но го чувам да казва, че тя е била поетеса.

Остави Крит и ела в този свят храм,

където стройните ябълкови дървета

обграждат олтар, на който дими тамян…

Той цитира, вече без никакъв драматизъм. Отново повтаря стиховете. Кара ме да ги повторя с него. Аз се опитвам. Не толкова запомням всичките думи, колкото усещам миризмата на тамяна. Казвам му това. Той ми отговаря, че знае, че го усещам.

Принцът постоянно пита другите учители как напредвам и направлява цялостния процес на образоването ми. Позволява ми неограничен достъп до своята библиотека и щом се изкача по витите каменни стъпала горе в кулата, където е приютена тя, той като че ли винаги е там. Отварям тежките врати и го виждам, потънал в хаоса на томовете си. Моят реверанс. Неговото кимване. Абажури зад всеки стол хвърлят меланхолична светлина върху масата, на която седи той. Светлината е толкова мъглява и жълта, че облицованите в кожа гърбове, извисяващи се на купчини наоколо, изглеждат като сенки. Но тогава аз ги подушвам, тази хубава фина миризма на стари книги, и вземам фенерчето от масата, качвам се по стълбичката, за да взема онова, което искам. След това отново сядам, винаги оставяйки един стол между себе си и Лео, но все още съм достатъчно близо. Достатъчно близо до собствения му аромат, съставен от нероли, влажен туид^[1] и кал, засъхваща по ботушите му, и в тихо измъркване на радост си пробивам път из Сафо.

Имаше дни, когато молитвите, разходките в градината и дори храненето ми се струваха прекъсване на моето учене. Предпочитах книгите си пред двучасовите обеди. Цялото обличане, събличане и повторно обличане, възхитеното цвърчене пред принцесите от поканените за обяд и от гостуващите семейства, играта на светлини и сенки по настроенията на Симона и Лео. Освен това непрекъснато идваха гости, хора, които решаваха да останат заради онова, което Лео и Козимо наричаха la grande guerra, голямата война. Изглеждаше, че нашата област от острова е в сравнителна безопасност, и следователно дворецът ставаше един вид убежище. Аз продължавах да уча.

Когато беше топло, четях в градината или сред лимоновите дръвчета, изтегната на дълга мраморна пейка, чиито крака като лъвски лапи бяха вплетени в корените на дърветата, наполовина затънали в меката черна земя. Вдигнала книгата над главата си, аз лежах там над тайното легло с балдахин, големите листа на дърветата бяха завеси, пазещи полумрак по пладне.

А когато успявах да си измоля отсрочка с извинение, че ме боли главата, стоях сама в стаите си. Първоначалното повишено настроение, което бях чувствала в двореца, беше изместено от един вид благодарност за покровителството, за това, че ме държат тук без никакви грижи и задължения, за да мога да уча.

Единствените съперници на моето учене бяха конете. Обичах една от египетските кобили повече от всички останали в конюшнята и Лео се грижеше да я държат за мен; да я приготвят за мен всяка сутрин. Излизах на езда с всеки, който излизаше същия ден, Лео и Козимо винаги бяха сред ездачите и винаги ги предвождаха. Особено когато не познавах добре останалите ездачи, ако бяха наскоро пристигнали гости например, аз се държах близо до Лео и Козимо. Макар че отдавна бях спасена от дните си на езда без седло, Лео знаеше, че като нищо бих се отървала от формалността на седлото, затова често слизаше от коня си, проверяваше стремената и ремъците ми, казваше ми да седя по-изправена. Понякога слагаше ръка на кръста ми.

— Дай лека извивка тук. Още малко извий — казваше и притискаше силно.

Това ми харесваше. Много ми харесваше, затова още повече се изгърбвах на следващата сутрин. Чаках ръката му. Макар да започвах ездата заедно с групата, скоро се отделях. Копнеех за скорост. Риск.

* * *

Един късен следобед през зимата на 1942 година Лео ме помоли да изляза да се разходим из градината. Такава лична покана от него беше извънредна рядкост. Спомням си, че беше много студено и бях излязла навън само с шала на Агата, който тя държеше окачен на кука до вратата за градината. Бях го увила нехайно върху дългата си сива вълнена рокля и Лео го уви още по-плътно около мен, укори ме, че съм излязла без палто. Спомням си, че го направи. Спомням си, че помислих, че фактът, че той иска да ми е топло, трябва да означава, че има да ми каже лоши новини.

— Мафалда е била изпратена да живее при сестрата на майка ти, скъпа. Баща ти дойде при мен тази сутрин да ми каже, та да мога аз да ти кажа. Нали разбираш, тя не е била добре и тъй като баща ти не може да бъде у дома, за да я гледа, и понеже Мафалда реши, нарочно реши да не дойде тук да бъде с нас…

Прекъсва, знаейки, че аз знам какво беше решила Мафалда.

— Но ние уредихме начин да поддържаме връзка с нея, с леля ти и с другите във Викари. Ще се погрижа да те заведат на гости при нея, когато нещата станат малко по-сигурни. Междувременно сестра ти е в добри ръце, ти също и само това има значение. Във времена като тези…

Той говори все по-бързо и по-бързо, вмята безсмислени думи, все едно съм дете. Все едно е забравил, че съм на дванадесет години, почти на тринадесет. Все едно не знае онова, което аз знам много добре. Че баща ми още много отдавна се опитваше да пласира Мафалда при едни или други роднини. Лео говореше така, сякаш беше забравил, че аз съм се примирила с нуждата на баща ми да живее без сестра ми. И че сестра ми се е примирила да живее без мен.

— Моля те, не мисли, че можеш да яздиш тези осем километра до Викари, както някога си яздила оттук до дома си. Искам да кажа, до другия си дом.

Чувствайки се неловко дори в най-простия разговор за живота ми, преди да дойда в двореца, аз му помагам.

— Няма. Бих могла. Мисля, че мога, но няма да го направя.

— Имам адреса, така че можеш да й пишеш, да й пращаш разни неща, ако искаш.

— Да. Благодаря ви.

Както излезе, адресът, който баща ми беше дал на Лео, изобщо не беше онзи, на който е била пратена сестра ми. Или поне не онзи, на който тя е живяла много дълго. И когато Лео прати вест на баща ми, че трябва да се види с него, се разбра, че дори той вече не живее в коневъдната ферма, хамбарите са празни, къщата е изоставена.