Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (12)

Глава II

Тъкмо Лео след известно време започна да кани Малката Мафалда в двореца за неделен обяд с намерението — лесно беше да се разбере — тя евентуално да се премести да живее там. Пращаше кочияш да я доведе сутринта и тя минаваше през ритуалите на дворцовата Buona Domenica, приятна неделя. Скоро стана любимка на персонала и дори Йоланде изглеждаше очарована от нея. Розово миньонче, una pupetta, кукличка, както я наричаха. Кукленце. Но сестра ми, уплашена от огромния брой хора, които се движеха из двореца, от говора им, от вида им, от всички тези лица, навеждащи се над нея, от непознатите ръце, подръпващи къдричките й, не отвръщаше на вниманието. Докато аз се наслаждавах на неумерените пропорции на двореца, Малката Мафалда се свиваше и се страхуваше. Притискаше се към мен, говореше само с мен, едва проронваше дума към някой друг. Малката Мафалда беше плаха и затворена. Плачеше на литургията. Плачеше на масата. Сълзите се изплъзваха между пухкавите, бебешки ръчички, с които затискаше очите си.

— Amore mio, cos’ hai? Какво има, миличка? — питах я непрекъснато.

Тя се смъкваше от сатенените възглавници на пейката в параклиса или от възглавницата от червена дамаска на стола си към по-безопасно място, където да плаче.

— Не искаш ли да живееш тук с мен? — питах я аз. — Тук ще ти дават три хубави рокли и ще ядеш торта с глазура от виолетки всяка сутрин в единадесет часа, точно като принцесата в приказката. Помниш ли?

— Не обичам вече хубави рокли. И не обичам торти. Искам мама да се върне, ти да се върнеш и татко да се върне. Искам да кажа, искам той да се върне от тази негова лошотия, все е лош. Защо всички си отидоха, Тоска? Не виждаш ли, ако и аз си отида, няма никой да остане у дома да чака кога ще се върнат всички. Не разбираш ли?

Реакцията на сестра ми спрямо онова време от нашия живот винаги е била символ, показващ, че не събитията, не травмите, не злосторниците, причинили тези травми, ни оформяха. А камъните. Как руните падаха заедно с нас. Аз бях аз. Тя беше тя. Бяхме заченати от едни и същи мъж и жена. Живели един и същ живот. Макар че силно се обичахме, ние бяхме като ден и нощ. Тъкмо Малката Мафалда провали плана на баща ми и Лео да я доведат да живее в двореца. Тя се беше самоназначила за пазителка на малката къща край белия път над двата хълма. Знаеше къде й е мястото, докато всички ние останалите бяхме забравили.

— Но какво стана с Мафалда? Тя в крайна сметка дойде ли да живее в двореца? Сега е тук, кога е…

— Не бива все да ме прекъсвате. Бъдете търпелива и ще получите отговор на вашите въпроси, когато дойде времето. Позволете ми да ви разкажа историята, както си я спомням.

Все да я прекъсвам? Едва бях отворила уста, казвам си. Кимвам.

Тя продължава.

— Животът в двореца — често пъти дисциплиниран, хармоничен, а понякога шумен, озадачаващ — започна все повече да ми се струва мой живот. Като оставим настрани плътските удоволствия на масата и естетическите чарове на самото място, именно в учебната стая за пръв път се почувствах у дома. И тъкмо там бях diva, богиня.

Нали разбирате, бях се научила да чета на пет години. Рядко постижение за дете от нашето село, още по-рядко за момиче, отколкото за момче. Майка ми ме беше пратила в селското манастирско училище, където maestra, учителката беше suor Diana, сестра Диана — дребна закръглена монахиня, с косми по брадичката и уста, лъхаща на ликьор. Мисля, че трябва да е имало не повече от 20 ученици общо във всичките класове. Именно тя, сестра Диана, ме караше да седя с големите деца, които се учеха да четат, вместо при моите връстници, които още сричаха азбуката. И всяка събота, когато отидех заедно с монахините да чистим църквата и да подготвяме олтара за неделна литургия, двете със сестра Диана прекарвахме един или два часа заедно, колкото време можехме да отделим, и тя ми помагаше да чета. Четеше ми на глас. Караше ме да й чета на глас. Когато ме отведоха да живея в двореца, вече се бях докопала до всеки учебник, всяка изпокъсана, останала без корици книжка на лавиците в детската библиотека в манастира, до всяка църковна брошура за мисиите в Гуадалахара и Западна Африка. И когато можех да намеря някой вестник, го четях от първата до последната страница, подчертавайки с дебел син пастел местата, където не разбирах нещо. Занасях осквернения документ на съботните си сесии със сестра Диана и между мистериите и басните тя ми превеждаше странния език на журналистката, разкривайки още по-фантастични истории за политици и изкуства, за злодеянията на група много лоши мъже от провинцията, които вестникът наричаше кланът.

И така, на девет години аз можех да чета много по-добре от Йоланде, която беше почти на девет години, докато Шарлоте — седемгодишна — още се бореше с книжките с картинки с по двадесет думи. Не че принцесите бяха по-глупави от мен. По-скоро тяхното образование беше толкова широко, че имаше много да учат, докато станат вещи в някоя тема. В обучението им беше достатъчно да познават френски. Още по-леки цитати на английски. Имаше слаби намеци за световна география и италианска история. Основното бяха латинският, катехизисът, „Животът на светците“, музиката и бродирането — смекчавани от уроци по поведение и красноречие — и това оформяше работния ден на принцесите. Аз трябваше да вляза в крачка с тяхното обучение. Още от рано започнах да моля да чета повече. Поглъщах всичко, което ми даваха, и исках още. Понеже се съмняваха, че разбирам, ме караха да разказвам историите от книгите, които четях; un divertissement, развлечение, както го наричаше мадмоазел Клотилд, французойката възпитателка/гувернантка/главна учителка — което да оцвети кратките почивки между уроците. Агата ни донасяше мляко с капчица кафе и твърди сладки бисквити, а аз ставах и говорех за една или друга книга. Един ден жълтокосият дявол беше поканен да чуе моето изложение на „Сърце“ от Едмондо де Амичис и вдъхновена от неговото присъствие, предполагам, или по-скоро от някакъв божествен подтик, аз говорих надълго и нашироко и някак си по-уверено отпреди, излагайки мислите си с красноречиви жестове на ръцете, украсявайки речта си със сравнения с други подобни книги и тук-там цитирах някой пасаж, може би някоя фраза от текст. Когато накрая направих реверанс пред Лео, както ме беше учила мадмоазел Клотилд, а после седнах на мястото си между принцесите, настъпи тишина. Никакви учтиви ръкопляскания или измърморвания brava между две хапки от сладките. Принцесите седяха като вкаменени, вдигнали лица, неподвижни като шантунговите им корсажи, а другите учители също стояха неподвижни толкова дълго, че аз — останала без дъх, изпаднала в еуфория от работата, която знаех, че съм свършила добре — се чувствах като единствения още жив човек сред вцепенената картина в учебната стая. Докато не се изправи Лео. Благодари ми с леко кимване, после повика учителите в далечната страна на стаята, където им даде кратки и ясни, животопроменящи нареждания за моето усилено обучение. И излезе. Отново беше Лео.